Василий Гросман
Живот и съдба (139)

1

Няколко дни преди да започне сталинградското настъпление, Кримов пристигна в подземния команден пункт на 64-та армия. Адютантът на члена на Военния съвет Абрамов, седнал зад бюрото, ядеше кокоша супа с млин.

Адютантът остави лъжицата и по въздишката му пролича, че супата е хубава. Очите на Кримов се навлажниха, толкова му се дощя изведнъж да хапне млинец със зелева плънка.

След рапорта на адютанта зад преградката се умълчаха, после се чу дрезгав глас, вече познат на Кримов, но този път думите се произнасяха тихо, тъй че Кримов не можа да ги разбере.

Адютантът излезе и каза:

— Членът на Военния съвет не може да ви приеме.

Кримов се изненада:

— Аз не съм искал да ме приема. Другарят Абрамов ме извика.

Адютантът премълча, загледан в супата.

— Значи е отменено? Нищо не разбирам — каза Кримов.

Излезе навън и пое през деренцето към брега на Волга — там се намираше редакцията на армейския вестник.

Крачеше, ядосан от безсмисленото повикване, от внезапно обзелия го мерак по чуждия млин, вслушваше се в безредната и мързелива оръдейна стрелба, която долиташе откъм Купоросная Балка.

Срещна младо момиче с кепе и шинел, което отиваше към оперативния отдел. Кримов го огледа и си каза: „Много е хубавичка“.

Позната тъга сви сърцето му, сети се за Женя. И тутакси, пак по навик, се скастри сам: „Не мисли за нея, да се маха!“, опита да си припомни как бе нощувал в онази станица, да си припомни младата казачка.

После се сети за Спиридонов: „Свестен човек, но, разбира се, не е Спиноза“.

Всичките тези мисли, мудната стрелба, ядът му срещу Абрамов, есенното небе после дълго време се връщаха в паметта му поразително ярки.

Подвикна му един щабен офицер със зелени капитански ивици на шинела — беше вървял след него от командния пункт.

Кримов го погледна недоумяващо.

— Насам, насам, ако обичате — тихо каза капитанът и посочи с ръка вратата на една къща.

Часовият направи път на Кримов и той влезе.

Намираха се в стая с канцеларско бюро, на дъсчената стена беше забоден с кабарчета портретът на Сталин.

Кримов очакваше, че капитанът ще му каже горе-долу следното: „Другарю батальонен комисар, прощавайте, но не бихте ли предали нашия отчет на левия бряг, на другаря Тошчеев?“

Но капитанът каза друго.

Той каза:

— Предайте си оръжието и личните документи.

И Кримов слисано произнесе вече абсолютно безсмислените думи:

— Ама с какво право? Първо ми покажете своите документи, тогава ще искате моите.

И после, убеден в нелепия, безсмислен, но несъмнен факт, той измънка думите, които в подобни случаи бяха мънкали преди него хиляди хора:

— Невероятно, абсолютно нищо не разбирам, това е недоразумение.

Но тези думи вече не бяха думи на свободен човек.