Василий Гросман
Живот и съдба (170)

32

Шефът на полевата жандармерия Халб извика в щаба на 6-а армия ротния командир Ленард.

Ленард закъсня. Новата заповед на Паулус забраняваше бензинът да се изразходва за леки коли. Всичкото гориво бе предадено под разпореждането на началник-щаба на армията генерал Шмит и човек можеше десет пъти да умре, но пак да не получи разрешение от генерала поне за пет литра. Сега бензинът не достигаше не само за войнишките запалки, но и за офицерските коли.

Ленард бе принуден да чака до вечерта щабната кола, която отиваше в града с куриерската поща.

Малкият автомобил летеше по заледения асфалт. Над блиндажите и землянките на предната линия, в безветрения мразовит въздух се издигаха полупрозрачни мършави стълбчета пушек. По пътя към града вървяха ранени с глави, овързани с шалове и пешкири, вървяха войници, които командването прехвърляше от града към заводите, и техните глави бяха овързани, а краката им — омотани в парцали.

Шофьорът спря колата до банкета, край трупа на някакъв кон, и се заровичка в мотора, а Ленард заразглежда небръснатите, угрижени мъже, които насичаха със сатъри замръзналото месо. Един войник се бе мушнал между оголените ребра на коня и приличаше на дърводелец сред гредите на недостроен покрив. Наблизо сред развалините на къща гореше огън и на триножник висеше черен казан, наобиколен от войници с каски, кепета, увити в одеяла, шалове, въоръжени с автомати, с гранати на коланите. Готвач натикваше с щик надолу изплуващите от водата парчета конско месо. Някакъв войник се бе качил на покрива на блиндажа и глозгаше конски кокал, напомнящ невероятна циклопска устна хармоника.

И изведнъж залязващото слънце огря шосето, мъртвата къща. Изгорените очни дъна на къщите се наляха с ледена кръв, мръсният от бойните сажди сняг, разровен от ноктите на мините, стана златист, във вътрешностите на мъртвия кон засвети тъмночервена пещера и ниската виелица по шосето заструи боцкащ бронз.

Вечерната светлина притежава свойството да разкрива същината на събитията, да превръща зрителното впечатление в картина — в история, в чувство, в съдба. Петната кал и сажди под това напускащо ни слънце говорят със стотици гласове и сърцето ти се свива, и виждаш отминалото щастие, и безвъзвратността на загубите, и горчивината на грешките, и вечната омая на надеждата.

То беше сцена от пещерното време. Гренадирите, славата на нацията, строителите на велика Германия бяха изхвърлени от релсите на победата.

Загледан в омотаните в парцали хора, Ленард долови с поетичния си усет: ето го залеза, угасва, изгубва се мечтата.

Каква тъпа, тежка сила е заложена в утробата на живота, щом бляскавата енергия на Хитлер, мощта на страховития, крилат народ, въоръжен с най-прогресивната теория, стигнаха до тихия бряг на замръзналата Волга, до тези развалини и мръсен сняг, до налетите със залезна кръв прозорци, до примирената кротост на съществата, загледани в парата над казана с конско месо…