Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живот и съдба (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Жизнь и судьба, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015)
Корекция
sir_Ivanhoe (2016)

Издание:

Василий Гросман

Живот и съдба

 

Роман

Първо издание

 

Превод: Здравка Петрова

Редактор: Георги Борисов

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Даниела Гакева

 

Василий Гроссман

Жизнь и судьба

Роман в трех книгах

 

© Editions L’Age d’Homme and the Estate of Vasily Grossman 1980–1991

© The Estate of Vasily Grossman 1992

 

© Здравка Петрова, превод, 2009

© Димитър Келбечев, художник, 2009

© Ростислав Димитров, типографско оформление, 2009

© Факел експрес, 2009

© Издателска къща Жанет 45, 2009

 

ISBN 978-954-9772-60-9 (Факел експрес)

ISBN 978-954-491-519-3 (Издателска къща Жанет 45)

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 60,5

 

Предпечат: „Студио Стандарт“ ЕООД

Печат: Полиграфически комплекс „Жанет 45“ — Пловдив

 

Факел експрес, София

Издателска къща Жанет 45, Пловдив

История

  1. — Добавяне

14

Частта, в която Даренски пристигна от щаба на степната армия, се намираше на югоизточния фланг на Сталинградския фронт, в безводните прикаспийски пясъци.

Разположените край езерна и речна вода степи сега изглеждаха на Даренски като някаква обетована земя — там растеше коило, тук-там дървета, цвилеха коне.

В пустинната пясъчна равнина са се разположили хиляди хора, свикнали с влажен въздух, с роса в зори, с шумолене на сено. Пясъкът шиба кожата им, въвира се в ушите, скърца в просото и в хляба, пясък има в солта и в затвора на пушката, в механизма на часовника, пясък има във войнишките сънища… Тежко е тук на човешкото тяло, на ноздрите, на гърлото, на прасците. Тялото живее тук, както живее каруца, излязла от отъпкания път и скърцаща по ровините.

Даренски цял ден обикаля артилерийските позиции, разговаря с хората, писа, черта схеми, оглежда оръдията, складовете за боеприпаси. Привечер капна, главата му бучеше, боляха го краката, несвикнали да ходят по ронлива пясъчна почва.

Отдавна бе забелязал, че в дни на отстъпление генералите са особено внимателни към нуждите на подчинените си; командващите и членовете на военните съвети щедро проявяват самокритичност, скептицизъм и скромност.

В армията по никое друго време не се появяват толкова умни, разбрани хора, както по време на жестоки отстъпления, противотанково надмощие и когато Ставката е разгневена и търси виновници за несполуките.

Но тук, сред пясъците, сънливо безразличие тегнеше над хората. Щабните и строевите командири сякаш се бяха уверили, че на този свят нищо не може да ги заинтересува — каквото и да става, и утре, и вдругиден, и след година тук ще има само пясък.

За нощувка го покани началник-щабът на артилерийския полк подполковник Бова. Само името му беше юнашко, а инак Бова беше сгърбен, плешив, недочуваше с едното ухо. Веднъж го бяха извикали в артилерийския щаб на фронта и той смая всички с необикновената си памет. В неговата плешива глава, залепена за тесните сгърбени рамене, сякаш не можеше да съществува нищо друго, освен цифри, номера на батареи и дивизиони, имена на населени места, командирски имена, обозначения на коти.

Бова живееше в дъсчена къщурка със стени, измазани с глина и тор, подът беше покрит с разръфани листове насмолен картон. Тази къщурка по нищо не се отличаваше от другите командирски жилища, пръснати из пясъчната равнина.

— А, здрасти! — каза Бова и с размах стисна ръката на Даренски. — Добре е, нали? — И посочи стените. — Да зимуваме тук, в кучешката колибка, измазана с лайна.

— Да, помещението не е за завиждане! — каза Даренски, учуден, че кроткият Бова никак не прилича на себе си.

Той настани Даренски на един сандък от американски консерви и му наля водка в мътна, изпоцапана със засъхнал прах за зъби водна чаша, премести към него зелен домат от туршия, сложен върху подгизнало парче вестник.

— Моля, другарю подполковник, вино и плодове! — каза той.

Като всички хора, които не пият, Даренски предпазливо отпи малка глътка, отмести чашата по-далече и заразпитва Бова за армейските работи. Но на Бова не му се говореше по делови въпроси.

— Ех, другарю подполковник — каза той, — бях се заплеснал аз по работата, та глава не вдигах, хем какви жени имаше, когато бяхме в Украйна, пък на Кубан, Боже мой… на драго сърце даваха, само да им намигнеш! А аз, нали съм глупак, си протърквах панталоните в оперативния отдел, късно се освестих, сред пясъците…

Даренски, който отначало се ядосваше, че Бова не иска да си говорят за средната плътност на войските на километър фронт и за предимствата на минохвъргачките пред артилерията в условията на пясъчната пустиня, все пак се заинтересува от новата насока на разговора.

— Има си хас — каза той, — в Украйна жените са рядко интересни. През четирийсет и първа, когато щабът бе настанен в Киев, се срещах с една, украинка беше, омъжена за служител от прокуратурата, хубавица!

Поизправи се, вдигна ръка, пипна ниския таван и добави:

— Не възнамерявам да споря с вас и относно Кубан. В това отношение Кубан може да се постави на едно от първите места, там има необикновено висок процент красавици.

Думите на Даренски силно подействаха на Бова.

Той изруга и плачливо се затюхка:

— А сега — само калмички!

— Е, недейте така! — прекъсна го Даренски и произнесе доста разпалена реч за прелестите на мургавите и скулести, излъчващи аромат на пелин и степен дим жени. Спомни си за Ала Сергеевна от щаба на степната армия и завърши речта си така: — И изобщо не сте прав, жени има навсякъде. В пустинята няма вода, това е вярно, но дами има.

Бова обаче не му отговори. И тогава Даренски забеляза, че Бова спи и чак в този момент схвана, че домакинът му е бил абсолютно пиян.

Бова хъркаше така, сякаш стенеше умиращ, главата му бе увиснала от леглото. С особеното търпение и доброта, които се пораждат у руснака към пиян човек, Даренски подложи под главата на Бова възглавница, а под краката — вестник, избърса олигавената му уста и се огледа къде да се настани и той.

Постла на пода шинела на домакина, отгоре му метна своя, под главата си намести издутата си полева чанта, която в командировки му служеше и за канцелария, и за продоволствен склад, и за носене на тоалетните принадлежности.

Излезе навън, пое студения нощен въздух, ахна, щом погледна неземния пламък в черното азиатско небе, отиде по малка нужда и като поглеждаше звездите, си помисли: „Да, космос“ — после влезе да си легне.

Отпусна се върху шинела на домакина, зави се със своя и вместо да затвори очи, широко ги отвори — порази го една безрадостна мисъл.

Страшна сиромашия го заобикаля! Ето, лежи на пода, гледа огризките от туршиените домати, мукавения куфар, в който сигурно има маломерно пешкирче с голям черен печат, смачкани якички, празен кобур, изкорубена сапунерка.

Къщата във Верхне Погромное, където беше нощувал през есента, сега му изглежда богата. А след година тази днешна къщурка ще му се види разкошна, ще си спомни за нея в някоя дупка, където не ще има бръснач, куфар, не ще има и скъсани партенки.

През месеците, когато бе работил в щаба на артилерията, в душата му бяха настъпили големи промени. Жаждата му за работа, могъща колкото глада, бе заситена. Сега вече не изпитваше щастие от работата, нали и постоянно ситият човек не се чувстваше щастлив.

Даренски работеше добре, началството много го ценеше. Отначало това го радваше — не беше свикнал да го смятат за незаменим, нужен човек. През дългите предишни години бе свикнал с обратното.

Даренски не се замисляше защо породилото се у него чувство на превъзходство към колегите не поражда и снизхождение към тях — тази черта на истински силните хора. Очевидно не беше силен човек.

Често се дразнеше, крещеше и ругаеше, после гледаше страдалчески оскърбените от него хора, но никога не искаше прошка. Сърдеха му се, но не го смятаха за лош човек. В щаба на Сталинградския фронт към него се отнасяха може би още по-добре, отколкото към Новиков навремето в щаба на Югозападния. Говореше се, че цели страници от неговите докладни записки се използват при отчетите на големите хора пред още по-големите в Москва. В трудните моменти неговите ум и работа се оказаха важни и полезни. А жена му пет години преди войната го напусна, смяташе, че е враг на народа, съумял с измама да скрие от нея своята разплута, двулична същност. Често не го вземаха на работа заради лошите му анкетни данни — и по линия на баща му, и по линия на майка му. Отначало се обиждаше, когато научаваше, че мястото, което са му отказали, е заел някой глупав или невеж човек. После Даренски си внуши, че наистина не може да му бъде поверена отговорна оперативна работа. След лагера пък вече съвсем сериозно започна да се чувства непълноценен.

И ето, че по време на ужасната война излезе другояче.

Даренски дърпаше шинела към раменете, поради което краката му веднага усещаха студа, лъхащ от вратата, и си мислеше, че сега, когато неговите знания и способности се оказаха нужни, той се търкаля на пода в някакъв курник, слуша пронизителните неприятни крясъци на камилите, мечтае не за курорти и вили, а за чист кат долни гащи и за възможността да се измие с коричка сапун за пране.

Гордееше се, че издигането му не е свързано с нищо материално. Но същевременно това го дразнеше.

Неговата самоувереност, самомнението му се съчетаваха с постоянна житейска боязливост. Даренски имаше чувството, че жизнените блага не са създадени за него.

Това чувство на постоянна несигурност, постоянният, превърнал се в навик недоимък, постоянното усещане, че дрехите му са вехти, сиромашки, му бяха познати от детинство.

И сега, на вълната на успеха, това усещане не го напускаше.

Мисълта, че ще влезе в стола на Военния съвет и бюфетчийката ще му каже: „Другарю подполковник, вие трябва да се храните в стола на Военторг“, го изпълваше със страх. А после, на някое заседание, някой генерал шегаджия ще му намигне: „Как е, подполковник, тлъста ли е чорбата в стола на Военния съвет?“ Той винаги се стъписваше пред господарската увереност на генералите, дори и на вестникарските фотографи, които ядяха, пиеха, искаха си бензин, облекло, цигари на места, където не им се полагаха нито бензин, нито цигари.

Така бе протекъл животът му, баща му с години не можеше да си намери работа, семейството се издържаше само от майка му, която беше стенографка.

Вече късно през нощта Бова престана да хърка и Даренски се завслушва в тишината над леглото му, разтревожи се.

Бова неочаквано попита:

— Не спите ли, другарю подполковник?

— Не, не ми се спи — отговори Даренски.

— Извинявайте, че не ви настаних по-добре, напих се — каза Бова. — А сега главата ми е бистра, сякаш нищо не съм пил. Та, разбирате ли, лежа и си мисля: как се озовахме в тая отвратителна местност? Кой ни натика в тая дупка?

— Че кой, германците — отговори Даренски.

— Я хайде лягайте в кревата, а аз ще се преместя на пода — каза Бова.

— Ама, моля ви се, и тук съм добре.

— Неудобно е някак, според кавказкия обичай не е редно: домакинът на леглото, гостенинът на пода.

— Нищо, нищо, не сме кавказци.

— Почти сме кавказци, оттук Кавказ е съвсем близо. Германците, казвате, ни натикали, но разбирате ли, че и ние сами се донатикахме?

Бова очевидно се бе надигнал: леглото силно изскърца.

— Мд-даа — произнесе той.

— Да, да, да — каза от пода Даренски.

Бова бе насочил разговора в особено, необичайно русло и сега двамата мълчаха в размисъл, уместно ли е да подхващат такъв разговор с почти непознат човек. И явно стигнаха до извода, че не бива да разговарят по такива въпроси с почти непознат човек.

Бова запали цигара.

Когато клечката пламна, Даренски видя лицето му, то изглеждаше повехнало, мрачно, чуждо.

И Даренски запали.

На светлината от клечката Бова видя лицето на Даренски, който се бе привдигнал на лакът — то изглеждаше студено и малко злобно, чуждо.

Именно след това те, кой знае защо, подхванаха разговора, който не биваше да водят.

— Да — каза Бова, но този път не провлечено, а кратко и рязко, — бюрократизмът и бюрократите допринесоха да се натикаме тук.

— Бюрократизмът — подзе Даренски — е лоша работа. Моят шофьор веднъж ми рече: преди войната на село царял такъв бюрократизъм, че без шише водка в колхоза никой едно удостоверение не ти издавал.

— Не се смейте, не е за смях тая работа — прекъсна го Бова, — ще знаете, с бюрократизма шега не бива, в мирно време той докарваше хората не знам до какво. А в условията на предната линия бюрократизмът и по-зле може да ни подреди. На, в авиационните части имало такъв случай: един летец се катапултирал от горящия самолет, ударил го „Месер“, човекът останал читав, ама гащите му обгорели. И представете си, не му дават гащи! Направо скандал, интендантът отказва: не бил изтекъл срокът за износването и толкоз! И летецът три денонощия стоял без панталони, докато работата стигнала до командира на съединението.

— Е, това, прощавайте, е нищо работа — каза Даренски, — някакъв глупак се разтакавал, докато даде едни гащи — не може това да е причината да отстъпваме от Брест до прикаспийската пустиня…

Бова кисело изпъшка и възрази:

— Кой казва, че е заради гащите. Но чуйте и друг случай: едно пехотно подразделение било обкръжено, хората започнали да гладуват. Авиационната част получила заповед да им хвърля храна с парашути. А интендантството отказало да даде продуктите — трябва да ни се подпишат на фактурата, а как ще се подпишат, като им хвърлят тези чували от самолет! Запънал се интендантът, не дава и не дава. Едва му надвили — със заповед.

Даренски се позасмя.

— Комичен случай, но пак е дреболия. Педантизъм. В условията на предната линия бюрократизмът може да има ужасяващи прояви. Нали знаете заповедта „Нито крачка назад“? Например германецът коси стотици хора, а е достатъчно да ги прехвърлят на отвъдния склон на хълма, за да бъдат в безопасност — и тактически загуби няма, и техниката остава читава. Но като спазват заповедта „Нито крачка назад“, оставят всичко под обстрела, погубват техниката, погубват и хората.

— Именно, именно, съвършено вярно — каза Бова, — през четирийсет и първа от Москва изпратиха двама души в нашата армия да проверят как се изпълнява точно тази заповед: „Нито крачка назад“. Ама нямаха кола, а ние за три денонощия направихме двеста километра от Гомел. Взех полковниците в моя камион, за да не ги спипат германците, а те се друсат в каросерията и ме молят: „Дайте ни материали за внедряването на заповедта «Нито крачка назад».“ Отчетност, какво да се прави.

Даренски събра въздух в гърдите си, сякаш се канеше да се гмурне в дълбока вода, и очевидно се гмурна, каза:

— Бюрократизмът е страшен, когато някой червеноармеец, картечар, сам срещу седемдесет германци е задържал настъпление, загинал е, армията е свела глави, свалила е шапки пред него, а някой си изхвърля охтичавата му жена от жилището и председателят на райсъвета й крещи: вън, нахалнице! Бюрократизъм е, когато карат човек да попълва двайсет и четири анкети и в края на краищата той сам си признава на събрание: „Другари, аз не съм ваш човек“. И когато човек каже: да, да, държавата е работническо-селска, а моите родители са дворяни, нетрудов елемент, изхвърлете ме от вашите редове — всичко е наред.

— Аз пък не виждам в това нищо бюрократично — възрази Бова. — Наистина е така, държавата е работническо-селска и я управляват работниците и селяните. Нима е лошо? Това е справедливо. Нали и буржоазната държава няма вяра на сиромасите.

Даренски се постъписа, мислите на събеседника му май бяха насочени съвсем другаде.

Бова драсна клечка, но не запази цигара, а освети лицето на Даренски.

Даренски примижа, изпита същото чувство, както ако беше попаднал под светлината на чужд прожектор на бойното поле.

А Бова продължи:

— Моят произход например е чисто работнически, баща ми беше работник, дядо ми — и той работник. Анкетата ми е тип-топ. Ама преди войната излезе, че и аз съм имал трески за дялане.

— Защо, какви трески? — попита Даренски.

— Според мен не е бюрократизъм в работническо-селската държава да се отнасяме предпазливо към дворяните. Но защо преди войната се заядоха с мене, дето съм работник човек? Не знаех вече със сортиране на картофи в зеленчуковата база ли да се захвана, улиците ли да мета. Хем тъкмо от класова гледна точка се изказах: разкритикувах началниците, много нашироко бяха заживели. И ми свиха сармите. Ей това, според мене, е истински бюрократизъм: когато работникът страда в своята държава.

Даренски веднага почувства, че в тези си думи събеседникът му засегна нещо много важно и той, като не му беше в характера да говори за нещата, които най-силно го вълнуваха, които изгаряха душата му, пък и нямаше навик да слуша такива неща от другите, изпита неописуемо приятно чувство: щастието да говориш без страх, без много да му мислиш, да спориш за онова, което най-силно тревожи ума ти, вълнува те, и за което той с никого не бе разговарял именно защото то бе най-тревожното и вълнуващото.

Но тук, на пода в сиромашката къщурка, в среднощния разговор със скромния пийнал и изтрезнял армеец, с чувството за присъстващите наблизо хора, изминали пътя от Западна Украйна до тази пустиня, всичко му изглеждаше различно. И простото, естествено, желано и нужно, ала недостъпно, немислимо — искреният разговор на човек с човека — стана!

— Къде не сте прав? — каза Даренски. — Буржоата не пуска в сената голтаците, вярно, но ако един дрипльо е станал милионер, пускат го. Работниците станаха фордовци. Буржоазията и помешчиците у нас не се допускат до командните постове — това е правилно. Но ако на трудовия човек лепват каинов печат само задето баща му или дядо му са били кулаци или свещеници, то е съвсем друго нещо. Не в това се състои класовата позиция. Да не мислите, че в лагерните митарства не съм срещал работници путиловци и донецки миньори? Колкото щете! Нашият бюрократизъм плаши, когато си помислиш: той не е цирей върху тялото на държавата — циреят може да се среже. Той е страшен, когато си помислиш: именно бюрократизмът е държавата. А на война никой не иска да мре за началници на отдели „Кадри“. Всеки блюдолизец може да напише на молбата ви „Не се разрешава“ или да изгони войнишка вдовица от кабинета си. А за да изгониш германеца, трябва да бъдеш силен, истински човек.

— Вярно си е — потвърди Бова.

— Аз не се сърдя. Дълбок поклон, поклон до земята. И благодаря! Щастлив съм! Друго е лошото: за да бъда щастлив и да мога да отдам силите си на Русия, трябваше да настъпи такова ужасно, горчиво време. Тогава по дяволите това мое щастие — проклето да е.

Даренски усещаше, че все пак още не е напипал същината на разговора, онова, което би огряло живота с ясна и проста светлина, но ето че размишляваше и говореше за неща, за които обикновено не размишляваше и не говореше, и това му доставяше радост. Той каза на събеседника си:

— Знаете ли, каквото и да ми предстои, никога в живота си няма да съжалявам за този нощен разговор с вас.