Василий Гросман
Живот и съдба (7)

7

Целият ден командването на 62-ра армия нямаше връзка с частите. Много щабни радиоприемници бяха излезли от строя; кабелната връзка беше разкъсана навсякъде.

Имаше минути, когато хората, загледани в бързата, покрита със ситни вълнички Волга, усещаха реката като неподвижност, край чиито води се вълнува и се гърчи земята. Стотици тежки съветски оръдия поддържаха огъня от Заволжието. Край германските позиции при южния склон на Мамаев Курган хвърчаха буци пръст и глина.

Кълбещите се облаци пръст минаваха през някакво вълшебно, невидимо сито, създадено от силата на притеглянето, и се пресяваха, тежките камъни и буци се стоварваха на земята, а лекият прахоляк излиташе към небето.

По няколко пъти на ден зашеметените, с възпалени очи червеноармейци посрещаха германските танкове и пехота.

За командването, откъснато от войските, денят изглеждаше мъчително дълъг.

С какво ли не се опитваха Чуйков, Крилов и Гуров да запълнят този ден — създаваха си илюзията, че работят, пишеха писма, спореха за възможните маневри на противника, шегуваха се, пиеха водка — с мезе и без мезе, мълчаха и се вслушваха в тътена на взривовете. Желязна вихрушка виеше около блиндажа, покосяваше всичко живо, което за миг повдигаше глава над повърхността на земята. Щабът беше парализиран.

— Я да поиграем на карти — каза Чуйков и тикна в ъгъла на масата обемистия пепелник, пълен с фасове.

Спокойствието изневеряваше дори на началник-щаба на армията Крилов. Той нервно потропа с пръсти по масата и каза:

— Няма по-лошо от това — да чакаш ей така, от страх да не си идеш мърцина.

Чуйков раздаде картите и обяви: „Коз купа“. После, не щеш ли, разбърка колодата и избъбри:

— Крием се като зайци, на шикалки си играем. Не, не мога!

Той се умисли. Лицето му изглеждаше ужасно, такава омраза и мъка се бяха изписали по него.

Гуров, сякаш предугаждайки участта си, замислено промърмори:

— Да, след такъв ден човек може да умре от разрив на сърцето.

После се разсмя и каза:

— В дивизията да идеш денем само до нужника е страшно, немислимо! Разправяха ми, началник-щабът на Людников се изтърсил в блиндажа и се развикал: „Ура, момчета, насрах се!“ А кога гледа — в блиндажа седи лекарката, в която бил влюбен.

Когато се смрачи, нападенията на германската авиация престанаха. Вероятно някой, попаднал нощем на сталинградския бряг, смазан от грохота и трясъка, би сметнал, че злата участ го е довела в Сталинград в момент на решаваща атака, но за старите тукашни бойци това беше времето за бръснене, за пране, за писане на писма, времето, когато фронтовите шлосери, стругари, заварчици, часовникари майсторяха запалки, цигарета, газеничета от снарядни гилзи с фитили от шинелено сукно, поправяха часовници.

Примигващите взривове осветяваха стръмния бряг, развалините на града, нефтените резервоари, заводските комини и в тези кратки припламвания крайбрежието и градът изглеждаха зловещи и мрачни.

В тъмното оживя армейският свързочен възел, затракаха пишещите машини, размножаващи копията от боевите донесения, забръмчаха генераторите, забарабаниха морзовите апарати, телефонистите се заобаждаха по линиите — включваха в мрежата командните пунктове на дивизии, полкове, батареи, роти… Изтежко покашлюваха пристигналите в армейския щаб свързочници, офицери за свръзка докладваха на дежурните оперативници.

Забързаха за доклад пред Чуйков и Крилов старият Пожарски, командирът на армейската артилерия, и началникът на смъртоносните переправи, генералът от инженерните войски Ткаченко, и новопристигналият командир на сибирската дивизия Гуртиев, облечен в зелено войнишко шинелче, и старият сталинградчанин подполковник Батюк, който бе заел с дивизията си позиция край Мамаев Курган. В политдонесенията до члена на Военния съвет на армията Гуров зазвучаха прочути сталинградски имена — на минохвъргача Бездидко, на снайперистите Василий Зайцев и Анатолий Чехов, на сержант Павлов, и заедно с тях произнасяни за пръв път в Сталинград имена — Шонин, Власов, Брисин, на тях още първият сталинградски ден бе донесъл военна слава. А на предната линия войниците предаваха на пощальоните равнобедрени хартиени триъгълници — „лети, писъмце, с поздрав от сърце… поздрав отнеси, отговор донеси… добър ден, а може би вечер…“. На предната линия погребваха загиналите и убитите прекарваха първата нощ от своя вечен сън близо до блиндажите и укритията, където техните другари пишеха писма, бръснеха се, ядяха хляб, пиеха чай, къпеха се в саморъчно скалъпените бани.