Василий Гросман
Живот и съдба (185)

47

Тази история се случи, защото един събудил се в блиндажа германски унтерофицер не бе научил за капитулацията. Изстрелът му рани сержант Заднепрук. Това озлоби руснаците, които наблюдаваха как изпод масивните сводове на бункерите излизат германски войници и хвърлят в дрънчащата и все повече нарастваща купчина автоматите и винтовките си.

Пленниците крачеха и се стараеха да не се оглеждат, искаха да покажат, че и очите им са пленени. И само обраслият с черно-бяла четина войник Шмит излезе на бял свят с усмивка и заоглежда руските войници, сякаш сигурен, че непременно ще срещне позната физиономия.

Леко пийналият полковник Филимонов, който снощи бе пристигнал от Москва в щаба на Сталинградския фронт, стоеше заедно с прикрепения към него преводач в пункта, където се предаваха части от дивизията на генерал Веглер.

Шинелът му, с нови златни пагони, с червени нашивки и черни кантове, се открояваше сред мръсните, обгорели ватенки и смачканите калпаци на сталинградските командири на роти и батальони и сред също тъй изпомачканите, обгорели и мръсни дрехи на пленените германци.

Вчера в стола на Военния съвет той разправяше, че в главния интендантски склад в Москва имало стари запаси от златната сърма, използвана за пагоните на старата руска армия, и че между приятелите му минавало за голям късмет да се сдобиеш с пагони от този стабилен някогашен материал.

Когато се чу изстрелът и леко раненият Заднепрук извика, полковникът високо попита:

— Кой стреля, какво става?

Няколко гласа му отговориха:

— Ами някакъв глупак, германец. Вече го бяха повели… май не знаел…

— Как тъй не е знаел? — кресна полковникът. — Малко ли му беше нашата кръв на тоя мерзавец? — Обърна се към дългунестия евреин политрук, а сега негов преводач. — Намерете ми офицера. Той, мерзавецът, ще отговаря с главата си за този изстрел.

И точно тогава полковникът забеляза едрото усмихнато лице на войника Шмит и закрещя:

— Смееш се, мерзавецо, а, че осакатихте още един?

Шмит не разбра защо усмивката, с която той искаше да изрази толкова добри чувства, предизвика крясъка на руския старши офицер, а когато сякаш без никаква връзка с този вик изтрещя пистолетен изстрел, вече без нищичко да разбира, се препъна и падна в краката на идващите отзад войници. Изтеглиха тялото му настрана, той остана да лежи на хълбок и всички, които го познаваха и не го познаваха, го подминаваха. После, когато пленниците се извървяха, рояк хлапета, без да се страхуват от мъртвия, се намърдаха в опустелите бункери и блиндажи, затършуваха по дъсчените нарове.

През това време полковник Филимонов оглеждаше подземното жилище на командира на батальона и се възхищаваше колко стабилно и удобно е нагласено всичко тук. Един автоматчик доведе при него млад германски офицер със спокойни светли очи, преводачът каза:

— Другарю полковник, ей този е, оберлейтенант Ленард, когото наредихте да ви доведа.

— Я го виж ти! — учуди се полковникът. И тъй като физиономията на германския офицер му се видя симпатична, и тъй като беше потиснат, задето за пръв път в живота си имаше нещо общо с убийство, Филимонов каза:

— Водете го на сборния пункт, ама без глупости, вие лично отговаряте да стигне дотам жив.

Денят на страшния съд преваляше и усмивката върху лицето на застреляния войник вече не можеше да се различи.