Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живот и съдба (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Жизнь и судьба, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015)
Корекция
sir_Ivanhoe (2016)

Издание:

Василий Гросман

Живот и съдба

 

Роман

Първо издание

 

Превод: Здравка Петрова

Редактор: Георги Борисов

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Даниела Гакева

 

Василий Гроссман

Жизнь и судьба

Роман в трех книгах

 

© Editions L’Age d’Homme and the Estate of Vasily Grossman 1980–1991

© The Estate of Vasily Grossman 1992

 

© Здравка Петрова, превод, 2009

© Димитър Келбечев, художник, 2009

© Ростислав Димитров, типографско оформление, 2009

© Факел експрес, 2009

© Издателска къща Жанет 45, 2009

 

ISBN 978-954-9772-60-9 (Факел експрес)

ISBN 978-954-491-519-3 (Издателска къща Жанет 45)

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 60,5

 

Предпечат: „Студио Стандарт“ ЕООД

Печат: Полиграфически комплекс „Жанет 45“ — Пловдив

 

Факел експрес, София

Издателска къща Жанет 45, Пловдив

История

  1. — Добавяне

59

На 1 април 1943 година Степан Фьодорович Спиридонов получи извлечение от решението на колегията при Народния комисариат по електроцентралите на СССР: предлагаха му да предаде работата на Сталгрес и да замине за Урал, за да поеме директорския пост на малка, работеща с торф електроцентрала. Наказанието не беше твърде голямо, нали можеха да го дадат и под съд. Спиридонов реши да не казва вкъщи за тази заповед на Народния комисариат, а да изчака решението на бюрото, на областния комитет. На 4 април бюрото на областния комитет определи наказанието — строго мъмрене за самоволно напускане на централата в тежък момент. И това решение беше меко, можеха и да го изключат от партията. Но решението на бюрото на областния комитет се видя несправедливо на Степан Фьодорович — нали другарите от областния комитет знаеха, че той ръководи централата до последния ден на Сталинградската отбрана, отиде на левия бряг в деня, когато започна съветското настъпление, замина, за да види дъщеря си, която бе родила в трюма на един шлеп. На заседанието на бюрото той понечи да възрази, но Пряхин беше строг:

— Можете да обжалвате решението на бюрото пред Централната контролна комисия, другарят Шкирятов ще сметне това решение за половинчато и меко.

Степан Фьодорович каза:

— Убеден съм, че ЦКК ще отмени решението. — Но тъй като много бе слушал за Шкирятов, не посмя да обжалва.

Опасяваше се и подозираше, че строгостта на Пряхин е свързана не само с въпроса за Сталгрес. Пряхин, разбира се, не беше забравил за роднинските връзки на Степан Фьодорович с Евгения Николаевна Шапошникова и Кримов; човекът, който знаеше, че Пряхин и арестуваният Кримов са стари познати, му бе станал неприятен.

В тази ситуация Пряхин, дори да искаше, нямаше как да подкрепи Спиридонов. Ако постъпеше така, недоброжелателите, които винаги се навъртат около силните на деня, веднага щяха да съобщят където трябва, че Пряхин от симпатия към врага на народа Кримов подкрепя неговия роднина, интересчията Спиридонов.

Но Пряхин явно не подкрепяше Спиридонов не само защото не можеше, а защото не искаше. Очевидно Пряхин знаеше, че на Сталгрес е пристигнала тъщата на Кримов и живее в апартамента на Спиридонов. Вероятно Пряхин знаеше също, че Евгения Николаевна си пише с майка си, че наскоро й е изпратила копие от заявлението си до Сталин.

Началникът на областния отдел на НКГБ Воронин след заседанието на бюрото на областния комитет се случи до Спиридонов в бюфета, където Степан Фьодорович купуваше топено сирене и салам, погледна го присмехулно и също тъй присмехулно каза:

— Ей, роден стопанин си е Спиридонов, току-що го наказаха със строго мъмрене, а той се занимава със снабдителска дейност.

— Семейство, какво да се прави, сега съм вече дядо — отговори Степан Фьодорович и се усмихна жално, виновно.

Усмихна му се и Воронин:

— Аз пък мислех, че готвиш колет за затвора.

След тези негови думи Спиридонов си помисли; „Пак добре, че ме пращат на Урал, иначе тук съвсем ще погина. Тогава къде ще се дянат Вера и малкото?“

Пътуваше за Сталгрес в кабината на някакъв камион и гледаше през мътното стъкло разрушения град, с който скоро щеше да се раздели. Степан Фьодорович си мислеше как по този сега затрупан с тухли тротоар жена му преди войната бе ходила на работа, мислеше за електрозахранването на града, как по времето, когато от Свердловск ще изпратят нов кабел, той вече няма да е на Сталгрес, сети се за внука си — от недохранване му бяха излезли пришки по ръцете и гърдите. Мислеше си; „Е, строго мъмрене, какво да се прави“, мислеше си, че няма да му дадат медал „За отбраната на Сталинград“, и кой знае защо мисълта за медала го натъжаваше повече от предстоящата раздяла с града, с който бяха свързани животът му, работата му, сълзите му по Маруся. Дори гласно изпсува на майка от яд, че няма да му дадат медал, и шофьорът го попита:

— Какво така, Степан Фьодорович? Да не забравихте нещо в областния комитет?

— Забравих, забравих — отвърна Степан Фьодорович. — Ама той не ме е забравил.

В жилището на Спиридонови беше влажно и студено. Вместо избитите стъкла беше поставен шперплат и бяха наковани дъски, мазилката в стаите на много места се бе изронила; качваха вода с кофи до третия етаж, стаите се отопляваха с тенекиени кюмбенца. Една от стаите беше затворена, не използваха кухнята, тя им служеше за килер за дърва и картофи.

Степан Фьодорович, Вера с детето и Александра Владимировна, която пристигна след тях от Казан, живееха в голямата стая — по-рано тя им бе служила за трапезария. В малката стаичка до кухнята, където по-рано живееше Вера, се бе настанил старият Андреев.

Степан Фьодорович имаше възможност да ремонтира таваните, да измаже стените, да иззида тухлени печки — майстори и материали на Сталгрес не липсваха.

Но кой знае защо инак грижовният, енергичен Степан Фьодорович нямаше желание да се захваща с тази работа.

Очевидно и на Вера, и на Александра Владимировна им беше по-леко да живеят сред военната разруха: нали с живота им отпреди войната бе свършено, защо да възстановяват жилището — за да им напомня за всичко, което си бе отишло и нямаше да се върне?

Няколко дена след Александра Владимировна от Ленинск пристигна снахата на Андреев, Наталия. В Ленинск се скарала със сестрата на покойната Варвара Александровна, оставила временно при нея сина си и ето че дойде на Сталгрес при свекър си.

Андреев се ядоса, щом видя снаха си, каза й:

— Ти не се разбираше с Варвара, а сега по наследство не се разбираш и със сестра й. Как можа да оставиш там Володка?

Наталия, изглежда, доста бе препатила в Ленинск. Щом влезе в стаята на Андреев, огледа тавана, стените и каза:

— Колко е хубаво — макар че в летвите, увиснали от тавана, в купчината мазилка в ъгъла и в грозния кюнец нямаше нищо хубаво.

Светлината влизаше в стаята през малка стъклена кръпка, закрепена на дъсчения щит, закриващ прозореца.

От така измайстореното прозорче се разкриваше нерадостна гледка — само развалини, останки от стени, боядисани по етажи със синя и розова боя, разкривени ламарини.

Още с пристигането си в Сталинград Александра Владимировна се разболя. Болестта я принуди да отложи разходката си до града, където искаше да види своята разрушена, изгоряла къща.

През първите дни, превъзмогвайки болестта, тя помагаше на Вера — палеше печката, переше и сушеше пеленките над тенекиения кюнец, изнасяше на стълбищната площадка парчетата мазилка, дори се опитваше да носи отдолу вода.

Искаше да изкара болестта си на крак и не се оплакваше. Но една сутрин отиде до кухнята за дърва, изгуби съзнание, падна и си удари главата, потече кръв. Степан Фьодорович и Вера я сложиха на леглото.

След като се посъвзе, Александра Владимировна повика Вера и й каза:

— Знаеш ли, по-тежко ми беше да живея в Казан при Людмила, отколкото при вас. Дойдох тук не само заради вас, а и заради себе си. Само ме е страх, че ще се измъчиш с мен, докато се привдигна.

— Бабо, толкова ми е хубаво с вас — успокои я Вера.

А животът на Вера наистина стана много тежък. Всичко бе свързано с големи усилия — сдобиването с вода, дърва, мляко. Навън грееше слънце, а в стаите беше влажно и студено, налагаше се печката да гори непрекъснато.

Малкия Митя го болеше коремчето, плачеше нощем, майчиното мляко не му стигаше. Вера цял ден шеташе из стаята и кухнята, ходеше за мляко и хляб, переше, миеше чиниите, мъкнеше вода отдолу. Ръцете й се зачервиха, лицето изпръхна, покри се с петна. От умората, от непрекъснатата работа една равна сивота тежеше на сърцето й. Тя не се решеше, рядко се къпеше, не се поглеждаше в огледалото, тегобите на живота я смачкаха. Непрестанно и мъчително й се спеше. Привечер ръцете, краката, раменете я боляха, зажаднели за почивка. Лягаше и Митя веднага се разплакваше. Ставаше, кърмеше го, сменяше му пелените, носеше го на ръце из стаята. След час той отново се разплакваше и тя отново ставаше. На разсъмване се събуждаше и вече не заспиваше, така нейният нов ден започваше още по тъмно — сънена, с тежка, размътена глава отиваше в кухнята за дърва, напалваше печката, слагаше да се топли вода — чай за баща й и баба й, започваше да пере. Но, чудна работа, сега тя никога не се нервираше, стана кротка и търпелива.

На Вера й поолекна, когато от Ленинск пристигна Наталия.

Веднага щом пристигна Наташа, Андреев замина за няколко дена за северната част на Сталинград, в заводското селище. Не се разбра дали му се дощя да види къщата и завода си, дали се ядоса, че снаха му бе оставила сина си в Ленинск, или пък не искаше тя да подяжда Спиридонови, но й остави купоните си и замина.

Без да си почине, още с пристигането си Наталия се зае да помага на Вера.

Ах, колко леко и щедро работеше тя, как олекваха тежките кофи, казанът за изваряване, пълен с вода, чувалът с въглища, щом нейните млади, силни ръце се хващаха на работа.

Сега Вера започна да извежда Митя за по половин час, сядаше на някой камък и гледаше как блести пролетната вода, как над степта се вдига пара.

Тихо беше наоколо, войната вече се бе отдръпнала на стотици километри от Сталинград, но сякаш беше по-леко, когато във въздуха виеха германски самолети, когато тътнеха избухващи снаряди и животът беше изпълнен с огън, страх, надежда.

Вера се вглеждаше в покритото с гнойни пришки личице на сина си, обземаше я жал. Същевременно мъчително й дожаляваше за Викторов. Боже, Боже, горкият Ваня, какво хилавко, слабичко, ревливо е синчето му.

После се качваше по отрупаното с боклук и натрошени тухли стълбище на третия етаж, залавяше се за работа и мъката й потъваше в суетнята, в мътната сапунена вода, в пушека от печката, във влагата, стичаща се по стените.

Баба й я викаше да седне до нея, галеше я по косите и в очите на Александра Владимировна, винаги спокойни и ясни, тя прочиташе непоносима печал и нежност.

Вера нито веднъж, с никого — нито с баща си, нито с баба си, нито дори с петмесечния Митя, не бе говорила за Викторов.

С идването на Наташа всичко в жилището се промени. Тя изстърга мухъла от стените, вароса тъмните ъгли, изми калта, която сякаш се бе всмукала навеки в паркета. Захвана генералното пране, което Вера отлагаше, докато се постопли, етаж след етаж почисти стълбището.

Половин ден хвърли, за да намести дългия, напомнящ черен смок кюнец; кюнецът беше провиснал страховито, от пролуките капеше гъст катран и се събираше на локвички по пода. Наталия вароса кюнеца, изправи го, укрепи го с тел, окачи под пролуките празни консервени кутии, в които да капе катранът.

От първия ден тя се сприятели с Александра Владимировна, макар да изглеждаше, че шумната и дръзка жена, която обичаше да говори глупости за жените и мъжете, няма да хареса на Шапошникова. Наталия тутакси се сдоби с безброй познати — монтьор, механик от турбинната зала, шофьори на камиони.

Веднъж Александра Владимировна каза на Наталия, която се прибра от магазина:

— Наташа, търси ви един другар, военен.

— Грузинец ли беше? — попита Наталия. — Ако дойде пак, изгонете го. За жена решил да ме иска тоя гърбоноско.

— Толкова ли е бърз? — учуди се Александра Владимировна.

— А, такива са си те. Вика ме в Грузия след войната. Да не съм мила стълбището заради него?

Вечерта тя каза на Вера:

— Хайде да идем в града, ще прожектират филм. Мишка, шофьорчето, ще ни закара с камиона. Ти ще седнеш с детето в кабината, а аз в каросерията.

Вера поклати глава.

— Защо не идеш, а? — каза Александра Владимировна. — Ако бях по-добре, щях да дойда и аз.

— Не, не, аз не.

Наталия възрази:

— Че нали трябва да се живее, събрали сме се тука само вдовци и вдовици.

После с упрек добави:

— Само вкъщи си седиш, не искаш никъде да излезеш, а лошо се грижиш за баща си. Вчера, като прах, гледам — и бельото, и чорапите му съвсем изпокъсани.

Вера взе детето и отиде с него в кухнята.

— Митенка, нали твоята майка не е вдовица, кажи?… — попита го.

През всичките тези дни Степан Фьодорович беше много внимателен към Александра Владимировна, два пъти води лекар от града, помагаше на Вера да й слага вендузи, понякога пъхаше в ръката й бонбон и казваше:

— Не го давайте на Вера, вече й дадох, този е специално за вас, пуснаха ги в нашия бюфет.

Александра Владимировна усещаше, че някакви неприятности измъчват Степан Фьодорович. Но когато го питаше има ли нещо ново от областния комитет, Степан Фьодорович поклащаше глава и заговаряше за друго.

Чак вечерта, когато му съобщиха, че ще се разглежда неговият въпрос, Степан Фьодорович седна на леглото до Александра Владимировна и каза:

— Какво направих аз, Маруся щеше да се побърка, ако знаеше докъде я докарах.

— Но в какво ви обвиняват? — попита Александра Владимировна.

— Във всичко — отговори той.

В стаята влязоха Наталия и Вера и разговорът свърши.

Загледана в Наталия, Александра Владимировна си каза, че на света има такава силна, упорита красота, срещу която тежкият живот е безсилен. Всичко в Наталия беше красиво — и шията, и младата гръд, и краката, и оголените почти до раменете стройни ръце. „Философ без философия“ — каза си Александра Владимировна. Тя често бе забелязвала как несвикнали с недоимък жени повяхват в тежки условия, престават да се грижат за външността си — и Вера беше такава. Харесваха й момичетата сезоннички, работничките от най-тежките цехове, военните регулировчици, които, макар че живееха в бараки и работеха сред прах и мръсотия, си правеха трайно къдрене, гледаха се в огледалца, пудреха олющените си носове; тези упорити птици и в бурното време въпреки всичко пееха своята птича песен.

И Степан Фьодорович се бе загледал в Наталия, после внезапно грабна ръката на Вера, дръпна я до себе си, прегърна я и сякаш молеше за прошка, я целуна.

И Александра Владимировна сякаш ни в клин, ни в ръкав каза:

— Ех, Степан, рано ни е да умираме! И аз, дето съм бабишкер, смятам да оздравея и да поживея още на тоя свят.

Той бързо я погледна, усмихна се. А Наталия наля в легена топла вода, сложи го пред кревата, коленичи и каза:

— Александра Владимировна, искам да ви измия краката, тъкмо е по-топло сега.

— Да не сте полудели! Глупачка! Веднага станете! — викна Александра Владимировна.