Василий Гросман
Живот и съдба (29)

29

Людмила Николаевна пристигна в Саратов една седмица след като на Толя бяха направили още една, трета операция. Оперира го военният лекар втори ранг Майзел. Операцията беше сложна и продължителна, повече от пет часа Толя лежа под пълна упойка, на два пъти му бе направено венозно хексонал. Никой от военните и клинични университетски хирурзи не бе правил подобна операция. Тя беше известна само от медицинската литература, американците бяха публикували подробния й анализ в своето военномедицинско списание през 1941 година.

Предвид особената сложност на тази операция след поредното рентгеново изследване доктор Майзел дълго и откровено разговаря с лейтенанта. Обясни му характера на патологичните процеси, протичащи в организма му след ужасното раняване. Същевременно хирургът откровено му разкри риска, съпътстващ операцията. Той каза, че лекарите, участвали в консилиума заедно с него, не са единодушни, старият клиницист професор Родионов бил против операцията. Лейтенант Шапошников зададе на доктор Майзел два-три въпроса и още тук, в рентгеновия кабинет, след като помисли малко, се съгласи да го оперират. Пет дена го подготвяха за операцията.

Започнаха я в единайсет часа сутринта и я завършиха чак след три. На операцията присъства началникът на болницата, военният лекар Димитрук. Според лекарите, които я наблюдаваха, тя мина блестящо.

Майзел реши правилно на място, край операционната маса, неочакваните, непредвидени в литературното описание трудности.

Състоянието на болния по време на операцията беше задоволително, пулсът — ритмичен, без забавяне.

Към два часа следобед доктор Майзел, човек на възраст и доста натежал, се почувства зле и бе принуден за няколко минути да спре работата. Терапевтката Клестова му даде валидол, след което Майзел не прекъсна повече операцията. Но скоро след приключването й, когато лейтенант Шапошников вече бе превозен до бокса, доктор Майзел получи тежък пристъп на стенокардия. Едва повторните камфорови инжекции и течният нитроглицерин през нощта ликвидираха спазмите в съдовете. Очевидно този пристъп бе предизвикан от нервната възбуда, от непосилното претоварване на болното сърце.

На медицинската сестра Терентиева бе наредено непрекъснато да дежури при лейтенанта, да следи състоянието му. По едно време в бокса влезе Клестова, провери пулса на лейтенанта, който се беше унесъл. Състоянието на Шапошников беше задоволително и доктор Клестова каза на сестра Терентиева:

— Майзел даде на лейтенанта пътен лист за живота, но самият той за малко да умре.

Сестра Терентиева отговори:

— Ох, дано се спаси този лейтенант Толя!

Дишането на Шапошников почти не се чуваше. Лицето му беше неподвижно, тънките му ръце и врат изглеждаха детински, бледата му кожа бе запазила лек загар — от полевите занятия и степните преходи. Шапошников се намираше в някакво състояние, средно между несвяст и сън — тежък шемет от непреодоляното действие на упойката и изгубените душевни и физически сили.

Болният неясно произнасяше отделни думи и понякога цели фрази. На Терентиева й се стори, че той избъбри в скоропоговорка: „Добре, че не ме видя такъв“. После замлъкна, крайчетата на устните му се отпуснаха, сякаш плачеше в унеса си.

Към осем вечерта болният отвори очи и ясно — медицинската сестра Терентиева се зарадва и изненада — помоли за вода. Тя каза на болния, че не бива да пие вода, и добави, че операцията е минала чудесно, че той скоро ще оздравее. Попита го как се чувства и той отговори, че болките в хълбока и в гърба не са силни.

Тя отново провери пулса и прокара навлажнена кърпа по устните и челото му.

В това време в стаята влезе санитарят Медведев и съобщи на сестрата, че началникът на хирургическото отделение, военният лекар Платонов, я вика на телефона. Сестрата отиде в стаята на дежурния по етаж, взе слушалката и докладва на военния лекар Платонов, че болният се е събудил и състоянието му е нормално за човек, прекарал тежка операция.

Сестра Терентиева помоли да я сменят, трябваше да отиде до градския военен комисариат, беше станало някакво объркване с пълномощното за получаване на пари, което й бе дал мъжът й. Военният лекар Платонов обеща да я пусне, но й нареди да наблюдава Шапошников, докато той лично го прегледа.

Сестра Терентиева се върна в стаята. Болният лежеше в същата поза, в която го бе оставила, но страданието по лицето му не беше толкова ясно изписано — крайчетата на устните му се бяха повдигнали, той изглеждаше спокоен, дори усмихнат. Постоянната болка очевидно бе състарявала лицето на Шапошников и сега, усмихнато, то смая сестра Терентиева — хлътналите страни, леко издутите, пълни бледи устни, високото, абсолютно гладко чело сякаш принадлежаха не на младеж, дори не на юноша, а на дете. Сестра Терентиева попита болния как се чувства, но той не отговори — изглежда беше заспал.

Изразът на лицето му се видя на сестра Терентиева малко странен. Тя хвана ръката на Шапошников, пулсът не се долавяше, ръката беше почти хладна, топлинката й едва се чувстваше — като че пипаш горяла снощи и отдавна изгаснала печка.

И макар че цял живот бе живяла в град, сестра Терентиева се отпусна на колене и тихичко, за да не безпокои живите, по селски се завайка:

— Миличкият ни, цветенце наше, на кого ни оставяш?