Метаданни
Данни
- Серия
- Живот и съдба (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Жизнь и судьба, 1960 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Здравка Петрова, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Военна проза
- Епически роман
- Исторически роман
- Реалистичен роман
- Социален роман
- Съвременен роман (XX век)
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2015)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2016)
Издание:
Василий Гросман
Живот и съдба
Роман
Първо издание
Превод: Здравка Петрова
Редактор: Георги Борисов
Художник: Димитър Келбечев
Коректор: Даниела Гакева
Василий Гроссман
Жизнь и судьба
Роман в трех книгах
© Editions L’Age d’Homme and the Estate of Vasily Grossman 1980–1991
© The Estate of Vasily Grossman 1992
© Здравка Петрова, превод, 2009
© Димитър Келбечев, художник, 2009
© Ростислав Димитров, типографско оформление, 2009
© Факел експрес, 2009
© Издателска къща Жанет 45, 2009
ISBN 978-954-9772-60-9 (Факел експрес)
ISBN 978-954-491-519-3 (Издателска къща Жанет 45)
Формат 84/108/32
Печатни коли 60,5
Предпечат: „Студио Стандарт“ ЕООД
Печат: Полиграфически комплекс „Жанет 45“ — Пловдив
Факел експрес, София
Издателска къща Жанет 45, Пловдив
История
- — Добавяне
45
Адютантът на Паулус, полковник Адамс, бе застанал пред един отворен куфар.
Ординарецът на командващия Ритер, приклекнал на пода, подреждаше бельото върху няколко разстлани вестника.
През нощта Адамс и Ритер бяха горили книжа в кабинета на фелдмаршала, изгориха и голямата карта за лично ползване на командващия, която Адамс смяташе за свещена военна реликва.
Паулус не спа през цялата нощ. Отказа да изпие утринното си кафе, безучастно наблюдаваше шетнята на Адамс. От време на време ставаше и се разхождаше из стаята, прекрачвайки купчините книжа на пода, които очакваха кремацията си. Картите, налепени на платно, горяха неохотно, задръстваха скарите, та се налагаше Ритер да прочиства печката с ръжена.
Всеки път когато Ритер отваряше вратичката на печката, фелдмаршалът протягаше ръце към огъня. Адамс наметна на раменете му шинела. Но Паулус нетърпеливо размърда рамо и Адамс върна шинела на закачалката.
Може би сега фелдмаршалът се вижда в сибирски плен, стои с войниците край някой огън и си грее ръцете, а зад гърба му е пустиня, пред него също се простира пустиня.
Адамс каза на фелдмаршала:
— Наредих на Ритер да сложи в куфара ви повече топло бельо — като деца неправилно сме си представяли Страшния съд: той няма нищо общо с огъня и изгарящите въглени.
През нощта на два пъти идва генерал Шмит. Телефоните с прерязаните кабели мълчаха.
Още от момента на обкръжаването Паулус ясно разбираше, че ръководените от него войски не ще могат да продължат борбата на Волга.
Виждаше, че всички условия, определили летния му успех — тактическите, психологическите, метеорологическите, техническите — липсват, плюсовете са се превърнали в минуси. Бе се обърнал към Хитлер: 6-а армия трябва съгласувано с Манщайн да разкъса пръстена на обкръжението в югозападно направление, да образува коридор и да изведе дивизиите си, като предварително се примири, че ще трябва да изостави част от тежкото си въоръжение.
Откакто на 24 декември Ерьоменко нанесе успешен удар на Манщайн в района на рекичката Мишовка, за всеки командир на пехотен батальон стана ясно, че съпротивата в Сталинград е невъзможна. Не го разбираше само един човек. Той преименува 6-а армия във форпост на фронта, простиращ се от Бяло море до Терек. Обяви 6-а армия за сталинградска крепост. А в щаба на 6-а армия се говореше, че Сталинград се е превърнал в лагер за въоръжени военнопленници. Паулус отново предаде с радиошифър, че има известни шансове за пробив. Очакваше, че ще последва страшен взрив на ярост, никой не се осмеляваше два пъти да противоречи на върховния главнокомандуващ. Бяха му разправяли как Хитлер откъснал от гърдите на фелдмаршал Рундщет Рицарския кръст и как присъстващият Браухич получил сърдечна криза. С фюрера шега не биваше.
На трийсет и първи януари Паулус най-сетне получи отговор на шифрованата си радиограма — удостояваха го със званието фелдмаршал. Бе направил още един опит да докаже правотата си и получи най-почетния орден на империята — Рицарски кръст с дъбови листа.
Постепенно осъзна, че Хитлер е започнал да го възприема като мъртвец — това бе посмъртно удостояване със званието фелдмаршал, посмъртно награждаване с Рицарския кръст с дъбови листа. Сега бе нужен само за едно — за създаване на трагичния образ на ръководител на героичната отбрана. Стотиците хиляди хора под негово командване бяха обявени от държавната пропаганда за светци и мъченици. Те бяха живи, варяха конско месо, ходеха на лов за последните сталинградски кучета, дебнеха из степта свраки, избиваха въшките си, пушеха цигари, в които хартия бе увита с хартия, а през това време държавните радиостанции предаваха тържествена траурна музика в чест на надземните герои.
Те бяха живи, духаха на зачервените си пръсти, носовете им бяха сополиви, в главите им святкаха мисли, как да хапнат нещо, да откраднат, да се престорят на болни, да се предадат в плен, да се стоплят в някое мазе с руска жена, а през това време държавните хорове на момчетата и на момичетата звучаха в ефира: „Те умряха, за да живее Германия“. Те биха могли да възкръснат за грешния и дивен живот само при условие, че загине държавата.
Всичко се развиваше така, както бе предсказвал Паулус.
Той живееше с трудното чувство за своята правота, потвърдена от пълната, без изключения, гибел на армията. И неволно намираше мъчително странно удовлетворение, основа за висока самооценка в гибелта на своята армия.
Потиснатите, заличени през дните на най-големите успехи мисли отново нахлуха в главата му.
Кайтел и Йодл наричаха Хитлер „божествения фюрер“. Гьобелс прогласяваше, че трагедията на Хитлер била в невъзможността да срещне във война равен на себе си пълководски гений. А Цайцлер разправяше, че Хитлер го помолил да изправи фронтовата линия, тъй като шокирала естетическото му чувство. Ами безумният му неврастеничен отказ от настъплението към Москва? Ами внезапното му безволие и заповедта да се прекрати настъплението към Ленинград? Неговата фанатична стратегия на твърда отбрана бе обусловена от страха му да не загуби престижа си.
Сега всичко е напълно ясно.
Но именно пълната яснота е страшна. Той можеше да не се подчини на заповедта! Разбира се, фюрерът щеше да го екзекутира. Но щеше да спаси хората. Виждаше упрек в много очи.
Можеше, можеше да спаси армията!
Страхуваше се от Хитлер, страхуваше се за кожата си!
Халб, висшият представител на Управлението за сигурност при щаба на армията, тия дни, преди да отлети за Берлин, доста мъгляво сподели, че фюрерът се оказал прекалено велик дори за такъв народ като германския. Да, да, разбира се.
Всичко е декламация, всичко е демагогия!
Адамс пусна радиото. Сред пукотевицата се роди музика — Германия опяваше сталинградските покойници. В музиката се криеше особена сила. Може би за народа, за бъдещите битки създаденият от фюрера мит означава повече от спасяването на измръзналите и въшлясали дистрофици. Вероятно логиката на фюрера не може да бъде разбрана само с четене на устави, съставяне на бойни разписания и разглеждане на оперативни карти.
А може би в ореола на мъченичеството, на което Хитлер обрече 6-а армия, се формираше новото битие на Паулус и неговите войници, тяхното ново участие в бъдещето на Германия.
Тук не помагаха моливът, логаритмичната линийка и сметачните машини. Тук действаше един странен генерал-квартириер, той си имаше други сметки, други резерви.
Адамс, мили, верни Адамс, нали у човека от висшата духовна порода винаги и неизменно присъства съмнението. Над света властват само ограничени хора, надарени с непоклатимо чувство за правотата си. Хората от висшата порода не властват над държави, не вземат велики решения.
— Идват! — извика Адамс. Нареди на Ритер: „Махни това!“ И Ритер издърпа настрана отворения куфар, оправи си мундира.
Чорапите на фелдмаршала, сложени в бързината в куфара, имаха дупки на петите и Ритер се притесни, разтревожи се не защото неразумният и припрян Паулус ще обуе скъсани чорапи, а защото лошите руски очи ще видят тези дупки.
Адамс се бе изправил с ръце върху облегалката на стола, с гръб към вратата, която ей сега щеше да се отвори, спокойно, грижовно, с обич загледан в Паулус — така, помисли си той, трябва да се държи адютантът на един фелдмаршал.
Паулус се отдръпна назад от бюрото си, сви устни. И в тези минути фюрерът искаше от него да играе роля, и той се подготви да я играе.
Ето, вратата ще се отвори и всички хора на земята ще видят стаята в тъмното подземие. Отминаха болката и горчивината, остана страхът, че вратата ще отворят не представители на съветското командване, които също са се подготвили да изиграят тържествена сцена, а весели и храбри съветски войници, които са свикнали с лекота да натискат спусъка на автоматите. Измъчваше го и тревогата пред неизвестното — ей сега ще свърши сцената и ще започне човешки живот — какъв, къде — в Сибир, в някой московски затвор, в лагерна барака?…