Василий Гросман
Живот и съдба (21)

21

Секретарят на областния комитет на една от окупираните от германците области в Украйна Дементий Трифонович Гетманов бе назначен за комисар на формиращия се в Урал танков корпус.

Преди да замине за местоназначението си, Гетманов отскочи с един „Дъглас“ до Уфа, където бе евакуирано семейството му.

Другарите от Уфа се бяха грижили за семейството му: битовите и жилищните условия бяха добри. Съпругата на Гетманов, Галина Терентиевна, която преди войната страдаше от лоша обмяна на веществата и беше доста пълна, не бе отслабнала, дори още бе понапълняла. Двете им дъщери и малкият син, който още не ходеше на училище, изглеждаха здрави.

Гетманов остана в Уфа пет дена. Преди да замине, дойдоха да се сбогуват неколцина негови близки: по-малкият брат на жена му, заместник-началник на административния отдел при Украинския съвет на народните комисари, старият другар на Гетманов, киевчанинът Машук, служител в органите на сигурността, и баджанакът на Дементий Трифонович, отговорният работник от отдела по пропагандата на украинския Централен комитет Сагайдак.

Сагайдак пристигна към десет и половина, когато децата вече си бяха легнали, затова гостите си приказваха тихичко. Гетманов каза:

— Абе, другари, защо не ударим по глътка московска скоросмъртница?

У Гетманов всичко поотделно беше едро — побеляващата буйнокоса тиквовидна глава, високото, обширно чело, месестият нос, китките на ръцете, пръстите, раменете, дебелият мощен врат. Но целият, скроен от едри и масивни части, беше дребен на ръст. И странно: на едрото му лице особено привличаха и се запомняха малките очи, те бяха тесни, едва се виждаха изпод подутите клепачи. Цветът им беше неясен — не можеше да се определи кое е повече: сивото или светлосиньото. Но в тях натежаваше пронизващото, живото, една могъща проницателност.

Галина Терентиевна леко повдигна едрото си тяло и излезе от стаята, тогава мъжете се умълчаха, както става често и в селска къща, и в градска компания в момента, когато на масата ще се появи алкохол. Скоро Галина Терентиевна се върна с поднос. За чудене беше как пълните й ръце за няколко минути бяха успели да отворят толкова консервени кутии, да съберат такова бутилки и чаши.

Машук огледа стените, по които висяха украински пъстротъкани платна, погледна широкия диван, гостоприемните бутилки и консервени кутии и каза:

— А аз си спомням този диван във вашия апартамент, Галина Терентиевна, моите поздравления, че сте успели да го докарате, явно личи организационният ви талант.

— Хем забележи — каза Гетманов, — когато са се евакуирали, мен вече ме нямаше вкъщи — всичко сама!

— Ех, земляци, че няма да го оставя на германците я — отговори Галина Терентиевна. — И Дима е свикнал с него, дойде си от заседание на бюрото на областния комитет и право на дивана, да чете материалите.

— Ами, чете! Спи — каза Сагайдак.

Тя пак отиде в кухнята и Машук полугласно, заговорнически подхвърли на Гетманов:

— Ох, представям си с каква военна докторица ще се запознае Дементий Трифонович…

— А, ще си отземе той от живота — каза Сагайдак.

Гетманов не им остана длъжен:

— Я стига, вие пък да не сте инвалид?

— Че как — каза Машук, — ами кой в Кисловодск се прибираше в три часа през нощта?

Гостите се разсмяха и Гетманов уж между другото, но втренчено погледна шурея си.

Влезе Галина Терентиевна, огледа кискащите се мъже и издума:

— Да не излезе човек, веднага почвате да учите горкия Дима на разни калпазанлъци.

Гетманов се зае да налива водка в чашите и всички угрижено си заизбираха мезета.

Гетманов погледна портрета на Сталин на стената, вдигна чашката си и произнесе:

— Е, другари, първата наздравица е за нашия баща — нека ни е здрав.

Изрече тези думи с леко грубоват, свойски глас. Този простодушен тон идеше да покаже, че макар на всички да е известно величието на Сталин, събралите се около тази маса хора пият за него преди всичко от обич към обикновения, скромен и отзивчив човек. И Сталин от портрета, примижал, оглеждайки трапезата и разкошния бюст на Галина Терентиевна, сякаш мълвеше: „Я, момчета, да си разпаля лулата, па ще седна с вас“.

— Тъй, тъй, хай наш батько живёт^[1] — каза братът на домакинята, Николай Терентиевич. — Какво щяхме да правим без него?

Вдигнал чашката до устата си, той хвърли едно око на Сагайдак, дали и той няма да каже нещо, но Сагайдак погледна портрета: „Какво да приказваме, тате, ти знаеш всичко“ — и отпи. Всички отпиха.

Дементий Трифонович Гетманов беше роден в Ливен, Воронежка област, но имаше стари връзки с украинските другари, тъй като дълги години бе прекарал на партийна работа в Украйна. Връзките му с Киев бяха укрепени чрез женитбата му с Галина Терентиевна — многобройните й роднини заемаха видни постове в партийния и съветски апарат на Украйна.

Животът на Дементий Трифонович беше доста беден откъм външни събития. Не беше участвал в Гражданската война. Не бяха го преследвали жандарми, царският съд никога не бе го пращал на заточение в Сибир. На конференции и конгреси обикновено четеше докладите си. Четеше добре, без запъване, изразително, макар че друг ги пишеше. Вярно, че бяха лесни за четене, печатаха ги с едри букви, през два интервала, и името на Сталин открояваха със специалната червена лента. Навремето той беше схватливо, дисциплинирано момче, искаше да запише машиностроителния институт, но го мобилизираха в органите на сигурността и скоро стана лична охрана на секретаря на краевия комитет. После му гласуваха доверие и го изпратиха в партийна школа, а по-късно го взеха на работа в партийния апарат — отначало в организационно-инструкторския отдел на краевия комитет, после в управление „Кадри“ на Централния комитет. След година стана инструктор на отдела за ръководни кадри. А малко след трийсет и седма го издигнаха за секретар на областен комитет на партията, или както казваха — за стопанин на областта.

Неговата дума можеше да реши съдбата на завеждащ университетска катедра, на инженер, на директор на банка, на председател на профсъюз, на селско колективно стопанство, на театрална постановка.

Доверието на партията! Гетманов знаеше огромното значение на тези думи. Партията му бе гласувала доверие! Целият му житейски труд, без да е белязан нито с велики книги, нито с прочути открития, нито със спечелени битки, беше труд огромен, упорит, целеустремен, особен, винаги напрегнат, без сън и покой. Основният и висш смисъл на този труд се състоеше в това, че го изискваше партията, че Гетманов го полагаше в името на партийните интереси. Основната и висша награда за този труд се състоеше в едно — в доверието на партията.

Духът на партийността, интересите на партията трябваше да ръководят неговите решения при всякакви обстоятелства, независимо дали се отнасяше за съдбата на дете, настанявано в интернат, за реорганизация на катедра по биология в университета, за изселване на задруга, произвеждаща бакелитови изделия, от помещение, принадлежащо на библиотеката. Духът на партийността трябваше да е водещ в отношението на ръководителя към работа, към книга, към картина и затова, колкото и да му беше трудно, трябваше без колебание да си отказва привична работа, любима книга, ако интересите на партията влизаха в противоречие с личните му симпатии. Но Гетманов знаеше: съществува по-висока степен на партийност; в нея най-важното е човек да няма нито склонности, нито симпатии, които да влязат в противоречие с духа на партийността — всичко близко и скъпо на партийния ръководител му е близко и скъпо именно и само защото изразява духа на партийността.

Жестоки, сурови бяха понякога жертвите, които Гетманов принасяше на олтара на партийния дух. Нямаха значение нито земляците, нито учителите, на които дължиш много от детинство, не можеше да се съобразяваш нито с обич, нито с жал. В тази работа не можеше да те вълнуват думи като „обърнал гръб“, „не подкрепил“, „погубил“, „предал“. Но духът на партийността се проявява тъкмо във факта, че жертвоготовност не е нужна; не е нужна, защото личните чувства — обич, дружба, землячество — естествено не могат да се запазят, щом противоречат на духа на партийността.

Незабележим е трудът на хората, облечени с доверието на партията. Ала той е труд огромен — трябваше да отдаваш ума и душата си щедро, безрезервно. Силата на партийния ръководител не изискваше да имаш талант на учен, дарба на писател. Тя бе над таланта, над дарбата. Стотици хора, притежаващи дарба на изследователи, на певци, на писатели, трепетно слушаха ръководещата, решаващата дума на Гетманов, нищо че Гетманов не само не умееше да пее, да свири на пиано, да създава театрални постановки, ами нямаше и вкус, и душевна вглъбеност, за да разбира произведенията на науката, поезията, музиката, живописта… Силата на неговата решаваща дума се състоеше в обстоятелството, че партията му бе поверила интересите си в областта на културата и изкуството.

Такава огромна власт, каквато притежаваше той, секретарят на областната партийна организация, едва ли би могъл да притежава народен трибун, мислител.

Гетманов смяташе, че най-дълбоката същина на понятието „доверие на партията“ се изразява в мнението, чувството, отношението на Сталин. В неговото доверие към съратници, народни комисари, маршали се криеше същината на партийната линия.

Гостите разговаряха най-вече за новата военна работа, която предстоеше на Гетманов. Те разбираха, че Гетманов би могъл да разчита на по-високо назначение — хора с неговото партийно положение при преминаване на военна работа обикновено ставаха членове на военни съвети на армии, а понякога дори на фронтове.

Когато получи назначението за корпуса, Гетманов се разтревожи и огорчи, чрез един приятел, член на Оргбюрото на ЦК, поразузна дали някой горе не е недоволен от него. Но май нямаше нищо тревожно.

Тогава Гетманов намери утеха в добрите страни на своето назначение — нали на танковите войски предстои да решават съдбата на войната, на тях предстои да се изявят в решаващите направления. В танков корпус не биха пратили кого да е, един посредствен ръководител по-скоро ще го пратят като член на военен съвет на някоя изпаднала армия на второстепенен участък, а не в танков корпус. Така партията му изразява доверието си. Но все пак беше огорчен: много му харесваше да застава с униформата пред огледалото и да произнася:

Член на Военния съвет на армията, бригаден комисар Гетманов.

Кой знае защо, най-силно го дразнеше командирът на корпуса — полковник Новиков. Никога не беше виждал полковника, но всичко, което знаеше и научаваше за него, не му харесваше.

Приятелите, насядали около трапезата му, разбираха неговото настроение и всичко, което говореха за новото назначение, му беше приятно.

Сагайдак каза, че най-вероятно ще пратят корпуса край Сталинград, че командващият Сталинградския фронт генерал Ерьоменко е познат на другаря Сталин още от Гражданската война, от Първа конна армия, двамата често разговарят по прекия телефон, а когато Ерьоменко е в Москва, другарят Сталин го приема. Наскоро командващият гостувал на другаря Сталин във вилата му край Москва и разговорът им продължил два часа. Добре е да воюваш под командването на човек, към когото другарят Сталин се отнася с такова доверие.

После казаха, че Никита Сергеевич помни Гетманов от работата му в Украйна и че за Гетманов ще бъде голям късмет да се случи на фронт, където Никита Сергеевич е член на военен съвет.

— Неслучайно — каза Николай Терентиевич — другарят Сталин е изпратил в Сталинград Никита Сергеевич, решаващ фронт е, кого друг да прати?

Галина Терентиевна игриво се обади:

— А да не би другарят Сталин случайно да изпраща моя Дементий Трифонович в танковия корпус?

— Хайде сега — не скри огорчението си Гетманов, — за мен да стана комисар на корпус е все едно от първи секретар на областен комитет да израсна до секретар на районен комитет. Какво му е радостното?

— Не, не — сериозно възрази Сагайдак. — В това назначение личи доверието на партията. Районен комитет, ама не какъв да е, не селски, а Магнитогорски, Днепродзержински. Корпус, ама не какъв да е — танков!

Машук каза, че командирът на корпуса, в който е изпратен за комисар Гетманов, е назначен наскоро, по-рано е командвал съединения. Казал му го един човек от фронтовия специален отдел, който тия дни идвал в Уфа.

— И друго ми каза — продължи Машук, но сам се пресече: — Ама какво да ви разправям, Дементий Трифонович, вие сигурно знаете за него повече, отколкото той самият.

Гетманов силно присви своите и без това тесни, пронизващи, умни очи, помръдна месестите си ноздри и каза:

— Е, чак пък повече…

Машук едва забележимо се поусмихна и всички на масата забелязаха подсмиването му. Странно, необяснимо: макар че Машук се падаше шурей на Гетманов, свой човек в семейството му, макар че при семейните срещи се проявяваше като скромен симпатяга и шегаджия, Гетманови някак напрегнато слушаха неговия мек, любезен глас, гледаха тъмните му, спокойни очи и бледото, издължено лице. И самият Гетманов чувстваше това и не се учудваше, разбираше каква сила стои зад гърба на Машук — той знаеше неща, които дори и Гетманов понякога не подозираше.

— Е, та какъв човек е? — попита Сагайдак.

Гетманов снизходително отговори:

— Ами нищо особено, издигнал се е през войната.

— Не е ли бил в номенклатурата? — усмихна се братът на домакинята.

— Е, бил е — Гетманов махна с ръка. — Но е полезен човек, казват, че бил добър танкист. Началник-щаб на корпуса е генерал Неудобнов. Запознах се с него на осемнайсетия конгрес на партията. Умен човек.

Машук каза:

— Иларион Инокентиевич Неудобнов ли? Че как, знам го. При него започнах работа, после животът ни раздели. Преди войната го срещнах в приемната на Лаврентий Павлович.

— Е, разделил ви животът — позасмя се Сагайдак. — Ти подхождай диалектично, търси тъждеството и единството, а не противоположностите.

Машук се обади:

— Странно се подреждат работите по време на война, някакъв си полковник — командир на корпус, а генерал Неудобнов му става подчинен!

— Няма военен опит. Какво да се прави, и това се взема предвид — каза Гетманов.

А Машук продължи да се чуди:

— Та това е Неудобнов, ей, само от една негова дума колко неща зависеха! Член на партията отпреди революцията, огромен опит във военната и държавната работа! По едно време мислехме, че ще стане член на колегията!

Останалите гости го подкрепиха.

Сега беше удобно да изразят съчувствието си към Гетманов под формата на съчувствие към Неудобнов.

— Да, войната ни обърка живота, дано по-скоро свърши — каза братът на домакинята.

Гетманов насочи дланта си с разперени пръсти към Сагайдак и попита:

— Вие нали познавахте Кримов, един московчанин, веднъж в Киев изнесе доклад за международното положение пред лекторската група на ЦК?

— Дето беше дошъл преди войната ли? Тоя уклонист? Навремето май беше работил в Коминтерна?

— Тъкмо той. Та моят командир смята да се жени за бившата му жена.

Тази новина кой знае защо разсмя всички, макар че никой не познаваше нито бившата жена на Кримов, нито командира на корпус, който смятал да се жени за нея.

Машук каза:

— Да, зетчето ни неслучайно е получило първата си закалка при нас, в органите. Вече знае и за женитбата.

— Дума да няма, яко пипа — обади се и Николай Терентиевич.

— Че как… Върховното командване не обича заплесите.

— А, хич не е заплес нашият Гетманов — потвърди и Сагайдак.

Машук произнесе сериозно и делнично, сякаш се пренесе в служебния си кабинет:

— Помня го тоя Кримов още от времето, когато идва в Киев — неясен човек. От памтивека е оплетен във връзки с десните и с троцкистите. Не е зле да го попроучим…

Той говореше простодушно и откровено, тъй простичко, както би говорил за работата си директор на трикотажна фабрика или преподавател в техникум. Но всички разбираха, че тази непосредственост, свободата, с която говори той, са само привидни — Машук най-добре знаеше за какво може и за какво не може да се говори. А Гетманов, който също обичаше да смайва събеседниците си с простота и откровеност, добре знаеше какви съкровени потайности мълчат под повърхността на живия, непосредствен разговор.

Сагайдак, който обикновено биваше по-зает, по-угрижен и по-сериозен от другите гости, не искаше да изгуби лекото си настроение, затова весело обясни на Гетманов:

— Жена му затуй го е зарязала я, че е недостатъчно проверен.

— То да е затуй, пак бива — отвърна Гетманов. — Ама ми се чини, че този мой командир се жени за съвършено чужд човек.

— Е, какво толкоз, да ти имам грижите — намеси се Галина Терентиевна. — Важното е да се обичат.

— Вярно, че любовта е най-важното, това всеки го знае — каза Гетманов, — но има и неща, които някои съветски хора забравят.

— Ха, добре го каза — подкрепи го Машук, — не ни е позволено нищо да забравяме.

— А после се чудят защо ЦК не ги бил утвърдил, защо тъй, па защо инак. Пък самите те не ценят доверието.

Неочаквано Галина Терентиевна изненадано, напевно произнесе:

— Просто ви се чудя, като ви слушам, сякаш не сме във война, ами единствените ви грижи са за коя се женел тоя командир и какъв бил бившият съпруг на бъдещата му жена. Ти с кого се готвиш да воюваш, а, Дима?

Тя присмехулно погледна мъжете, красивите й кафяви очи някак приличаха на тесничките очи на мъжа й — изглежда, тъкмо с проницателността си.

Сагайдак тъжно издума:

— Къде ти, ще забравим за войната… Нашите братя и синове са тръгнали на война откъде ли не — от последната колхозна къщица чак до Кремъл. Войната ни е велика, отечествена.

— Синът на другаря Сталин е летец изтребител, и на другаря Микоян синът воюва в авиацията, чувах, че и синът на Лаврентий Павлович бил на фронта, само не знам в какъв род войски. На, и Тимур Фрунзе бил лейтенант, май в пехотата… После, и на тази синът, на Долорес Ибарури, загинал край Сталинград.

— На другаря Сталин и двамата му синове са на фронта — каза братът на домакинята. — Вторият, Яков, командвал артилерийска батарея. По-точно той е първият, Васка е малкият, Яков — големият. Горкото момче, пленили го.

Той замълча, почувствал, че е подхванал въпрос, който според по-старшите другари не е редно да се обсъжда.

За да премахне неловкото мълчание, Николай Терентиевич простодушно и безгрижно избъбри:

— Между другото, германците подхвърлят напълно лъжливи листовки, че уж Яков Сталин на драго сърце им давал показания.

Но пустотата около него стана още по-неприятна. Беше заговорил за неща, за които не беше редно да се споменава нито на шега, нито на сериозно, за които трябваше да се мълчи. Ако някому би хрумнало да се възмути от слуховете за отношенията между Йосиф Висарионович и жена му, този искрен опровергател на слухове би се изложил не по-малко от самия клюкар — дори разговор за това беше недопустим.

Гетманов изведнъж се извърна към жена си и каза:

— Сърцето ми е там, където другарят Сталин е взел делото в ръцете си, и то го е взел здраво, а виж — да му мислят германците.

А Николай Терентиевич с виновен поглед затърси погледа на Гетманов.

Но, разбира се, на тази трапеза не бяха се събрали лекомислени хора, пък и не бяха се събрали за това — от една неловка ситуация да подхващат сериозна история, следствие.

За да подкрепи Николай Терентиевич пред Гетманов, Сагайдак каза с добродушна и приятелска интонация:

— Точно тъй, прав сте, ние пък дайте да помислим как да не направим глупости в нашата си работа.

— И да не дрънкаме каквото не трябва — добави Гетманов.

Като изказа почти направо своя упрек, а не го премълча, Гетманов подчерта, че прощава на Николай Терентиевич, и Сагайдак и Машук одобрително кимнаха.

Николай Терентиевич знаеше, че тази глупава грешка ще се забрави, но знаеше също, че няма да се забрави напълно. Някой ден ще се случи да се заговорят за кадри, за издигане, за особено отговорно поръчение и тогава при името на Николай Терентиевич и Гетманов, и Сагайдак, и Машук ще закимат, но същевременно едва-едва ще се поусмихнат и на въпроса на педантичния събеседник ще отговорят: „Е, май е мъничко лекомислен“ — и ще илюстрират мнението си с крайчеца на малкото си пръстче.

Нейде дълбоко в душата си всички разбираха, че приказките на германците за Яков не са чак толкова лъжливи. Но именно затова не биваше да засягат тази тема.

Особено добре се ориентираше в тези въпроси Сагайдак. Той дълго време бе работил във вестник, отначало като завеждащ отдел „Информация“, после бе водил селскостопанския отдел, а след това около две години беше главен редактор на републиканския вестник. Смяташе, че основната цел на неговия вестник е да възпитава читателя, а не да дава неподбрана, хаотична информация за най-различни, често случайни събития. Ако главният редактор Сагайдак сметнеше за целесъобразно да не обърне внимание на някое събитие, да премълчи факта за жестоко ниска реколта, за идейно неиздържана поема, за формалистична картина, за мор по животните, за земетресение или гибел на линеен кораб, да не види силата на някоя океанска вълна, внезапно помела от земята хиляди хора, или огромен пожар в мина — това значеше, че тези събития нямат значение за него и той намира за ненужно да занимава с тях читатели, журналисти и писатели. Понякога се налагаше да обясни по особен начин едно или друго събитие — често обясненията му биваха поразително смели, необичайни, противоречащи на човешките представи. Той смяташе, че неговата редакторска сила, опит, умение се изразяват в способността му да внушава на читателите необходими, служещи на възпитателни цели възгледи.

Когато по време на масовата колективизация се породиха груби увлечения и крайности, преди излизането на Сталиновата статия „Главозамайване от успехите“ Сагайдак писа, че гладът в периода на масовата колективизация бил възникнал, понеже кулаците на инат са заравяли житото, на инат не са яли и затова са подпухвали, напук на държавата са умирали с цели села, с все децата, старците и бабите.

И същевременно поместваше материали, как в колхозните ясли децата всеки ден се хранят с кокоши бульон, пирожки и оризови кюфтета. А децата слабееха и подпухваха.

Избухна войната — една от най-жестоките и страшни войни, сполетели Русия през нейния хилядолетен живот. И ето че особено жестоките изпитания от първите седмици, месеци на войната, нейният изтребителен огън поставиха на първо място реалното, истинското, фаталното течение на събитията, войната определяше всички съдби, дори съдбините на партията. Това съдбовно време мина. И начаса драматургът Корнейчук обясни в своята пиеса „Фронт“, че несполуките във войната са били причинени от глупавите генерали, несъумели да изпълнят указанията на висшето, недопускащо грешки командване.

Тази вечер не само на Николай Терентиевич бе съдено да преживее неприятни минути. Както прелистваше големия албум с кожена подвързия, на чиито дебели картонени страници бяха налепени снимки, Машук изведнъж така изразително повдигна вежди, че всички неволно се наведоха над албума. На една снимка беше Гетманов в своя кабинет в областния комитет отпреди войната — седеше зад просторно като степ писалище в гимнастьорка — полувоенен модел, а над него бе окачен портрет на Сталин, огромен, какъвто може да има само в кабинет на секретар на областен комитет. Лицето на Сталин беше нашарено с цветни моливи, под брадичката му беше нарисувана синя еспаньолка, на ушите му висяха небесносини обеци.

— Леле, това хлапе! — възкликна Гетманов и дори някак по женски плесна с ръце.

Галина Терентиевна се притесни и заповтаря, оглеждайки гостите:

— Хем, знаете ли, снощи преди да си легне, ми рече: „Аз обичам чичко Сталин колкото татко“.

— Абе, детинска лудория — каза Сагайдак.

— Не, не е лудория, това е злостно хулиганство — въздъхна Гетманов.

Той изпитателно погледна Машук. И двамата в тази минута си спомниха един и същи случай отпреди войната — племенникът на техен земляк, студент в политехниката, в общежитието стрелял с въздушна пушка по портрета на Сталин.

Те знаеха, че студентът се е шегувал, не е имал никакви политически, терористични цели. Землякът им, чудесен човек, директор на МТС, бе помолил Гетманов да спаси племенника му.

След заседанието на бюрото на областния комитет Гетманов заговори с Машук за това дело.

Машук каза:

— Дементий Трифонович, не сме деца — има ли значение, дали е виновен, или не е… Но ако прекратя делото, утре ще съобщят в Москва, може би дори на самия Лаврентий Павлович: Машук се отнесе либерално към случката със стрелбата по портрета на великия Сталин. Днес съм в този кабинет, а утре — лагерна прашинка. Вие искате ли да поемете отговорността? И за вас ще кажат: днес по портрета, а утре по човека, дали на Гетманов момчето нещо му е симпатично, или постъпката му харесва? А? Ще я поемете ли?

След месец-два Гетманов попита Машук:

— Е, какво става с нашия стрелец?

Машук спокойно го изгледа и отговори:

— Не си струва да питате за него, излезе долен тип, кулашко изчадие, призна си на следствието.

И сега Гетманов, изпитателно взрян в Машук, повтори:

— Не, не е лудория това.

— Е, хайде сега — издума Машук, — момчето няма и пет годинки, все пак трябва да вземаме предвид и възрастта.

Тъй задушевно, че всички почувстваха топлотата на думите му, Сагайдак каза:

— Право да ви кажа, не ми стигат силите да бъда принципен към децата си… Трябва, но не съм толкова силен. Грижата ми е най-вече да са здрави…

Всички съчувствено погледнаха Сагайдак. Той беше нещастен баща. По-големият му син Виталий още в девети клас тръгна по лош път, веднъж го задържа милицията за участие в ресторантски скандал и баща му бе принуден да се обади на заместник народния комисар по вътрешните работи, за да се потули скандалната история, в която бяха участвали синове на видни хора — генерали, академици, дъщерите на един писател и на народния комисар по земеделието. Когато започна войната, синът на Сагайдак поиска да отиде в армията доброволец и баща му уреди да го приемат в двегодишното артилерийско училище. Виталий бе изключен от него за недисциплинираност, заплашиха го, че ще го изпратят на фронта в наказателна рота.

Сега младият Сагайдак вече месец учеше в минохвъргачното училище без никакви произшествия — баща му и майка му се радваха и се надяваха, но все ги гризеше тревога.

Вторият син на Сагайдак, Игор, на двегодишна възраст преболедува от детски паралич и последствията от тази болест го превърнаха в инвалид — ходеше с патерици, сухите му тънки крачета бяха безсилни. Игорьок не можеше да ходи на училище, учителите идваха вкъщи, той се учеше с удоволствие и старателно.

Нямаше прочут невропатолог не само в Украйна, но и в Москва, Ленинград, Томск, с когото семейство Сагайдак да не бяха се съветвали за Игорьок. Нямаше ново чуждестранно лекарство, което Сагайдак да не бе издействал чрез търговски представителства или посолства. Той знаеше: би могло и би било редно да го упрекват за прекомерната му родителска обич. Но същевременно знаеше, че грехът му не е смъртен грях. Нали и той, сблъсквайки се със силното бащинско чувство у някои областни ръководители, имаше предвид, че хората от нов тип изпитват особено дълбока обич към децата си. Знаеше — и на него ще бъде простена знахарката, доведена от Одеса със самолет при Игорьок, и билката от някакъв свят далекоизточен старец, пристигнала в Киев със специален правителствен куриер.

— Нашите вождове са особени хора — проговори Сагайдак, — не говоря за другаря Сталин, за него изобщо няма какво да говорим, но най-близките му помощници… Дори и по този въпрос винаги съумяват да поставят партията над бащинското чувство.

— Да, те разбират, че не от всекиго могат да искат същото — каза Гетманов и така намекна за строгостта, която бе проявил един от секретарите на ЦК спрямо своя компрометиран син.

Разговорът за децата потръгна с нов тон, задушевно и простодушно.

Човек би помислил, че цялата вътрешна сила на тези хора, цялата им способност да се радват са свързани само с румените бузки на техните Танечки и Виталиковци, с техните добри бележки в училище, с благополучното преминаване от курс в курс на техните Владимировци и Людмили.

Галина Терентиевна заговори за своите дъщери:

До четиригодишна възраст Светлана имаше крехко здраве — колити, колити, измъчи се това дете. А я излекувахме само с едно — стъргани ябълки.

Гетманов добави:

— Днес преди училище ми каза: „В нашия клас мен и Зоя ни наричат генералски щерки“. А Зоя, ей, нахално момиче, се смее: „Чудо голямо, много важно — генералска щерка! В нашия клас имаме маршалска дъщеря — ей това е вече нещо!“

— Виждате ли — весело се обади Сагайдак, — не можем им угоди. Игор тия дни ми заяви: „Трети секретар — хайде де, не си голяма птица“.

И Микола би могъл да разкаже за децата си много смешни и весели неща, но той знаеше, че не е редно да разказва за схватливостта на своите деца, когато се говори за схватливостта на Игор Сагайдак и дъщерите на Гетманов.

Машук замислено произнесе:

— На нашите бащи на село им беше лесно с децата.

— И все пак обичаха децата си — каза братът на домакинята.

— Ех, дума няма, обичаха ги, ама и пердашеха, поне мен ме пердашеха.

Гетманов проговори:

— Спомних си как покойният ми баща през петнайсета година тръгна на война. Какво си мислите вие, стигна до унтерофицер и имаше два Георгиевски кръста. Мама го стегна, сложи му в мешката партенки, долна фланела, твърдо сварени яйца, хлебец, а ние със сестра ми лежим на миндерите и гледаме как той на разсъмване за последен път седи до масата. Напълни кацата в пруста с вода, нацепи дърва. Мама после все това си спомняше.

Той си погледна часовника и каза:

— Охо…

— Значи, утре — каза Сагайдак и стана.

— Самолетът е в седем часа.

— От гражданското летище ли?

Гетманов кимна.

— По-добре е — каза Николай Терентиевич и също стана, — че до военното са петнайсет километра.

— Какво значение има това за един войник — отвърна Гетманов.

Взеха да се сбогуват, отново се вдигна врява, засмяха се, прегърнаха се, а вече в коридора, когато всички гости бяха вече облечени и с калпаци, Гетманов проговори:

— Войникът може да свикне с всичко — с пушек се грее, с шило се бръсне, дето има една приказка. С едно не може да свикне човекът — да живее разделен от децата си.

И по гласа му, по израза на лицето, по погледите на гостите пролича, че наистина с това шега не бива.