Василий Гросман
Живот и съдба (122)

48

Във влажното топло преддверие, осветено от малки правоъгълни прозорчета, цареше спокоен полумрак.

Пейките от небоядисани дебели дъски с номера, изписани с блажна боя, се губеха в полумрака. Залата, чак до стената срещу входа, бе разделена от невисока преграда, от едната й страна се събличаха мъжете, от другата — жените и децата.

Това преграждане не тревожеше хората, защото те продължаваха да се виждат, подвикваха си: „Маня, Маня, тук ли си?“ — „Да, да, виждам те“. Някой извика: „Матилда, после ела с изтривалката да ми изтъркаш гърба!“ Почти всички се успокоиха.

Между редиците обикаляха сериозни хора с престилки, наблюдаваха спазва ли се редът и спокойно обясняваха, че чорапите и партенките трябва да се поставят в обущата и че всеки непременно трябва да запомни номера на реда и мястото си.

Гласовете звучаха тихо, сподавено.

Когато се разсъблече, човек се доближава до себе си. Господи, колко са се вкоравили и сгъстили космите на гърдите му, колко са побелели. Колко са грозни ноктите на пръстите му. Когато се погледне, голият човек прави само един извод: „Това съм аз“. Познава себе си, определя своето Аз — то винаги е едно. Малчуганът, кръстосал мършавите си ръце на кокалестата гръд, разглежда жабешкото си телце — „Това съм аз“, и пак той след петдесет години, когато разглежда възлестите, сини вени на краката си, затлъстелите, увиснали гърди, се познава: „Аз съм“.

Но едно странно чувство порази Софя Осиповна. В разпалването на старите и млади тела: и на слабичкото момченце с големия нос, за което една бабичка каза, поклащайки глава: „Ох, горкият хусид“^[1], и на четиринайсетгодишното девойче, на което дори тук се любуваха стотици очи, в грозотата и безсилието на будещите молитвена почит старци и старици, в силата на косматите мъжки гърбове, на жилавите женски крака и едри бюстове, се разкри потулваното под дрипи тяло на народа. На Софя Осиповна й се стори, че усети нещо, отнасящо се не само за нея, а за народа: „Това съм аз“. То беше голото тяло на народа, едновременно младо и старо, живо, израстващо, силно и повяхващо, с къдрокоса и побеляла глава, красиво и грозно, силно и немощно. Тя гледаше своите пълни бели рамене, не бе ги целувал никой освен майка й, някога, когато беше дете, после премести очи към момчето. Нима преди няколко минути, забравила за него, наистина се бе втурнала с пиянски бяс срещу есесовеца? „Един глупав млад евреин — помисли си тя — и неговият стар руски ученик са проповядвали непротивене на злото с насилие. Тогава не е имало фашизъм“. Вече без да се срамува от пробудилото се у нея, момата, майчинско чувство, Софя Осиповна се наведе, взе в големите си отрудени ръце мъничкото лице на Давид — стори й се, че взе в ръцете си неговите топли очи — и го целуна.

— Да, да, миличко — каза, — ето че стигнахме до банята.

В полумрака на бетонното преддверие сякаш просветнаха очите на Александра Владимировна Шапошникова. Дали е жива? Двете се сбогуваха и Софя Осиповна тръгна, ето че стигна, закъдето бе тръгнала, и Аня Щрум стигна…

Жената на работника поиска да покаже на мъжа си техния малък гол син, но мъжът й беше зад преградката, затова тя подаде на Софя Осиповна полузавитото с пеленка дете и гордо каза:

— Щом го съблякох, и спря да плаче.

А иззад преградката един мъж, обрасъл с черна брада, със съдрано долнище от пижама вместо наполеонки, засмян, с блеснали очи и златни изкуствени зъби, извика:

— Манечка, тук се продават бански гащета, да купя ли?

Муся Борисовна, която прикриваше гърдите си, подаващи се от широкото деколте на долната й риза, се усмихна на шегата.

Софя Осиповна вече знаеше, че в това остроумие на обречените не се проявява сила на духа, просто страхът не беше толкова страшен за слабите и плахите, когато някой му се надсмиваше.

Ребека Бухман, жената с измъченото, посърнало, красиво лице, извила встрани от хората своите пламтящи огромни очи, ровеше в дебелите си плитки и криеше в тях пръстени и обеци.

Обзела я беше сляпата и жестока сила на живота. Макар че беше нещастна и безпомощна, фашизмът я бе превил до своето ниво и вече нищо не можеше да я спре в стремежа й да запази живота си. И сега, когато криеше пръстените, тя не си спомняше, че със същите пръсти бе стиснала гърлото на детето си от страх, че плачът му ще разкрие скривалището на тавана.

Но когато бавно въздъхна като животно, най-сетне добрало се до безопасната гора, Ребека Бухман видя как една жена с престилка реже с ножица плитките на Муся Борисовна. Друга жътварка на коси до нея стрижеше момиченце и копринените черни струи безшумно се хлъзгаха към бетонния под. Косите лягаха на пода и изглеждаше сякаш жените си мият краката в тъмна и светла вода.

Жената с престилката бавно отмести ръката на Ребека, прикрила главата й, хвана косата под тила, ножицата докосна един пръстен, скрит в косата, и жената, без да спира работа, ловко опипвайки оплетените в плитките пръстени, се наведе над ухото на Ребека и каза: „Всичко ще ви се върне. — И още по-тихо прошепна: — Германецът е тук, трябва ganz ruig^[2]“. Ребека не запомни лицето на жената с престилката, тя нямаше очи, устни, имаше само жълтеникава ръка със сини вени.

В другата половина на помещението се появи белокос мъж с очила, кацнали накриво върху кривия му нос — приличаше на болен, тъжен дявол, — огледа пейките и ясно, като натъртваше на всеки звук, с глас на човек, свикнал да разговаря с глухи, попита:

— Мамо, мамо, мамо, къде си?

Сбръчкана дребна бабичка, щом различи гласа на сина си сред бръмченето на стотиците гласове, нежно му се усмихна и отговори, отгатнала познатия въпрос:

— Добър е, добър ми е пулсът, не прескача, не се тревожи.

Някой до Софя Осиповна се обади:

— Това е Гелман, прочутият терапевт.

А една млада жена, стиснала за ръката момиченце с дебели устнички, само по бели гащенца, се развика:

— Ще ни убият, ще ни убият, ще ни убият!

— По-тихо, по-тихо, успокойте тази луда — забърбориха жените.

Те се озъртаха, есесовци не се виждаха. Ушите и очите си почиваха в полумрака и тишината. Какво огромно, неизпитвано от дълги месеци блаженство — да свалиш вкоравените от мръсотията и потта дрехи, полуизгнилите чорапи и партенки. Жените свършиха със стригането и си отидоха, тогава хората въздъхнаха още по-облекчено. Едни задрямаха, други заразглеждаха шевовете на дрехите си, трети тихо се заприказваха. Някой каза:

— Ех, защо няма карти, щяхме да направим една игричка.

Ала в същите тези минути началникът на зондеркомандата, както си пафкаше цигарата, вдигна телефонната слушалка, домакинът натовари на моторната каручка кутиите „Цейлон“ с червени като на конфитюр етикетчета и дежурният от специалния отряд, седнал в служебното помещение, се загледа в стената — всеки момент щеше да пламне червената сигнална лампичка.

Командата „Стани!“ внезапно плъпна от всички страни на преддверието.

Там, където свършваха пейките, бяха застанали германци в черни униформи. Хората влязоха в широкия коридор, осветен от слаби овални аплици от дебело стъкло, монтирани на тавана. Тук се усещаше мускулната сила на бавно, плавно извиващия се бетон, който всмукваше човешкия поток. Беше тихо, чуваше се само шумолът от стъпките на босите хора.

Някога, преди войната, Софя Осиповна бе казала на Евгения Николаевна Шапошникова: „Ако на един човек е съдено да бъде убит от друг човек, интересно е да се проследи как постепенно се сближават пътищата им: отначало те може би са много далече един от друг — да речем, аз съм на Памир и бера алпийски рози, щракам с фотоапарата си, а той, моята смърт, през това време на осем хиляди версти от мен лови след училище риба на рекичката. Аз се обличам за концерт, а той същия ден си купува на гарата билет, заминава при тъща си, но това няма значение, ще се срещнем, каквото е речено, ще стане“. И сега Софя Осиповна си спомни този разговор. Погледна към тавана: през тези дебели пластове бетон тя вече няма да чуе буря, няма да види обърнатия черпак на Голямата мечка… Вървеше боса към завоя на коридора, а коридорът безшумно, крадешком плуваше срещу нея; движението протичаше без насилие, от само себе си, беше едно сънено плъзгане, сякаш всичко наоколо и всичко отгоре беше намазано с глицерин и замаяно се движеше от само себе си.

Входът на камерата се разкри и постепенно, и внезапно. Бавно течеше човешкият поток. Старецът и бабичката, изживели заедно петдесет години, разделени при събличането, сега отново вървяха един до друг, съпругата на работника носеше събудилото се бебе, майката и синът гледаха над главите на хората, различаваха не пространството, а времето. Мярна се лицето на терапевта, а съвсем наблизо гледаха очите на добрата Муся Борисовна, тук беше и налятият с ужас поглед на Ребека Бухман. Ето я Люся Щерентал, невъзможно е да се приглуши, да намалее красотата на тези млади очи, на леко дишащите ноздри, на шията и полуотворените устни, а до нея крачеше старецът Лапидус със сбръчканите сини устни. Софя Осиповна отново притисна до себе си момчето. Толкова нежност към хората сърцето й още никога не бе изпитвало.

Ребека, която вървеше до тях, закрещя, крясъкът й беше непоносимо страшен, крясък на човек, превръщащ се в пепел.

Пред входа на газовата камера бе застанал мъж с парче водопроводна тръба в ръката. Беше облечен в кафява риза с цип, с ръкави до лактите. Ребека Бухман закрещя толкова страшно, когато видя неговата неясна, детска и безумна, отнесена усмивка.

Очите се плъзнаха по лицето на Софя Осиповна: ето, той е, най-сетне се срещнаха!

Тя почувства, че пръстите й трябва да сграбчат този врат, подал се от разкопчаната яка. Но усмихнатият кратко, бързо махна с палката си. През звъна на камбани и строшени стъкла тя чу: „Не се кюскай, въшло“.

Успя да се удържи на крака и с тежки, бавни крачки заедно с Давид пристъпи стоманения праг.