Василий Гросман
Живот и съдба (70)

70

Когато се върна от работа, майор Ершов спря до нара на Мостовской, каза му:

— Американецът слушал радио, нашата съпротива край Сталинград разваляла сметките на германците.

Сбърчи чело и добави:

— И някакво съобщение от Москва — май за ликвидиране на Коминтерна.

— Да не откачате нещо? — възкликна Мостовской, загледан в умните очи на Ершов, напомнящи студена, замътена пролетна вода.

— Може американчето да не е доразбрало — каза Ершов и задръгна с нокти гърдите си. — Може да е обратното, Коминтернът да се разширява.

Мостовской бе виждал през живота си много хора, които сякаш се превръщаха в мембрана, в изразители на идеалите, страстите, мислите на цялото общество. Край тези хора сякаш никога не минаваше незабелязано нито едно сериозно събитие в Русия. Такъв изразител на мислите и идеалите на лагерното общество беше Ершов. Но слухът за ликвидирането на Коминтерна не беше никак интересен на лагерния законодател на мислите.

Бригадният комисар Осипов, който се беше занимавал с политическото възпитание на голямо воинско съединение, също беше равнодушен към тази новина.

Осипов каза:

— Генерал Гудз ми рече: видите ли, другарю комисар, как заради вашето интернационално възпитание войникът търга на бяг, трябваше да възпитавате народа в патриотичен, руски дух.

— Какво е имал предвид — за Бога, за царя, за отечеството ли? — позасмя се Мостовской.

— Ами, глупости — нервно се прозина Осипов. — Не е въпросът в ортодоксията, лошото е, че германците живи ще ни одерат, другарю Мостовской, драги наш закрилнико.

Испанският войник, когото руснаците наричаха Андрюшка, от третия етаж на наровете, бе написал „Stalingrad“ на дъсчица и нощем гледаше надписа, а сутрин обръщаше дъсчицата, да не би шетащите из бараката капо да видят прочутата дума.

Майор Кирилов каза на Мостовской:

— Когато не ме изкарваха на работа, по цели дни се излежавах на нара. А сега си изпрах ризата и дъвча борови тресчици против скорбут.

А есесовците от дисциплинарните поделения, наричани „веселите момчета“ (на работа винаги отиваха с песен), още по-жестоко се заяждаха с руснаците.

Невидими нишки свързваха жителите на лагерните бараки с града на Волга. А виж, от Коминтерна никой не се заинтересува.

По това време емигрантът Чернецов за пръв път заприказва Мостовской.

Като прикриваше с длан празната си очна кухина, той отвори дума за предаването, подслушано от американеца.

Този разговор толкова бе нужен на Мостовской, че той дори се зарадва.

— Абе тези източници не са дип авторитетни — каза, — глупости, глупости.

Чернецов вдигна вежди — каква грозна гледка — неврастенично, в недоумение вдигната над липсващото око вежда.

— Защо пък? — попита едноокият меншевик. — Какво невероятно има? Господа болшевиките създадоха Третия интернационал и пак господа болшевиките създадоха теорията за така наречения социализъм в една страна. Това съчетание е чиста безсмислица. Пържен лед… В една от последните си статии Георгий Валентинович^[1] писа: „Социализмът може да съществува като световна, международна система или изобщо не може да съществува“.

— Така нареченият социализъм, а? — попита Михаил Сидорович.

— Да, така нареченият. Съветският социализъм.

Чернецов се усмихна и видя усмивката на Мостовской. Те си размениха усмивки, защото в озлобените думи, в присмехулните, злъчни интонации познаха своето минало.

Сякаш раздрало пластовете на десетилетията, блесна острието на младежката им вражда и тази среща в хитлеристкия концлагер им напомни не само за дългогодишната омраза, но и за младостта.

Този лагерник, враждебен и чужд, обичаше и знаеше всичко, което бе знаел и обичал на младини Мостовской. Той, а не Осипов и Ершов, помнеше разказите за времената на Първия конгрес, имената на хора, останали небезразлични само за тях двамата. И двамата се бяха вълнували от отношенията между Маркс и Бакунин, от думите на Ленин и от думите на Плеханов за меките и твърдите искристи. Колко сърдечно бе приемал слепият, остарял Енгелс младите руски социалдемократи, колко отвратително се бе държала в Цюрих Любочка Акселрод!

Очевидно почувствал същото, което чувстваше Мостовской, едноокият меншевик каза присмехулно:

— Писателите трогателно описват срещи на приятели от младини, а какво ли биха казали за среща на врагове от младини, на побелели, проскубани стари псета като мен и вас?

Мостовской видя сълза върху бузата на Чернецов. И двамата разбираха: лагерната смърт скоро ще изравни, ще засипе с пясък всичко, което са видели през дългия си живот — и правотата, и грешките, и враждата.

— Да — каза Мостовской, — човек, който цял живот е враждувал с теб, неволно става участник в съдбата ти.

— Странно — каза Чернецов — как тъй се срещнахме в тази вълча яма. — И неочаквано добави: — Какви чудни думи: пшеница, жито, дъжд, от който никнат гъби…

— Ох, страшен е този лагер — засмя се Мостовской, — в сравнение с него всичко ти изглежда хубаво, дори срещата с меншевик.

Чернецов тъжно кимна.

— Да, наистина не ви е лесно.

— Хитлеризмът — продума Мостовской, — хитлеризмът! Не съм си представял подобен ад!

— Вие пък какво ли се чудите — каза Чернецов, — за вас терорът не е толкова необичайно нещо.

И сякаш вятър отвя всичко тъжно и добро, зародило се помежду им. Заспориха с безпощадна злоба.

Ужасното в клеветническите думи на Чернецов беше, че не съдържаха само лъжа. Чернецов представяше жестокостите, съпътствали съветското съзидание, отделните грешки като основна закономерност. И без заобикалки го каза на Мостовской:

— На вас, разбира се, ви е удобна мисълта, че през трийсет и седма година е имало увлечения и крайности, а при колективизацията — главозамайване от успехите, и че вашият скъп и велик е малко нещо жесток и властолюбив. А е вярно тъкмо обратното: както у вас обичат да пишат, Сталин е днешният Ленин. Въобразявате си, че нищетата в селото и безправието на работниците са нещо временно, трудности на растежа. Именно пшеницата, която вие, истинските кулаци, монополистите, купувате от селяните по петак и я продавате на същия този селянин по рубла килото, е първоосновата на социалистическото ви строителство.

— Дори вие, меншевикът, емигрантът, казвате: Сталин е днешният Ленин — отбеляза Мостовской, — ние сме наследници на всички поколения руски революционери от Пугачов и Разин насам. Не ренегатите меншевики, избягали в чужбина, а Сталин е наследникът на Разин, Добролюбов, Херцен.

— Да бе, наследници сте! — възкликна Чернецов. — Знаете ли какво означаваха за Русия свободните избори за Учредително събрание? В тази страна на хилядолетно робство! За хиляда години Русия беше свободна малко повече от половин година. Когато си мисля за процесите през трийсет и седма година, ми идва наум нещо съвсем друго: спомняте ли си генерал Судейкин, началника на Трето отделение, двамата с Дегаев искаха да инсценират заговори, да уплашат царя и така да завземат властта. А вие смятате Сталин за наследник на Херцен, а?

— Ама вие наистина ли сте глупак? — възкликна Мостовской. — Сериозно ли говорите за Судейкин? Ами огромната социална революция, експроприацията на експроприаторите, фабриките и заводите, отнети от капиталистите, земята, отнета от помешчиците? Това го изпускате, нали? Чие наследство е то, на Судейкин ли? Ами всеобщата грамотност, ами тежката промишленост? Ами нахлуването на четвъртото съсловие, на работниците и селяните във всички области на човешката дейност? Какво е това, пак ли наследство от Судейкин? Жал ми е за вас.

— Знам, знам — каза Чернецов, — с фактите не се спори. Те се обясняват. Вашите маршали и писатели, докторите на науките, художниците и народните комисари не са слуги на пролетариата. Те са слуги на държавата. А пък онези, дето работят на полето и в цеховете, мисля, че и вие няма да посмеете да ги наречете стопани. Как ще са стопани!

Внезапно той е наведе към Мостовской и каза:

— А между другото, от всички ви уважавам единствено Сталин. Той е вашият каменар, а вие сте чистофайници! Защото Сталин знае: железният терор, лагерите, средновековният лов на вещици — ето върху какво се крепи социализмът в една отделно взета страна.

Михаил Сидорович каза на Чернецов:

— Драги, всичките тези долнопробни приказки сме ги чували. Но трябва да ви кажа откровено, че вие говорите някак особено подло. Само човек, който от дете е живял в дома ви, а после е бил изгонен от него, може толкова да пакости и да каля. Знаете ли кой е този изгонен човек? Лакеят!

Той изгледа втренчено Чернецов и продължи:

— Не крия, отначало ми се искаше да си спомня онова, което ни свързваше през деветстотин и осма година, а не другото, което ни разделяше през деветстотин и трета.

— Та да си побъбрим за времето, когато лакеят още не бе изгонен от дома ви ли?

Но Михаил Сидорович кипеше от яд.

— Да, да, именно! Изгонен, избягал лакей! С ажурните си ръкавици! А ние не крием: не носим ръкавици. Ръцете ни са окървавени, окаляни! Така е! Ние дойдохме в работническото движение без плехановските ръкавици. Какво ви дадоха лакейските ръкавици? Юдински сребърници за статийките във вашия „Социалистически вестник“? Тук, в лагера, англичаните, французите, поляците, норвежците, холандците вярват в нас! Спасението на света е в нашите ръце! В силата на Червената армия! Тя е армията на свободата!

— А дали е така — прекъсна го Чернецов, — дали винаги е било така?

Мостовской доближи ръцете си до лицето на Чернецов и каза:

— Ето ги, без лакейски ръкавици!

Чернецов му кимна:

— Спомняте ли си жандармския полковник Стрелников? И той работеше без ръкавици: пишеше фалшиви признания вместо пребитите полумъртви революционери. Защо ви беше тази трийсет и седма година? Нали уж се стягахте за битка с Хитлер, Стрелников или Маркс ви учи така да се готвите?

— Вашите зловонни думи не ме учудват — каза Мостовской, — друго вие не можете да кажете. Знаете ли какво наистина ме учудва? Защо хитлеристите ви държат в лагера? За какво сте им? Нас те ни мразят до фанатизъм. Спрямо нас всичко е ясно. Но за какво му е на Хитлер да държи вас и подобните ви в лагера?

Чернецов се поусмихна, физиономията му стана същата, както в началото на разговора.

— Ами на, държат ни — каза той, — не ни пускат. Ходатайствайте ми, може пък да ме пуснат.

Но на Мостовской не му беше до шеги.

— Вие, с вашата омраза към нас, няма какво да правите в хитлеристкия лагер. И не само вие, и ей този субект. — И посочи приближаващия към тях Иконников-Морж.

Лицето и ръцете на Иконников бяха изкаляни.

Той подаде на Мостовской няколко мръсни изписани листа и каза:

— Прочетете ги, може утре да загина.

Мостовской скри листовете под тюфлека и ядно издума:

— Ще ги прочета, но защо сте решили да напуснете този свят?

— Знаете ли какво чух? Траповете, които копахме, били предназначени за газови камери. Вече започнаха да изливат основите.

— За това се говореше — каза Чернецов — още когато прокарвахме шосето.

Той се озърна и Мостовской си помисли, че за Чернецов е важно дали прибиращите се от работа виждат как си говори приятелски със стария болшевик. Вероятно се гордее с това пред италианците, норвежците, испанците, англичаните. Но сигурно най-много се гордееше пред руските военнопленници.

— А ние продължавахме да работим? — възкликна Иконников-Морж. — Участвахме в подготовката на ужаса?

Чернецов сви рамене:

— Да не си мислите, че сме в Англия? Осем хиляди ще откажат да работят — и само за час всички ще бъдат избити.

— Не, не мога — каза Иконников-Морж. — Няма, няма да отида.

— Ако откажете да работите, ще ви видят сметката след две минути — каза Мостовской.

— Да — потвърди Чернецов, — можете да му вярвате, другарят знае какво значи да призоваваш към стачка в страна без демокрация.

Спорът с Мостовской му развали настроението. Тук, в хитлеристкия лагер, думите, които толкова пъти бе произнасял в парижкото си жилище, прозвучаха в собствените му уши фалшиво, безсмислено. Когато се вслушваше в разговорите на лагерниците, често улавяше думата „Сталинград“ — дали искаше, или не, съдбините на света бяха свързани с тази дума.

Един млад англичанин му бе показал знака виктория и му бе подхвърлил:

— Моля се за вас, Сталинград спря лавината. — И Чернецов бе изпитал щастливо вълнение при тези думи.

Обърна се към Мостовской:

— Знаете ли, Хайне е казвал, че само глупакът издава слабостта си пред врага. Но хайде, аз съм глупак, вие сте съвършено прав, ясно ми е великото значение на борбата, която води вашата армия. Горчилка е за руския социалист да разбира това и, разбирайки го, да се радва, да се гордее, но и да страда, да ви мрази.

Беше се втренчил в Мостовской и на Мостовской му се стори, че и второто, виждащото око на Чернецов е кървясало.

— Но нима и тук не изпитахте на собствения си гръб, нима не осъзнахте, че човек не може да живее без демокрация и свобода? Там, у дома си, сигурно бяхте забравили това?

Мостовской сбърчи чело.

— Слушайте, я стига с тази истерия.

Той се озърна и Чернецов си помисли, че Мостовской се безпокои дали завърналите се от работа не виждат как свойски разговаря с него емигрантът меншевик. Той сигурно се срамуваше заради това от чужденците. Но най-много от руските военнопленници.

Мъртвата сляпа дупка гледаше в упор Мостовской.

Иконников дръпна за босия крак седналия на втория етаж свещеник и започна да му задава въпроси на развален френски, немски и италиански:

— Que dois-je faire, mio padre? Nous travaillons dans una vernichtungs-lager. *

Антрацитовите очи на Гарди оглеждаха човешките лица.

— Tous le monde travaille la-bas. Et moi je-travaille la bas. Nous sommes des esclaves — бавно произнесе той. — Dieu nous pardonnera.^[2]

— C’est son metier^[3] — добави Мостовской.

— Mais ce n’est pas votre metier^[4] — укорно изрече Гарди.

Иконников-Морж бързо подхвана:

— Именно, именно, Михаил Сидорович, и от ваша гледна точка е така, а аз не искам опрощаване на греховете. Не казвайте — виновни са онези, които те принуждават, ти си роб, ти нямаш вина, защото не си свободен. Аз съм свободен! Аз строя фернихтунгслагер, аз отговарям пред хората, които ще бъдат задушени с газ. Аз не мога да кажа „не“! Кой може да ми забрани, ако намеря у себе си сила да не се страхувам от унищожение? Ще кажа „не“! Je dirai non, mio padre, je dirai non!

Ръката на Гарди докосна побелялата глава на Иконников.

— Donnez-moi votre main^[5] — каза той.

— Е, сега пастирът ще успокоява заблудената в своята горделивост овца — каза Чернецов и Мостовской с неволно съчувствие кимна.

Но Гарди не взе да утешава Иконников, а вдигна изкаляната му ръка до устните си и я целуна.