Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живот и съдба (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Жизнь и судьба, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015)
Корекция
sir_Ivanhoe (2016)

Издание:

Василий Гросман

Живот и съдба

 

Роман

Първо издание

 

Превод: Здравка Петрова

Редактор: Георги Борисов

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Даниела Гакева

 

Василий Гроссман

Жизнь и судьба

Роман в трех книгах

 

© Editions L’Age d’Homme and the Estate of Vasily Grossman 1980–1991

© The Estate of Vasily Grossman 1992

 

© Здравка Петрова, превод, 2009

© Димитър Келбечев, художник, 2009

© Ростислав Димитров, типографско оформление, 2009

© Факел експрес, 2009

© Издателска къща Жанет 45, 2009

 

ISBN 978-954-9772-60-9 (Факел експрес)

ISBN 978-954-491-519-3 (Издателска къща Жанет 45)

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 60,5

 

Предпечат: „Студио Стандарт“ ЕООД

Печат: Полиграфически комплекс „Жанет 45“ — Пловдив

 

Факел експрес, София

Издателска къща Жанет 45, Пловдив

История

  1. — Добавяне

9

Когато се прибра вкъщи, Щрум видя на закачалката познато палто — чакаше го Каримов.

Каримов остави вестника и Щрум си помисли, че Людмила сигурно не е пожелала да разговаря с гостенина.

Каримов каза:

— Идвам от колхоза, четох там лекция — и добави: — Само, моля, не се безпокойте, в колхоза много добре ме нахраниха — нашият народ е изключително гостоприемен.

И Щрум си помисли, че Людмила Николаевна не е попитала Каримов ще пие ли чай.

Само с внимателно вглеждане в широконосото, състарено лице на Каримов Щрум забелязваше в него едва доловими отклонения от обикновения руски, славянски тип. А в кратки мигове, при неочаквано извръщане на главата, всички тези дребни отклонения се обединяваха и лицето се преобразяваше в лице на монголоид.

По същия начин Щрум понякога откриваше на улицата евреи сред хората със светли коси, светли очи и чипи носове. Нещо едва доловимо сочеше еврейския произход на тези хора — понякога усмивката, понякога навикът учудено да сбърчват чело, да присвиват очи, понякога повдигането на раменете.

Каримов заразказва за срещата си с един лейтенант, който бил в отпуск на село при родителите си след раняване. Очевидно именно заради този разказ бе дошъл и Щрум.

— Добро момче — каза Каримов, — разказа ми всичко откровено.

— На татарски ли? — попита Щрум.

— Разбира се — каза Каримов.

Щрум си помисли, че ако срещне такъв ранен лейтенант евреин, няма да говори с него на еврейски; знаеше най-много десетина еврейски думи, и то такива, които му служеха за шега, когато се обръщаше към събеседника си — като бекицер, халоймес[1].

През есента на 1941 година този лейтенант бил пленен край Керч. Германците го пратили да прибира затрупано със сняг жито — за зоб на конете. Лейтенантът издебнал удобен момент, потънал в зимния полумрак, избягал. Населението — руското, татарското — го укривало.

— Сега съм изпълнен с надежда, че ще видя жена си и дъщеря си — каза Каримов, — и при германците, както разбрах, имало купони от различни категории.

— Някога, като студент, се катерех по Кримските възвишения — обади се Щрум и си спомни как майка му бе изпратила пари за тази екскурзия. — Ами евреи виждал ли е вашият лейтенант?

През вратата надникна Людмила Николаевна и каза:

— Мама още не се е прибрала, притеснявам се.

— Да, да, къде ли ще е? — отвърна разсеяно Щрум и когато Людмила Николаевна затвори вратата, отново попита: — Та какво казва лейтенантът за евреите?

— Видял как водели на разстрел цяло еврейско семейство, бабичка и две момчета.

— Боже мой! — каза Щрум.

— Освен това чул за някакви лагери в Полша, където откарвали всички евреи, убивали ги и насичали телата им като в кланици. Но това изглежда са фантазии. Специално го разпитах за евреите, знаех, че ви интересува.

„Защо само мен? — помисли си Щрум. — Никой друг ли не се интересува?“

Каримов се замисли за миг, после добави:

— Да, щях да забравя, разказа ми също, че германците заповядвали да се носят в комендатурата еврейските кърмачета, там им намазвали устните с някакво безцветно вещество и те веднага умирали.

— На новородените?

— Според мен и това е измислица, както за лагерите, където насичали труповете.

Щрум прекоси стаята и каза:

— Когато човек научи, че в наши дни убиват новородени, струват му се ненужни всички усилия на културата. Кажете де, на какво са научили хората Гьоте, Бах? Да убиват новородени?

— Да, страшно е — продума Каримов.

Щрум долавяше съчувствието на Каримов, но разбираше и радостното му вълнение — разказът на лейтенанта бе укрепил у него надеждата да види жена си. Щрум знаеше, че след победата няма да види майка си.

Каримов стана да си тръгва. На Щрум не му се разделяше с него, реши да го изпрати.

— Знаете ли — изведнъж каза Щрум, — ние, съветските учени, сме щастливи хора. Какво ли изпитва един честен германски физик, като знае, че откритията му се използват от Хитлер? Представяте ли си физик евреин, чиито роднини са убивани като бесни кучета, а той е щастлив от своето откритие, което независимо от волята му подпомага военната мощ на фашизма? Той вижда, разбира всичко и все пак не може да не се радва на откритието си — това е ужасно!

— Да, да — каза Каримов, — но нали мислещият човек няма как да спре да мисли.

Излязоха на улицата и Каримов каза:

— Неудобно ми е, че ме изпращате. Времето е ужасно, а вие току-що се прибрахте и — хайде, пак навън.

— Нищо, нищо — отвърна Щрум. — Ще ви изпратя само до ъгъла.

Погледна лицето на спътника си и каза:

— Приятно ми е да се разхождам с вас по улицата, макар че времето е лошо.

— Скоро ще се върнете в Москва, ще трябва да се разделим. А аз много ценя нашите срещи.

— Да, да, да, повярвайте, и на мен ще ми е мъчно — каза Щрум.

Щрум крачеше към къщи и не забеляза, че някой го извика.

Мадяров го гледаше с тъмните си очи. Яката на палтото му беше вдигната.

— Защо така — попита той — престанаха нашите асамблеи? Вие съвсем изчезнахте, Пьотър Лаврентиевич ми се чумери.

— Да, жалко, разбира се — каза Щрум. — Но там не му мислехме много и наприказвахме сума глупости.

Мадяров каза:

— Че кой обръща внимание на необмислено изтървана дума!

Той доближи до Щрум лицето си, разширените му големи, тъжни очи станаха още по-тъжни:

— Има нещо наистина добро в прекратяването на нашите асамблеи.

Щрум попита:

— И какво е то?

Мадяров изрече задъхан:

— Трябва да ви кажа, че старият Каримов според мен е ухо. Разбирате ли? А вие май често се срещате с него.

— Никога няма да повярвам, дрънканици! — каза Щрум.

— А не сте ли се замисляли: всички негови приятели, всички приятели на неговите приятели вече от десет години са унищожени, няма следи от цялото му обкръжение, само той е останал, и то процъфтява, нали е доктор на науките.

— Е, та какво? — попита Щрум. — И аз съм доктор, и вие сте доктор на науките.

— Какво ли — ами това. Помислете за тази странна съдба. И аз, и вие, надявам се, не сме вчерашни.

Бележки

[1] Накратко, мечти, блянове (идиш). — Б.пр.