Метаданни
Данни
- Серия
- Живот и съдба (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Жизнь и судьба, 1960 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Здравка Петрова, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Военна проза
- Епически роман
- Исторически роман
- Реалистичен роман
- Социален роман
- Съвременен роман (XX век)
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2015)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2016)
Издание:
Василий Гросман
Живот и съдба
Роман
Първо издание
Превод: Здравка Петрова
Редактор: Георги Борисов
Художник: Димитър Келбечев
Коректор: Даниела Гакева
Василий Гроссман
Жизнь и судьба
Роман в трех книгах
© Editions L’Age d’Homme and the Estate of Vasily Grossman 1980–1991
© The Estate of Vasily Grossman 1992
© Здравка Петрова, превод, 2009
© Димитър Келбечев, художник, 2009
© Ростислав Димитров, типографско оформление, 2009
© Факел експрес, 2009
© Издателска къща Жанет 45, 2009
ISBN 978-954-9772-60-9 (Факел експрес)
ISBN 978-954-491-519-3 (Издателска къща Жанет 45)
Формат 84/108/32
Печатни коли 60,5
Предпечат: „Студио Стандарт“ ЕООД
Печат: Полиграфически комплекс „Жанет 45“ — Пловдив
Факел експрес, София
Издателска къща Жанет 45, Пловдив
История
- — Добавяне
5
Евгения Николаевна привърши с подреждането на стаята и с удоволствие си помисли: „Е, това е“, сякаш редът се бе възцарил едновременно и в стаята със застлания креват, с изопнатата възглавница, и в душата й. Но когато изчезна пепелта от пода до кревата и последната угарка — от крайчеца на етажерката, Женя разбра, че се е опитвала да измами себе си и че на тоя свят не й трябва нищо друго, освен Новиков. Дощя й се да разкаже за това събитие в живота си на Софя Осиповна — именно на нея, не на майка си, не на сестра си. И смътно разбираше защо иска да разговаря със Софя Осиповна.
— Ах, Сонечка, Сонечка, Левинтонице — изрече на глас Женя.
После се сети, че Маруся я няма. Разбираше, че не може да живее без него, отчаяно тупна с ръка по масата. После каза: „Много важно, никой не ми е потрябвал“ — след което коленичи пред мястото, където доскоро бе висял шинелът на Новиков, и продума: „Дано си жив“.
После си помисли: „Комедиантка, развратна жена“.
Започна да се самобичува, мълчаливо отправи към себе си реч от името на някакво долно и ехидно същество от женски или може би от мъжки пол:
— Доскуча й на дамичката, то се знае, без мъж, хем е свикнала да я глезят, а пък и годините едни… Заряза едного, естествено, какво представляваше Кримов, за малко да го изключат от партията. А сега ще става командирша на корпус. И то какъв мъж! Коя няма да му се хвърли на врата… Как ще го удържиш сега, нали легна с него, а? Ясно, чакат те безсънни нощи — дали не е убит, дали не си е намерил някоя деветнайсетгодишна телефонистка. — И издебнало сякаш неизвестна на самата Женя мисъл, ехидното и цинично същество добави: — Нищо, нищо, скоро ще хукнеш при него.
Едно не разбираше: защо разлюби Кримов. А сега вече не бе я грижа — бе я споходило щастието.
Изведнъж си помисли, че Кримов пречи на щастието й. Непрекъснато стои между нея и Новиков, отравя й радостта. Продължава да погубва живота й. Защо се измъчва постоянно, за какво са тези угризения на съвестта? Какво да се прави — разлюби го! Какво иска от нея, защо така неотстъпно я преследва? Тя има право да бъде щастлива, има право да обича онзи, когото обича. Защо си представя Николай Григориевич такъв слаб, безпомощен, объркан, самотен? Не е чак толкова слаб! Не е чак толкова добър!
Хвана я яд на Кримов. Не, не, няма да пожертва щастието си заради него… Жесток, тесногръд, непоколебимо фанатичен. Тя никога не може да се примири с неговото равнодушие към човешките страдания. Колко им е чуждо това — на нея, на майка й, на баща й… „Кулаци не се жалят“ — казваше той, когато в ужасните мъки на глада измираха десетки хиляди жени, деца из селата на Русия и Украйна. „Никой не праща невинни в затвора“ — казваше по времето на Ягода и Ежов. Когато Александра Владимировна разказа как през 1918 година в Камишин качили на шлеп и издавили във Волга търговците и собствениците на къщи с децата им, а сред тях имало приятелки и съученици на Маруся от гимназията — Минаеви, Горбунови, Касаткини, Сапожникови, Николай Григориевич раздразнено запита: „А какво ще желаете да правим с неприятелите на нашата революция, с пирожки ли да ги черпим?“ Но защо тя да няма право на щастие? Защо да се измъчва, да съжалява човека, който никога не е съжалявал слабите?
Но дълбоко в душата си, ядосана и ожесточена, тя знаеше, че не е права, че Николай Григориевич не е толкова жесток.
Свали дебелата пола, с която се бе сдобила на куйбишевския пазар, и облече лятната си рокля, единствената оцеляла след сталинградския пожар — същата, с която една вечер бе стояла с Новиков на „Сталинградска крайбрежна“ при паметника на Холзунов.
Малко преди да изпратят на заточение Жени Хенриховна, тя я попита била ли е някога влюбена.
Жени Хенриховна се смути и каза: „Да, в едно момче със златни къдрици, със сини очи. Той носеше кадифено якенце и бяла якичка. Бях на единайсет години и не се познавахме с него“. Къде ли е сега това къдрокосо, кадифено момче, къде ли е сега Жени Хенриховна?
Евгения Николаевна седна на кревата, погледна часовника. Обикновено по това време се отбиваше Шаргородски. Ох, днес не й се водят умни разговори.
Бързо си облече палтото, метна шала. Но бе безсмислено — ешелонът отдавна бе заминал.
Покрай стените на гарата шаваше грамада насядали на чували и вързопи хора. Евгения Николаевна обикаляше из уличките около гарата, една жена я попита за купоните за хляб при пътуване, друга — за купончетата при качване… Някои хора я оглеждаха сънливо и с подозрение. По първия коловоз тежко изтрополя товарна композиция, потрепериха гаровите стени, задрънчаха прозорците на зданието. Стори й се, че трепери и сърцето й. Покрай оградата на гарата плуваха открити товарни платформи, на тях имаше танкове.
Внезапно я обзе щастливо чувство. А танковете плуваха, плуваха покрай нея и на тях като изваяния стояха червеноармейци с шлемове, с автомати на гърдите.
Пое към къщи, размахваше ръце като хлапачка, палтото се развяваше разкопчано, тя поглеждаше лятната си рокля. Вечерно слънце изведнъж огря улиците и прашният, студен, очакващ зимата, озлобен, опърпан град й се видя тържествен, розов, светъл. Тя влезе вкъщи и отговорничката на жилището Галина Дмитриевна, която вчера бе видяла в коридора полковника, посетил Женя, й каза умилно усмихната:
— Имате писмо.
„Да, дойде редът на щастието“ — помисли си Женя и отвори плика: писмото беше от Казан, от майка й.
Прочете първите редове и тихо изплака, объркано извика:
— Толя, Толя!