Василий Гросман
Живот и съдба (73)

73

Мозъкът на майор Ершов работеше денонощно с неотслабващо напрежение.

Ершов обмисляше плана за нелегалната дейност, която ще обхваща цяла лагерна Германия, техниката за връзка между нелегалните организации, запомняше имената на трудовите и концентрационните лагери, на железопътните гари. Мислеше за създаване на шифър, мислеше как с помощта на лагерните канцеларисти да включва в списъците за прехвърляне организатори, които да се местят от лагер в лагер.

А в душата му живееше мечта! Работата на хилядите нелегални агитатори, на героите вредители щеше да подготви завземането на лагерите с въоръжената сила на въстаналите! Въстаналите лагерници трябваше да завладеят зенитната артилерия, отбраняваща лагерните обекти, и да я превърнат в противотанково и противопехотно оръжие. Трябваше да се намерят зенитчици и да подготвят разчети за оръдията, завзети от щурмовите групи.

Майор Ершов познаваше лагерния живот, виждаше силата на подкупа, на страха, стремежа да си натъпчеш стомаха, виждаше как много хора сменяха честните си гимнастьорки с власовски сини шинели с пагони.

Той виждаше угнетеността, угодничеството, вероломството и покорството; виждаше ужаса пред ужаса, виждаше как хората примираха пред страшните офицери от зихерхайтсдинст^[1].

И въпреки това в мислите на окъсания пленен майор нямаше фантазьорство. В мрачното време на стремителното германско настъпление на Източния фронт той поддържаше другарите си с весели, дръзки думи, убеждаваше подпухващите от глад да се борят за здравето си. И у него живееше неугасимо, весело, неизтребимо презрение към насилието.

Хората чувстваха веселата топлина, която излъчваше Ершов — такава простичка, нужна на всички топлина излъчва руска зидана печка, в която горят брезови цепеници.

Сигурно тази добра топлина, а не само силата на ума и силата на безстрашието помогнаха на майор Ершов да стане водач на съветските пленени командири.

Ершов отдавна бе разбрал, че Михаил Сидорович е първият човек, пред когото ще разкрие мислите си. Той лежеше на нара с отворени очи, гледаше грапавия дъсчен таван, сякаш лежеше в ковчег и гледаше капака, а сърцето му биеше.

Тук, в лагера, той както никога през трийсет и трите години на живота си усещаше своята сила.

Животът му преди войната не беше добър. Баща му, селянин от Воронежка губерния, бе разкулачен през трийсет и седма година. По това време Ершов беше в казармата.

Ершов не прекъсна връзките с баща си. Не го приеха в Академията, макар че издържа приемните изпити с отличен. С доста усилия успя да завърши военното училище. Получи назначение в един районен военен отдел. Баща му, административно заселен, тогава живееше със семейството на Северен Урал. Ершов си взе отпуск и замина при баща си. От Свердловск пътува двеста километра с теснолинейката. От двете страни на пътя се точеха гори и блата, камари дървен материал, лагерна бодлива тел, бараки и землянки, като отровни гъби с високи пънчета се издигаха караулни кули. На два пъти спираха влака — конвойна стража търсеше някакъв избягал затворник. През нощта влакът стоя на една малка гаричка, очакваше насрещен влак, и Ершов не спа, слуша лая на чекистките служебни кучета, свирките на часовите — близо до гарата се намираше голям лагер.

Ершов стигна до последната гара на теснолинейката на третия ден и макар че на яката му имаше лейтенантски „ромбове“, а документите и разрешителното му бяха изрядни, при проверките все очакваше, че ще му кажат: „Я си вземай мешката“ — и ще го отведат в лагера. Изглежда, дори въздухът по тези места беше някак затворнически.

После пътува седемдесет километра в каросерията на попътен камион, пътят бе прокаран през блатата. Камионът беше на совхоза на име ОГПУ, където работеше бащата на Ершов. В каросерията беше тясно: караха въдворени заселници-работници, прехвърляха ги на сечището. Ершов опитваше да ги поразпита, но те отговаряха едносрично, очевидно се страхуваха от военната му униформа.

Привечер камионът пристигна в селцето, сгушило се между гората и едно блато. Той запомни залеза, тих и кротък сред лагерното северно блато. На вечерната светлина къщите изглеждаха съвършено черни, като оваляни в катран.

Влезе в землянката, заедно с него влезе вечерната светлина, а го посрещнаха влага, задуха, миризма на бедняшка храна, на дрехи и постеля, димна топлина…

От този мрак се появи баща му — мършаво лице, прекрасни очи, поразили Ершов с неизразимото си чувство.

Старите, слаби, груби ръце обгърнаха врата на сина и в това трескаво движение на измъчените старчески ръце, обхванали врата на младия командир, беше изразена плаха жалба и такава болка, такава доверчива молба за защита, че Ершов можеше да отговори на всичко това само по един начин — той заплака.

После постояха над трите гроба — майка му се споминала още първата зима, по-голямата му сестра Анюта — през втората, Маруся — през третата.

Гробищата в лагерния край се бяха слели със селото, един и същи мъх растеше до стените на къщите и по скатовете на землянките, по гробищните могилки и по блатните ботруни. Така и ще останат майка му и сестрите под това небе — и през зимата, когато студът вледенява влагата, и през есента, когато гробищната пръст набъбва от настъпващата към нея тъмна блатна каша.

Бащата стоеше до смълчания син, и той мълчеше, после вдигна очи, погледна сина си и разпери ръце: „Простете ми, и мъртви, и живи, не можах да опазя хората, които обичах“.

През нощта бащата заразказва поред. Говореше спокойно, тихо. Онова, което разказваше, можеше да се изрече само спокойно, с вопли и сълзи не можеш го изрази.

На сандъка, покрит с вестник, бяха донесените от сина продукти, имаше и половин литър водка. Старецът говореше, а синът седеше до него и слушаше.

Бащата разказваше за глада, за умрелите познати от село, за полуделите старци, за децата — телцата им станали по-леки от балалайка, по-леки от пиле. Разказваше как над селото денонощно ехтял гладен вой, разказваше за закованите къщи с ослепели прозорци.

Той разказваше на сина си за петдесетдневното зимно пътуване в конски вагон с пробит покрив, за умрелите, дълги дни и нощи пътували в ешелона заедно с живите. Разказваше как административно заселените вървели пеша и жените носели децата на ръце. Изминала този пеши път и болната майка на Ершов, пламнала от температура, с помътен разум. Разказа как ги завели в една гора, било посред зима, а нямало нито землянка, нито колиба, и как започнали там новия си живот — запалили огньове, струпали постели от елови клони, разтопили в котлета сняг, как погребвали умрелите…

— Такава е волята Сталинова — каза бащата и в думите му нямаше нито гняв, нито обида — така простодушните хора говорят за могъща, непоколебима съдба.

Ершов се върна от отпуск и написа заявление до Калинин, помоли за висша, немислима милост — да простят на невинния, да разрешат на стареца да се прибере при сина си. Но писмото му още не беше стигнало до Москва, когато извикаха Ершов при началството, постъпило заявление-донос за пътуването му до Урал.

Уволниха Ершов от армията. Той започна работа на един строеж, бе решил да припечели нещо и да замине при баща си. Но скоро дойде писъмце от Урал — съобщаваха за смъртта на баща му.

На втория ден от започването на войната запасният лейтенант Ершов беше призован.

В боя край Рославл той смени убития командир на полка, събра бягащите, атакува противника, върна си речната переправа, осигури отстъплението на тежките оръдия от резерва на Главното командване.

Колкото повече растеше тежестта върху плещите му, толкова повече заякваха плещите. Той самият не си знаеше силата. Излезе, че покорството не е присъщо на натурата му. Колкото по-огромно беше насилието, толкова по-стръвно, по-разпалено ставаше желанието му да се бие.

Понякога се питаше: защо толкова мрази власовците? Власовските възвания съдържаха същото, което бе разказвал баща му. Тъкмо той знаеше, че то е истина. Ала знаеше също, че тази истина, изричана от германците и от власовците, е лъжа.

Чувстваше, беше му ясно, че като се бори срещу германците, той се бори за свободен руски живот, че победата над Хитлер ще се превърне в победа и над онези лагери на смъртта, в които бяха загинали майка му, сестрите му, баща му.

Ершов изпитваше горчиво и приятно чувство — тук, където анкетните данни не действаха, той беше сила, хората го следваха. Тук не бяха важни нито високите звания, нито ордените, нито специалната част, нито Първи отдел, нито управление „Кадри“, нито атестационните комисии, нито обаждането от районния комитет, нито мнението на заместник-командира по политическата част.

Веднъж Мостовской му каза:

— Още отдавна Хайнрих Хайне е забелязал: „Всички сме голи под облеклото си“… ала един, сваляйки мундира, разголва анемично, жалко тяло, а тесните дрехи развалят други, но хвърлят ли ги те, виждаш — ето къде е истинската сила!

Онова, за което Ершов бе мечтал, днес се превърна в работа и той мислеше за тази работа по нов начин: кого да посвети, кого да привлече, прехвърляше наум, преценяваше хубавото, преценяваше лошото, което знаеше за хората.

Кой ще влезе в нелегалния щаб? Пет имена се подредиха в ума му. Дребни житейски слабости, чудатости — той видя всичко наново, незначителното придобиваше тежест.

Гудз има генералски авторитет, но е безволев, дори страхлив, май няма образование, става за работа, ако до него има умен заместник, щаб, той очаква от командирите да му правят услуги, да му осигуряват прехраната и приема услугите им като нещо естествено, без благодарности. Май по-често си припомня своя готвач, отколкото жена си и дъщерите. Често говори за ловджилък — за патици, гъски, за службата си на Кавказ си спомня покрай лова — покрай дивите прасета и сърните. Изглежда, здравата си е пийвал. Хвалипръцко. Често говори за боевете през 1941 година; всички наоколо не били прави, и съседът отляво, и съседът отдясно, а генерал Гудз бил винаги прав. Никога не обвинява за несполуките висшето военно началство. В житейските работи и отношения е опитен, изкусен като школуван писар. Изобщо, да питаха Ершов, той не би поверил на генерал Гудз полк, камо ли корпус.

Бригадният комисар Осипов е умен. Току подхвърли нещо присмехулно, например как смятахме да воюваме с малки загуби на чужда територия, па те мерне със светъл поглед. А след час да не го познаеш — с каменна физиономия смъмря разколебалия се човек, чете му нотация. А на другия ден пак помръдне ноздри и профъфли:

— Да, другари, ние летим най-високо от всички, най-далеко от всички — ей го, че кацнахме.

За военното поражение през първите месеци на войната говори умно, ала без страдание, безпощадно като шахматист.

С хората разговаря свободно, леко, но с пресилена, неистинска и уж другарска простота. Истински го интересуват разговорите с Котиков.

С какво този Котиков е интересен на бригадния комисар?

Осипов има огромен опит. Познава хората. Този опит е много нужен, в нелегалния щаб няма как да минат без Осипов. Обаче опитът му може не само да помогне, може и да навреди.

Понякога Осипов разказваше смешни истории за прочути военни, наричаше ги Сьома Будьони, Андрюша Ерьоменко.

Веднъж каза на Ершов:

— Тухачевски, Егоров, Блюхер са виновни колкото аз и ти.

А Кирилов разказа на Ершов как през трийсет и седма Осипов бил заместник-началник на Академията и безпощадно разобличавал десетки хора, обявявал ги за врагове на народа.

Страх го е от болести, все се опипва, плези език и със събрани очи се взира дали не е обложен. А пък се вижда, че не го е страх от смъртта.

Полковник Златокрилец е мрачен, простодушен, бил е командир на боен полк. Смята, че висшето началство е виновно за отстъплението през 1941 година. Всички чувстват неговата боева командирска и войнишка сила. Физически е як. И гласът му е силен, само с такъв глас можеш да спираш бягащите, да ги вдигаш в атака. Много псува.

Не обича да обяснява — заповядва. Добър другар е. Готов е да отлее чорба от канчето си на кой да е войник. Но е прекалено груб.

Хората винаги чувстват волята му. На работата е старши, викне ли, никой не смее да не го послуша.

Не можеш да го измамиш, нищо не пропуска. С него може да се върши работа. Но е прекалено груб!

Кирилов — умен е, но е някак отпуснат. Забелязва всяка дреболия, а гледа на всичко с уморени, полузатворени очи… Равнодушен е, не обича хората, но им прощава слабостите и подлостите. Не го е страх от смъртта, а понякога тя дори го привлича.

За отстъплението говори май най-умно от всички командири. Безпартиен е и веднъж каза:

— Не вярвам, че комунистите могат да направят хората подобри. Такъв случай не е имало в историята.

Уж е безразличен към всичко, а оная нощ плачеше на нара, Ершов го попита, а той дълго мълча, после тихо каза: „За Русия ми е мъчно“. Но е някак кекав, мекушав. Веднъж каза: „Ох, зажаднял съм за музика“. А вчера с някаква смахната усмивчица каза: „Ершов, слушайте, ще ви издекламирам едни стихчета“. Стиховете не харесаха на Ершов, но той ги запомни, те натрапливо се връщаха в главата му.

Мой другарю, пронизан във боя, ти

не простенвай за помощ с тъга.

По-добре своите длани над твоята

кръв димяща да стопля сега.

И от страх не плачи като галеник —

не ранен си, а само убит.

По-добре да сваля твоите валенки,

че ме чака пак бой страховит. *

Дали не ги е написал той?

Не, Кирилов не е подходящ за щаба. Къде ще ти води той хората, като самият едвам се влачи.

Обаче Мостовской! Хем е образован, да му се чудиш просто, хем и волята му е желязна. Разправяха, че на разпитите се държал като кремък. Но ето кое е странно — Ершов не намира нито един идеален човек. Тия дни упрекна Мостовской:

— Михаил Сидорович, защо все приказвате с разни отрепки, с тоя откачен Иконников-Морж и с тоя емигрант, едноокия подлец?

Мостовской се позасмя:

— Мислите ли, че това ще подейства зле на възгледите ми, а, че ще стана евангелист или дори меншевик?

— Абе, знам ли ги — каза Ершов. — Разравяш ли лайното, то мирише. Тоя Морж е лежал в нашите лагери. Сега германците го влачат по разпити. И себе си ще продаде, и вас, и хората, които са ви по-близки…

Тъй че изводът беше следният — няма идеални хора за работа в нелегалност. Трябва да се премерват силите и слабостите на всекиго. Това не е трудно. Но само според основата на човека може да се реши годен ли е, или не. А основата не може да се измери. Основата може да се отгатне, да се почувства. Затова той започна от Мостовской.