Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живот и съдба (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Жизнь и судьба, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015)
Корекция
sir_Ivanhoe (2016)

Издание:

Василий Гросман

Живот и съдба

 

Роман

Първо издание

 

Превод: Здравка Петрова

Редактор: Георги Борисов

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Даниела Гакева

 

Василий Гроссман

Жизнь и судьба

Роман в трех книгах

 

© Editions L’Age d’Homme and the Estate of Vasily Grossman 1980–1991

© The Estate of Vasily Grossman 1992

 

© Здравка Петрова, превод, 2009

© Димитър Келбечев, художник, 2009

© Ростислав Димитров, типографско оформление, 2009

© Факел експрес, 2009

© Издателска къща Жанет 45, 2009

 

ISBN 978-954-9772-60-9 (Факел експрес)

ISBN 978-954-491-519-3 (Издателска къща Жанет 45)

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 60,5

 

Предпечат: „Студио Стандарт“ ЕООД

Печат: Полиграфически комплекс „Жанет 45“ — Пловдив

 

Факел експрес, София

Издателска къща Жанет 45, Пловдив

История

  1. — Добавяне

36

В ротния блиндаж беше топло. Едни седяха, други лежаха, вирнали крака към ниското таванче, някои спяха, увити презглава с шинелите и оголили босите си жълти стъпала.

— Ами спомняте ли си — каза един особено мършав войник, издърпа ризата на гърдите си и заразглежда шева с внимателни и ядни очи, с каквито всички войници по света разглеждат шевовете на ризите и долните си гащи — онзи септември мазенцето, където се бяхме настанили?

Друг, който лежеше по гръб каза:

— Аз ви заварих тук.

Няколко души отговориха:

— Можеш обаче да ни вярваш, хубаво мазенце беше… креватчетата бяха като в най-добрите семейства…

— И край Москва хората се отчайваха. А пък на, стигнахме чак до Волга.

Войникът, който цепеше с щик една дъска през това време, отвори вратичката на печката, за да пъхне в огъня няколко дръвца. Огънят освети едрото му небръснато лице и от сиво, каменно, то стана медно, алено.

— Е, ама и ти — каза той, — как можеш да се радваш, че от московската яма се завряхме в още по-смрадлива.

Откъм тъмното кьоше, където бяха струпани раниците, се чу весел глас:

— То сега е ясно, каква по-добра Коледа: конско месце!

Щом става дума за ядене, разговорът се оживи. Захвана се спор, как най-добре се премахва миризмата на пот от вареното конско месо. Едни казваха, че от врящия бульон трябва да се маха черната пяна. Други съветваха да не се допуска месото да ври силно, трети — да се отсича месото от задната част на трупа и замръзналото месо да не се слага в студена вода, а направо във вряла.

— Добре си живеят разузнавачите — каза един млад войник, — грабят си храница от руснаците и гощават с тях руските си женски по мазетата, а тук един глупак се чудеше защо ли на разузнавачите дават все млади и красиви.

— Аз пък сега хич не мисля за това — каза онзи, дето поддържаше печката, — нито настроение имам, нито храната е подходяща. Да можех да видя дечурлигата, преди да умра. Поне за час…

— Да, ама офицерите мислят! В едно мазе, където живее населението, срещнах командира на ротата. Свой човек е там, семейство си има.

— Ами ти какво правеше в това мазе?

— Аз, такова, бях занесъл бельо за изпиране.

— Аз пък по едно време бях охрана в лагера. Всеки ден гледах как военнопленниците събират от земята картофени обелки, бият се заради гнили зелеви листа. Мислех си — е, това наистина не са хора. Ама излиза, че и ние сме същите свине.

Гласът от полумрака, където бяха струпани раниците, напевно произнесе:

— А започнахме с кокошки!

Вратата рязко се отвори и заедно с кръглите влажни кълба пара нахлу плътен и същевременно звънлив глас:

— Стани! Мирно!

Тази дума прозвуча както и преди — спокойно и неприпряно.

Мирно се отнасяше за горчивините, за страданията, скръбта, за ядните мисли… Мирно.

В мъглата се мярна лицето на Бах, чуждо, непознато заскърцаха нечии ботуши и жителите на блиндажа видяха светлосивия шинел на командира на дивизията, неговите късогледо присвити очи, старческата му бяла ръка със златна халка, която бършеше с парченце кожа монокъл.

Гласът, свикнал, без да се напряга, да достига и до военния плац, и до командирите на полка, и до редниците на левия фланг, произнесе:

— Здравейте. Свободно.

Войниците нестройно отговориха на поздрава.

Генералът седна на някакъв сандък и жълтата светлина от печката пробягна по Железния кръст на гърдите му.

— Честит Бъдни вечер — каза старият човек.

Войниците, които го придружаваха, примъкнаха до печката един сандък, отвориха капака с щикове и заизваждаха увити в целофан коледни елхички, големи колкото длан. Всяка елхичка бе украсена с варак, мъниста, с дребни бонбонки.

Генералът наблюдаваше как войниците развиват целофанените пакетчета, извика с пръст оберлейтенанта и му каза няколко неразбираеми думи, тогава Бах тихо обясни:

— Генерал-лейтенантът поръча да ви кажа, че този коледен подарък от Германия е докаран от един летец, смъртоносно ранен над Сталинград. Приземил се е в Питомник, извадили го мъртъв от кабината.