Василий Гросман
Живот и съдба

На 14 февруари 1961 г. КГБ конфискува и унищожава ръкописа и черновите на дилогията „Живот и съдба“ (1960). Рецензентите определят романа като по-опасен от „Доктор Живаго“ и предвиждат публикуването му най-рано след 200 години.

Василий Семьонович Гросман (Йосиф Соломонович) е роден на 29.11.1905 г. в украинския град Бердичев. От първия до последния ден на Великата Отечествена война е военен кореспондент. Автор е на епичната трилогия „Степан Колчугин“ (1937–1940), повестта „Народът е безсмъртен“ (1942), „Черна книга“ — сборник със свидетелства за унищожаване на съветски евреи от нацистите (с Иля Еренбург, 1946 г.; издаден едва през 1980 г. в Израел), на очерка за геноцида на евреите „Треблинският ад“, използван като документ от обвинението на Нюрнбергския процес, на повестта „Всичко тече“, излязла през 1970 г. в Германия и през 1989 г. в СССР. Гросман умира от рак на 14.09.1964 г. в Москва.

По чудо спасеният от поета С. Липкин екземпляр на „Живот и съдба“ е пресниман на микрофилм от А. Сахаров и изнесен в чужбина от Вл. Войнович. През 1980 г. е публикуван в Швейцария, а в СССР — през 1988 г.

Аз видях непоклатимата сила на идеята за обществено добро, родена в моята страна. Видях тази сила в периода на всеобщата колективизация, видях я през 1937 година. Видях как в името на идеята за добро, също толкова прекрасно и човечно, колкото идеала на християнството, се унищожаваха хора. Видях села, гинещи от глад, видях селски деца, умиращи в сибирските снегове, видях ешелони, откарващи в Сибир стотици и хиляди мъже и жени от Москва, от Ленинград, от всички градове на Русия, обявени за врагове на великата и светла идея за обществено добро.

В ада закалих вярата си. Моята вяра излезе от огъня на кремационните пещи, премина през бетона на газовите камери. Видях, че не човекът е безсилен в борбата срещу злото, видях, че могъщото зло е безсилно в борбата срещу човека. В безсилието на безсмислената доброта е тайната на нейното безсмъртие. Тя е непобедима. Колкото по-глупава, колкото по-безпомощна е тя, толкова е по-огромна. Злото е безсилно пред нея! Пророците, вероучителите, реформаторите, лидерите, вождовете са безсилни пред нея. Тя — сляпата и няма любов — е смисълът на човека.

Василий Гросман

Очевидно създадено по модела на „Война и мир“, това смайващо описание на обсадата на Сталинград цели да покаже панорама на съветското общество по време на Втората световна война, подобно на тази, която прави Толстой за живота през епохата на Наполеоновите войни. Завършена през 1960 г. и конфискувана веднага от КГБ, творбата остава непубликувана до смъртта на автора си през 1964 г. и е пренесена тайно на Запад през 1980 г. Гросман ни показва една горчива, завладяваща картина на тоталитарния режим, който се страхува от свободолюбивия дух на тези, които са се борили за страната си толкова, колкото и от нацистите. Огромният брой персонажи включва стар арестуван болшевик; физик, принуден да подчини научните си открития на „социалистическия реализъм“ и лекар-евреин на път към газовите камери в окупирана Русия. По ирония след освобождението на Сталинград от германците, много от героите се оказват оковани в новото робство на съветското управление. Но Гросман внушава, че свободолюбивият дух никога не може да бъде напълно унищожен и брилянтно свидетелство за това става този всеобхватен роман, който отхвърля компромисите на цял един живот, макар да обрича автора си на изгнание и позор до смъртта му.

Publishers Weekly

Не, в този роман няма нито една страница, която би могла да се промъкне през цензурата, защото от всички страници крещи голата истина.

Като сравнявам най-хубавите книги, написани в традицията на романа епопея за времето на съветската власт в Русия, бих казал, че романът на Гросман „Живот и съдба“ е най-големият и най-значителен.

Владимир Войнович

Василий Гросман е един от големите писатели на XX век. Две негови книги, публикувани след смъртта му — „Живот и съдба“ и „Всичко тече“ — съдържат необикновен анализ на тоталитарното общество. Необикновен, защото е направен в пълна изолация, далеч от всяка друга литература по тази тема, далеч от каквато и да било публична или частна дискусия. Той обаче стига до онази истина, към която се стремят историците в своите трудове — истината, разкриваща дълбокия смисъл на събитията.

Цветан Тодоров