Василий Гросман
Живот и съдба (173)

35

Привечер се затопли, наваля сняг и скри саждите и калта на войната. В мрака Бах обикаляше укрепленията по предната линия. Леката белота проблясваше с коледни искрици при всеки изстрел, а от сигналните ракети снегът ту порозовяваше, ту сияеше в нежно фосфоресциращо зелено.

При тези припламвания каменните хребети, пещерите, застиналите купчини тухли, стотиците заешки пътечки, отново прокарани там, където хората трябваше да се хранят, и там, където отиваха по нужда, за мини и патрони, по които влачеха към тила ранените, а и телата на убитите, за да ги погребат, — всичко изглеждаше поразително, особено. И същевременно всичко изглеждаше съвършено познато, делнично.

Бах отиде до мястото, достъпно за изстрелите на руснаците, които се бяха укрепили в развалините на един триетажен блок — оттам долитаха звуци на хармоника и провлечените песни на противника.

От пролома в стената се откриваше обзор на съветската предна линия, виждаха се заводските цехове, замръзналата Волга.

Бах извика часовия, но не чу думите му: внезапно избухна фугас и замръзналата пръст забарабани по стената на блока; ниско прелитащ „рус-фанер“ с изключен мотор бе изтървал малка бомба.

— Куца руска врана — каза часовият и посочи тъмното зимно небе.

Бах приклекна, опря лакът о познатата тухлена издатина и се огледа. Леката розова сянка, която трепкаше на високата стена, показваше, че руснаците палят печката, коминът се е нажежил и свети. Представяше си как в руския блиндаж войниците ядат, ядат, ядат, шумно преглъщат горещото кафе.

Вдясно, където руските окопи бяха близко до германските, се чуваха тихи бавни удари на метал по замръзналата пръст.

Без да се подават над земята, руснаците бавно, но непрекъснато удължаваха окопа си към германците. В това движение през замръзналата каменна пръст се криеше тъпа, могъща страст. Сякаш се движеше самата земя.

Следобеда унтерофицерът бе докладвал на Бах, че от руския окоп хвърлили граната — тя разбила комина на ротната печка и насипала в окопа какъв ли не боклук.

А привечер един руснак в бяло кожухче и топъл нов калпак се подаде от окопа и с цяло гърло запсува, закани се с юмрук.

Германците не стреляха — бяха усетили, че това е самоинициатива на войниците.

Руснакът закрещя:

— Ей, курка, яйки, рус къл-къл!

Тогава от окопа подаде глава сивосинкав германец и немного високо, за да не го чуят от офицерския блиндаж, извика:

— Ей, рус, не стреляй главата. Трябва види майката. Вземаш автомат, даваш калпака.

От руския окоп отговориха с една дума, и то много късичка. Макар че думата беше руска, германците разбраха и се ядосаха.

Полетя граната, прехвърли окопа и избухна в съобщителния вход. Но това вече никого не интересуваше.

Унтерофицер Айзенауг докладва и това на Бах, но Бах каза:

— Ами да си крещят. Нали никой не е избягал при руснаците.

Но тогава унтерофицерът, облъхвайки Бах с миризма на сурово цвекло, докладва, че войникът Петенкофер по някакъв начин бил организирал стокообмен с противника — в мешката му се появили захар на бучки и руски войнишки хляб. Взел от свой приятел бръснач и обещал да го замени срещу парче сланина и две пакетчета концентрат, като поискал за комисиона сто и петдесет грама сланина.

— Няма нищо сложно — каза Бах, — доведете го при мен.

Но се оказа, че още преди обяд Петенкофер, изпълнявайки задача на командването, геройски загинал.

— Ами какво тогава искате от мен? — възкликна Бах. — Между германския и руския народ отдавна съществуват търговски отношения.

Но Айзенауг нямаше настроение за шеги — с незарастваща рана, получена във Франция през май четирийсета година, преди два месеца го бяха докарали в Сталинград със самолет от Южна Германия, където бе служил в полицейски батальон. Вечно гладен, измръзнал, тормозен от въшки и страх, той бе лишен от чувство за хумор.

Ето там, където едва се белееше размитата, трудноразличима в мрака каменна дантела на градските заведения, Бах бе започнал своя сталинградски живот. Черното септемврийско небе, осеяно с едри звезди, мътната волжка вода, нажежените след пожара стени на зданията, а по-нататък — степите на Руския югоизток, границата на азиатската пустиня.

В мрак тънеха сградите от западните предградия, открояваха се развалините, засипани от сняг — неговият живот…

Защо написа от болницата това писмо на майка си? Сигурно майка му го е показала на Хуберт! Защо си развърза езика пред Ленард?

Защо хората имат памет — понякога ти се иска да умреш, да изчезнат спомените. Как можа точно преди обкръжението да приеме едно пиянско безумие за истина на живота, да извърши нещо, което не бе свършил през дългите трудни години.

Не бе убивал деца, през живота си никого не бе арестувал. Но строши крехкия бент, който отделяше чистотата на душата му от мъглата, клокочеща наоколо. И кръвта на лагерите и гетата го заля, подхвана го, понесе го и вече нямаше граница между него и мрака, той стана част от този мрак.

Но какво се случи с него — нелепица, случайност или такива бяха законите на душата му?