Василий Гросман
Живот и съдба (181)

43

Сакото на следователя изглеждаше странно за очи, свикнали със света на гимнастьорките и кителите. А лицето му бе обикновено — канцеларските майори и политкомандирите често имат такива жълтеникаво-бледи лица.

Беше му лесно, дори приятно да отговаря на първите въпроси, струваше му се, че и останалото ще бъде тъй лесно, както бяха очевидни собственото, бащиното и фамилното му име.

В отговорите на арестувания се чувстваше припряна готовност да помогне на следователя. Нали следователят нищо не знаеше за него. Учрежденското бюро помежду им не ги разделяше. И двамата бяха плащали партиен членски внос, бяха гледали „Чапаев“, бяха слушали инструктажи в ЦК, пред първомайските празници ги бяха пращали да изнасят доклади по предприятия.

Предварителните въпроси бяха много и арестуваният все повече се успокояваше. Скоро ще стигнат до съществената част и той ще разкаже как бе извеждал хората си от обкръжение.

И ето, накрая стана очевидно, че седналото пред бюрото небръснато същество с разтворена яка на гимнастьорката и с отпрани копчета има собствено, бащино, фамилно име, родено е в есенен ден, по националност е руснак, участвало е в две световни войни и в една гражданска, не се е включвало в банди, не е давано под съд, във ВКП(б) е членувало двайсет и пет години, било е избирано за делегат на конгреса на Коминтерна, било е делегат на Тихоокеанския конгрес на профсъюзите, няма ордени и почетно оръжие…

Кримов се чувстваше напрегнат от мислите за обкръжението, за хората, които бе водил през белоруските блата и украинските поля.

Кой от тях е бил арестуван, кой на разпита е изгубил волята и съвестта си? И един внезапен въпрос, свързан със съвсем други, далечни години, смая Кримов:

— Кажете кога се запознахте с Фриц Хакен?

Той дълго мълча, после отговори:

— Ако не греша, това стана във ВЦСПС^[1], в кабинета на Томски, ако не греша, през пролетта на двайсет и седма година.

Следователят кимна, сякаш тези отдавнашни събития му бяха известни.

После въздъхна, отвори една папка с надпис „Да се пази вечно“, бавно развърза белите шнурчета, запрелиства страниците. Кримов неясно виждаше различни цветове мастило, виждаше машинописни редове — ту през два интервала, ту през един, разтегнати и скъпернически наблъскани бележки с червен, син и обикновен черен молив.

Следователят бавно прелистваше страниците — така студент отличник прелиства учебник, понеже си знае, че е назубрил предмета от кора до кора.

От време на време поглеждаше към Кримов. И при това беше художник, който сверява приликата на рисунката с оригинала: и външните черти, и характера, и огледалото на духа — очите…

Колко лош стана погледът му. Лицето му — такива лица Кримов бе срещал често след 1937 година в районни комитети, в областни комитети, в районни милиционерски участъци, в библиотеки и издателства — изведнъж загуби своята обикновеност. Целият той, помисли си Кримов, сякаш се състоеше от отделни кубчета, но тези кубчета не бяха съединени в едно цяло — човека. Върху едното кубче бяха очите, върху второто — бавните ръце, върху третото — устата, която задаваше въпросите. Кубчетата се разместиха, изгубиха пропорциите си, устата стана прекомерно голяма, очите слязоха под устата, гледаха от сбръчканото чело, а челото се бе озовало там, където трябваше да се намира брадичката.

— Мда, тъй значи — каза следователят и всичко в лицето му се очовечи отново. Той затвори папката, а шнурчетата остави незавързани.

„Като развързана обувка“ — помисли си съществото с отпраните от панталона и гащите копчета.

— Комунистическият интернационал — бавно и тържествено произнесе следователят и добави с обикновения си глас: — Николай Кримов, кадър на Коминтерна. — И отново бавно, тържествено проговори: — Третият Комунистически интернационал.

После доста дълго мълча и размишлява.

— Ех, палава женичка е тази Муска Гринберг — внезапно живо и дяволито избъбри следователят, избърбори го като мъж пред мъж и Кримов се смути, обърка се, страшно се изчерви.

Имаше нещо такова! Но то беше толкова отдавна, а срамът продължаваше да го мъчи. Тогава вече май беше влюбен в Женя. Май се отби след работа у свой стар приятел, искаше да му върне някакви пари, май беше взел назаем за карта за почивка. А всичко нататък си го спомняше добре, без „май“. Константин го нямаше вкъщи. Хем никога не беше я харесвал — тя говореше басово от непрекъснатото пушене, за всичко се изказваше с апломб, в Института по философия беше заместник партийна секретарка, вярно, беше красива, дето се казва, лична жена. Ох, тъкмо жената на Костя прегръщаше той на дивана, хем и още два пъти се срещна с нея…

Преди час си бе мислил, че следователят нищо не знае за него, нали явно е бил издигнат на тази длъжност от някакъв селски район. Но времето минаваше и следователят все го разпитваше за разни чуждестранни комунисти, другари на Николай Григориевич — знаеше умалителните им имена и прякорите, имената на жените им, на любовниците. Имаше нещо зловещо в огромността на сведенията му. Дори Николай Григориевич да беше свръхвелик човек, всяка дума на когото е важна за историята, пак не би си струвало в тази папка да се събира толкова житейски боклук и дреболии.

Но дреболии нямаше.

Откъдето и да бе минавал, стъпките му бяха оставяли следи, цяла свита бе вървяла по петите му, бе запомняла живота му.

Присмехулна забележка за приятел, две думи за прочетена книга, шеговита наздравица за рожден ден, триминутен разговор по телефона, хаплива бележка, изпратена до президиум на събрание — всичко се бе събрало в папката с шнурчета.

Думите му, постъпките му бяха събрани, изсушени, съставяха обширен хербарий. Какви недружелюбни пръсти трудолюбиво бяха събирали бурени, коприва, магарешки тръни, лобода…

Великата държава се бе занимавала с връзката му с Муска Гринберг. Незначителни думички, дреболии се смесваха с вярата му, любовта му към Евгения Николаевна нищо не означаваше, имаха значение случайни, празни връзки и той вече не можеше да отдели важното от дреболиите. Непочтителната фраза, която бе казал за философските знания на Сталин, май натежаваше повече от неговите десет години партийна работа. Наистина ли през 1932 година в разговор в кабинета на Лозовски с пристигнал от Германия другар е казал, че в съветското профсъюзно движение има твърде много държавни и твърде малко пролетарски елементи? И другарят е доложил където трябва.

Но, Боже мой, всичко е лъжа! Пукаща и лепкава паяжина се вре в устата, в ноздрите.

— Разберете, другарю следовател…

— Гражданино следовател.

— Да, да, гражданино. Но всичко това е фалшиво, предубедено. Аз съм в партията вече четвърт век. Вдигал съм войниците през седемнайсета година. Четири години съм бил в Китай. Работил съм денем и нощем. Познават ме стотици хора… Когато избухна Отечествената война, отидох доброволно на фронта, в най-тежките минути хората ми вярваха, следваха ме… Аз…

Следователят попита:

— Вие какво, почетна грамота ли сте дошли да получите тук? Анкетен лист за награда ли попълвате?

Така де, не е дошъл тук да иска награда.

Следователят поклати глава:

— И на всичко отгоре се оплаква, че жена му не му носи колети. Съпруг!

Той бе казал това в килията на Боголеев. Боже мой! Каценеленбоген се бе пошегувал: „Един грък е казал: всичко тече, а ние твърдим: всички долагат“.

Целият му живот с влизането си в папката с шнурчетата изгубваше своя обем, дължина, пропорциите си… всичко се сливаше в някакъв сив, лепкав макарон и самият той вече не знаеше кое е по-значителното: четирите години нелегална свръхработа в изтощителната спарена задуха на Шанхай, сталинградската переправа, революционната вяра или няколкото ядни думи за посредствеността на съветските вестници, казани в почивната станция „Боровете“ на почти непознат литературовед.

Следователят попита добродушно, тихо, гальовно:

— А сега ми разкажете как фашистът Хакен ви въвлече в шпионска и диверсионна работа.

— Ама вие сериозно ли…

— Кримов, не се втелявайте. Нали виждате — известна ни е всяка стъпка в живота ви.

— Именно, именно затова…

— Я се откажете, Кримов. Няма да измамите органите на сигурността.

— Да, но това е лъжа!

— Вижте какво, Кримов. Разполагаме с признанието на Хакен. Когато призна престъплението си, той разказа за престъпната си връзка с вас.

— Можете да ми представите и десет признания на Хакен, ако искате. Това е фалшификация! Безумие! Ако разполагате с такова признание на Хакен, защо на мен, диверсанта, шпионина, ми бе поверена работата на военен комисар, защо ме оставиха да поведа хората в бой? Къде сте били, къде сте гледали?

— Ама ние не сме ви повикали тук, за да ни поучавате! Смятате да ръководите работата на органите, така ли?

— Не намесвайте ръководенето, поучаването! Има логика. Аз познавам Хакен. Не може да е казал, че ме е вербувал. Не може!

— Защо пък да не може?

— Той е комунист, революционер, борец.

Следователят попита:

— Винаги ли сте били сигурен в това?

— Да — отвърна Кримов, — винаги!

Следователят, кимайки, търсейки нещо сред листовете и сякаш смутено повтаряше:

— Щом винаги сте били сигурен, тогава друг въпрос… друг въпрос…

Подаде на Кримов един лист.

— Прочетете — каза той, закривайки с длан част от страницата.

Кримов преглеждаше написаното и свиваше рамене.

— Гадничко — каза той и се отдръпна от листа.

— Защо?

— Този човек хем няма смелост да заяви, че Хакен е честен комунист, хем не му достига подлост да го обвини, шикалкави.

Следователят махна дланта си и показа на Кримов неговия собствен подпис и датата — февруари 1938 година.

Помълчаха. После следователят строго попита:

— Може би са ви били и затова сте дали такива свидетелски показания?

— Не, не са ме били.

А лицето на следователя се разпадна на кубчета, ядосаните му очи загледаха погнусено, устата заговори:

— Та така. А когато сте били в обкръжение, за два дни сте оставили отряда си. С военен самолет са ви закарали в щаба на групата германски армия и вие сте предали важни данни, получили сте нови инструкции.

— Бабини деветини — промърмори съществото с разтворената яка на гимнастьорката.

А следователят продължи работата си. Сега Кримов не се чувстваше идейно защитен, силен, с ясна мисъл, готов да отиде на ешафода в името на революцията.

Чувстваше се слаб, нерешителен, беше дрънкал излишни неща, беше повтарял нелепи слухове, беше си позволил да се присмива на чувството, което съветският народ изпитва към другаря Сталин. Беше си позволил да не подбира познанствата си, много от неговите приятели бяха репресирани. В теоретическите му възгледи цареше бъркотия. Бе живял със съпругата на свой приятел. Бе дал подли, лицемерни показания за Хакен.

„Нима аз съм затворен тук? Нима това става с мен? Това е сън, прекрасен сън в лятна нощ“.

— А преди войната сте предавали за задграничния троцкистки център сведения за настроенията на изтъкнати дейци на международното революционно движение.

Не беше нужно човек да е идиот, нито мерзавец, за да подозира в измяна това жалко, омърсено същество. И Кримов на мястото на следователя не би вярвал на подобно същество. Той познаваше новия тип партийни дейци, дошли на мястото на ликвидираните, отстранените или изместени през 1937 година партийци. Те бяха други, различно устроени хора. Четяха други книги и ги четяха по друг начин, не ги четяха, а ги изучаваха. Обичаха и ценяха житейските материални блага, революционната жертвеност им бе чужда или пък не бе залегнала в основата на характерите им. Не знаеха чужди езици, обичаха руското в себе си, но и руски говореха неправилно, произнасяха: „процент“, „адрези“, „Берлин“, „особенен деец“. Сред тях имаше умни хора, но, изглежда, основната им, трудовата им сила се криеше не в идеята, не в разума, а в деловите способности и хитростта, в еснафската трезвост на възгледите.

Кримов разбираше, че и новите, и старите кадри в партията са обединени във великата общност, че различията не са важни, а единството, общността създават прилики. Ала той винаги бе чувствал превъзходството си над новите хора, превъзходството на болшевик ленинец.

Той не забелязваше, че сега връзката му със следователя вече не се изразява в собствената му готовност да го доближи до себе си, да признае в него другар по партия. Сега желанието за обединяване със следователя се състоеше в жалката надежда онзи да доближи до себе си Николай Григориевич Кримов, поне да се съгласи, че у него има не само лоши, нищожни, нечисти черти.

Сега вече и Кримов не забеляза как стана това, но увереността на следователя вече бе увереност на комунист.

— Ако наистина сте способен чистосърдечно да се разкаете, ако все още поне малко обичате партията, помогнете й със своето признание.

Внезапно одирайки от мозъчната си кора разяждащата го слабост, Кримов закрещя:

— Нищо няма да постигнете! Няма да подпиша лъжливи показания! Чувате ли? И да ме изтезавате, няма да подпиша!

Следователят му каза:

— Помислете си.

Той запрелиства книжата, без да поглежда Кримов. А времето минаваше. Отмести папката на Кримов и извади от бюрото лист хартия. Сякаш забравил за Кримов, той пишеше бавно, примижал, събираше мислите си. После прочете написаното, пак помисли малко, извади от чекмеджето плик и се залови с адреса. Може би не беше служебно писмо. После прочете адреса и подчерта два пъти името. После напълни с мастило автоматичната си писалка, дълго попива мастилените капки от перото. После започна да остри над пепелника моливи, графитът на един от моливите непрекъснато се чупеше, но следователят не се ядосваше, а търпеливо започваше да го остри отново. После опита с пръст върха на молива.

А съществото мислеше. Имаше за какво да помисли.

Откъде се пръкнаха толкова доносници! Трябва да си спомни, да разплете това кълбо — кой ли е донесъл? Но какъв смисъл има? Муска Гринберг… Следователят може да стигне и до Женя… Колко странно, нито един въпрос за нея не му зададе, не продума дори… Нима Вася е давал сведения за мен? Но какво, какво да си признавам? Ето, вече съм тук, а тайната си остава тайна, партийо, за какво ти е всичко това? Йосиф, Коба, Сосо. Заради какви грехове изби толкова добри и силни хора? Трябва да се плаша не от въпросите на следователя, а от мълчанието му, от онова, за което мълчи — прав е Каценеленбоген. Разбира се, ще започне за Женя, то се знае, арестували са я. Откъде тръгна всичко, как започна? Аз ли съм затворен тук? Каква сивота, колко кал има в живота ми. Простете ми, другарю Сталин! Една ваша дума, Йосиф Висарионович! Виновен съм, оплетох се, бъбрих, съмнявах се, партията всичко знае, всичко вижда. Защо, защо разговарях с този литератор? Но има ли значение? Какво общо има обкръжението? Всичко това е безумие — клевета, лъжа, провокация. Защо, защо тогава не казах за Хакен: братко, приятелю, не се съмнявам в твоята чистота. И Хакен отвърна от него нещастните си очи…

Изведнъж следователят попита:

— Е, какво става, спомнихте ли си?

Кримов разпери ръце, каза:

— Нямам какво да си спомня.

Звънна телефонът.

— Ало — каза следователят, хвърли едно око към Кримов и добави: — Да, подготви го, скоро идваш на смяна. — И на Кримов му се стори, че става дума за него.

После следователят затвори телефона и отново вдигна слушалката. Странен разговор проведе — сякаш до него седеше не човек, а четириного същество. Следователят явно си побъбри с жена си:

Започна с въпроси по домакинството:

— От разпределителя ли? Гъска значи, а, хубаво… Защо не ти я дадоха срещу първия купон? Жена му на Серьога се обади в отдела — с първия взела овнешки бут, поканиха ни на гости. Аз между другото взех извара от бюфета, не, не е кисела, осемстотин грама… Ама как гори газта днес? Да не забравиш за костюма.

После на друга тема:

— Ами инак как си, не скучаеш, нали, ей, опичай си ума. Сънува ли ме? И как изглеждах? Значи с гащи, а? Жалко… Ей, внимавай, момиче, когато си дойда, вече ще си отишла на курса… Чистенето е хубаво нещо, ама внимавай, не вдигай тежко, в никакъв случай не бива да вдигаш.

В тази еснафска делничност имаше нещо невероятно: колкото повече разговорът приличаше на житейски, човешки, толкова по-малко приличаше на човек онзи, който го водеше. Видът на маймуна, която копира човешките жестове, ни ужасява с нещо… И същевременно Кримов ясно усещаше и себе си нечовек, нали пред външен човек никой не води подобни разговори… „Целувам те по устничките… не искаш ли… добре, добре…“

Разбира се, ако според теорията на Боголеев Кримов беше ангорска котка, жаба, щиглец или просто бръмбар на трънка, в този разговор нямаше да има нищо чудно.

Накрая следователят попита:

— Ще загори ли? Добре, добре, тичай, дочуване засега.

После извади книга и бележник, зачете се, от време на време си записваше нещо с моливче — може би се готвеше за кръжок или пък пишеше доклад…

По едно време, страшно ядосан, каза:

— Защо непрекъснато тропате, сякаш сте на физкултурен парад?

— Изтръпват ми краката, гражданино следовател.

Но следователят отново потъна в своята научна книга.

След десетина минути разсеяно попита:

— Е, какво, спомни ли си?

— Гражданино следовател, трябва да ида до клозета.

Следователят въздъхна, открехна вратата, тихо повика някого. Такива физиономии имат стопаните на кучета, когато кучето им иска да излезе на разходка по никое време. Влезе червеноармеец в полева униформа. Кримов го огледа с опитно око: всичко му беше в ред — коланът правилно закопчан, якичката чиста, кепето му стоеше както трябва. Само дето този млад войник не се занимаваше с войнишка работа.

Кримов стана, краката му бяха изтръпнали от дългото седене, при първите стъпки не ги чувстваше. В клозета припряно мислеше, докато часовоят го наблюдаваше, и по обратния път също бързаше да мисли. Имаше за какво.

Когато Кримов се върна от клозета, следователя го нямаше, на неговото място седеше младеж със сини капитански пагони с червен шнур. Капитанът погледна арестувания мрачно, сякаш цял живот го бе мразил.

— Какво стърчиш? — каза капитанът. — Сядай, хайде! Седни изправен, дявол те взел, не се прегърбвай! Като те фрасна в карантиите, ще ми се изправиш.

„Ето че се запознахме“ — помисли си Кримов и го достраша, както никога не бе го дострашавало на фронта.

„Сега ще започне“ — помисли си.

Капитанът издуха облак тютюнев дим и през сивия дим гласът му продължи:

— Ето ти лист, писалка. Аз ли да пиша вместо теб?

Капитанът изпитваше удоволствие да обижда Кримов. А може би го изискваше службата му? Нали понякога на фронта се даваше заповед артилеристите да нервират противника с огън — да стрелят денем и нощем.

— Погледни се как седиш! Да не си дошъл тук да спиш?

А след няколко минути извика на арестувания:

— Ей, слушай, не ти ли казах, не се ли отнася за теб?

Отиде до прозореца, вдигна светомаскировката, угаси лампата и утрото мрачно надникна в очите на Кримов. За пръв път откак бе дошъл на „Лубянка“, той видя дневна светлина.

„От дума на дума нощта свърши“ — помисли си Николай Григориевич.

Имало ли е по-ужасна сутрин в живота му? Нима преди няколко седмици, щастлив и свободен, безгрижно бе лежал в бомбена яма и над главата му бе фучало хуманно желязо?

Ала времето се обърка: безкрайно отдавна седеше в този кабинет, съвсем доскоро беше в Сталинград.

Колко сива, каменна беше светлината зад прозореца — той гледаше към вътрешната шахта на вътрешния затвор. Помия, не светлина. На тази утринна светлина предметите изглеждаха още по-потискащи, по-мрачни, по-враждебни, отколкото на електрическата.

Не, не ботушите му са отеснели, а краката му са отекли.

Как ли са свързали тук миналия му живот и работа с обкръжението през 1941 година? Чий ли пръсти са съединили несъединимото? За какво е всичко това? На кого е потрябвало всичко това? С каква цел?

Мислите пареха толкова силно, че на моменти забравяше за болките в гърба и кръста, не чувстваше как подпухналите му нозе разпъват кончовите на ботушите.

Хакен, Фриц… Как можах да забравя, че през 1938 година седях в също такава стая, пак така, но не съвсем така, в джоба ми имаше пропуск. Чак сега си спомни най-подлото: желанието да хареса на всички — на служителя от бюрото за пропуски, на портиерите, на младежа с военна униформа, който обслужваше асансьора. Следователят му каза: „Другарю Кримов, моля ви, помогнете ни“. Не, желанието да се хареса не беше най-подлото. Най-подлото беше желанието да бъде искрен! О, сега си спомни! Тук е нужна единствено искреност! И той беше искрен, припомняше си грешките на Хакен в оценките му за спартакисткото движение, недоброжелателното му отношение към Телман, желанието му да получи хонорар за книгата си, развода му с Елза, когато Елза беше бременна… Вярно, спомняше си и хубави неща. Следователят беше записал фразата му: „Въз основа на дългогодишното ни познанство намирам, че е малко вероятно участието му в преки диверсии срещу партията, но не мога стопроцентово да изключа възможността за лицемерие“.

А всъщност е направил донос… Всичко, събрано за него в тази вечна папка, е било разказано от негови другари, които също са искали да бъдат искрени. Защо той бе искал да бъде искрен? Партиен дълг ли? Лъжа! Лъжа! Искрен щеше бъде само по един начин — ако бе заудрял бясно с юмрук по бюрото и бе извикал: „Хакен, моят брат и приятел, не е виновен!“ А той бе изравял от паметта си разни глупости, бе ловил бълхи, беше се старал да хареса на човека, без чийто подпис пропускът му за излизане от голямото сиво здание щеше да е недействителен. И това си спомни — своето алчно, щастливо чувство, когато следователят каза: „Момент, да ви подпиша пропуска, другарю Кримов“. Той е помогнал да натикат Хакен в затвора. И къде отиде после правдолюбецът с подписания пропуск? Може би при Муска Гринберг, съпругата на неговия приятел? Но нали всичко, което бе казал за Хакен, беше истина. Да, но и всичко, което е казано за него тук, е истина. Нали беше говорил на Федя Евсеев, че Сталин страда от комплекс за непълноценност, свързан с философската му необразованост? Този зловещ списък на хората, с които се бе срещал: Николай Иванович, Григорий Евсеевич, Ломов, Шацкин, Пятницки, Ломинадзе, Рютин, рижавия Шляпников, и при Лев Борисович е ходил в „Академия“, Лашевич, Ян Гамарник, Лупол, ходил е и при стария Рязанов в института, в Сибир като стар познат бе отсядал у Ейхе, че навремето и Скрипник в Киев, и Станислав Косиор в Харков, е, и Рут Фишер, охо… слава Богу, следователят не се сети най-важното — та нали навремето Лев Давидович доста го уважаваше.

Целият съм прогнил, какво да говорим, но всъщност защо? Нали те са виновни не повече от мен! Обаче аз не подписах. Почакай, Николай, ще подпишеш. И още как ще подпишеш, нали и те са подписали! Сигурно най-голямата гнусотия е запазена за десерт. Ще ме държат така без сън три денонощия. После ще започнат боя. Всъщност това не прилича твърде на социализъм. За какво е потрябвало на моята партия да ме унижава? Нали революцията я организирахме ние — не Маленков, не Жданов, не Шчербаков. Всички ние бяхме безпощадни към враговете на революцията. Но защо революцията е безпощадна към нас? А може би тъкмо затова е безпощадна. А може би това не е революцията, каква революция е този капитан? Той е черносотник, бандит.

Все преливаше от пусто в празно, а времето течеше.

Болката в гърба и болката в краката, изнемогата го смазваха. Да можеше сега да легне на нар, да размърда босите пръсти на краката си, да ги вирне нагоре, да си почеше прасците.

— Няма да спиш! — крясваше капитанът, сякаш даваше бойна команда.

Сякаш ако Кримов затвореше за минутка очи, съветската държава щеше да рухне, фронтът щеше да бъде разкъсан.

През целия си живот Кримов не беше чувал толкова псувни.

Приятелите му, неговите мили помощници, секретари, задушевни събеседници бяха събирали неговите думи и постъпки. Той си спомняше и се ужасяваше: „Това го казах на Иван, само на Иван“; „Веднъж си говорихме с Гриша, нали с Гриша се познаваме от двайсет години“; „За тези неща разговаряхме с Машка Мелцер, ах, Машка, Машка“.

Внезапно си спомни думите на следователя, че няма смисъл да чака колети от Евгения Николаевна. А съвсем наскоро бе говорил за това в килията си с Боголеев. До последния ден хората попълваха Кримовия хербарий.

Следобед му донесоха паница супа, ръката му така трепереше, че се наложи да наведе глава и да сърба супата от крайчеца на паницата, а лъжицата ситно-ситно потрепваше.

— Ядеш като свиня — тъжно издума капитанът.

После стана още едно събитие: Кримов помоли да иде до клозета. Този път, докато вървеше по коридора, за нищо не мислеше, но щом застана над клозетната чиния, все пак си помисли: добре, че му отпраха копчетата, пръстите му треперят, нямаше да може нито да си разкопчае, нито да си закопчае панталона.

Отново вървеше, работеше времето. Държавата с капитанските пагони победи. Гъста, сива мъгла се стелеше в главата му, сигурно такава мъгла има в главата на маймуната. Изчезнаха миналото и бъдещето. Изчезна папката с усуканите шнурчета. Само едно — да си свали ботушите, да се почеше, да заспи.

Отново дойде следователят.

— Поспахте ли? — попита капитанът.

— Началството не спи, а си почива — назидателно каза следователят, повтаряйки старата арменска шега.

— Правилно — потвърди капитанът. — Затова пък подчинените бачкат.

Както работник оглежда струга си, застъпвайки на смяна, също както той разменя по няколко думи със сменника си, така и следователят погледна Кримов, бюрото и каза:

— Я хайде, другарю капитан.

Погледна си часовника, извади от бюрото папката, развърза шнурчетата, прелисти книжата и изпълнен с интерес, с жива сила, каза:

— И тъй, Кримов, да продължим.

И започнаха.

Днес следователят се интересуваше от войната. И отново знанията му се оказаха огромни: той знаеше всички длъжности на Кримов, знаеше номерата на полковете, на армиите, споменаваше хора, воювали заедно с Кримов, напомняше му думи, които бе казвал в политотдела, негови изказвания за една некадърна генералска бележка.

Цялата фронтова работа на Кримов, речите му под обстрела на германците, вярата му, която бе делил с червеноармейците в тежките дни на отстъплението, на лишенията — всичко отведнъж престана да съществува.

Един жалък дърдорко, лицемер бе разлагал другарите си, бе ги заразявал с неверие и чувство на безнадеждност. Нима можем да се съмняваме, че германското разузнаване му е помогнало да премине фронтовата линия, за да продължи своята шпионска и диверсионна дейност?

В първите минути на новия разпит работното оживление на отпочиналия следовател са предаде и на Кримов.

— Както щете — каза той, — но аз никога няма да се призная за шпионин!

Следователят погледна през прозореца — вече се мръкваше, книжата на бюрото почти не се виждаха.

Той запали настолната лампа, пусна синята светомаскировка.

Мрачен зверски вой се чу иззад вратата и изведнъж секна, утихна.

— И тъй, Кримов — каза следователят и отново се настани зад бюрото.

Попита Кримов дали знае защо нито веднъж не е бил повишен в звание и изслуша някакъв смънкан отговор.

— И тъй, Кримов, навъртали сте се на фронта като батальонен комисар, а трябваше да бъдете член на военен съвет на армия или дори на фронт.

Помълча, втренчен от упор в Кримов, май за пръв път го погледна като следовател, после тържествено произнесе:

— Самият Троцки е казал за ваши съчинения: „Мраморно“. Ако този гад беше завзел властта, високо щяхте да седите! Шега ли е: „Мраморно“.

„Ето ги значи козовете — помисли си Кримов. — Извади туза“.

Ами добре, добре, той ще каже всичко — и кога, и къде, но нали и на другаря Сталин могат да се зададат същите въпроси, другарят Кримов не е имал нищо общо с троцкизма, той винаги е гласувал против троцкистките резолюции, нито веднъж „за“.

А най-важното е да си свали ботушите, да полегне, да вдигне нависоко събутите си крака, да спи и насън да се почесва.

А следователят поде тихо и гальовно:

— Защо не искате да ни помогнете? Нима най-важното е, че не сте вършили престъпление преди войната, че в обкръжение не сте възобновили връзките си и не сте установили явки?… Работата е по-сериозна, по-дълбока. Работата е в новия курс на партията. Помогнете на партията през новия етап на борбата. За тази цел трябва да се отречете от предишните си оценки. Такава задача е по силите само на болшевиките. Именно за това разговарям с вас.

— Е, хайде, добре — бавно, сънено заговори Кримов, — мога да допусна, че неволно съм станал изразител на враждебни на партията възгледи. Нека моят интернационализъм е влязъл в противоречие с понятията за суверенна, социалистическа държава. Хайде, да речем, че след трийсет и седма година съм се отчуждил от новия курс, от новите хора. Готов съм, мога да го призная. Но шпионаж, диверсии…

— Ама за какво ви е това „но“? Ето, виждате, вие вече започнахте да осъзнавате своята враждебност към делото на партията. Има ли значение формата? За какво е вашето „но“, щом признавате основното?

— Не, не се признавам за шпионин.

— Значи с нищо не искате да помогнете на партията. Щом стигнем до важни неща — и хайде в храстите да се крием, така ли? Лайнар сте вие, мръсен лайнар!

Кримов скочи, сграбчи следователя за вратовръзката, после удари с юмрук по масата и вътре в телефона нещо звънна, проехтя. Закрещя с пронизващ, виещ глас:

— Ти, кучи сине, ти, гадино, къде беше, когато аз водех хората в бой през Украйна и брянските гори? Къде беше, когато се биех през зимата край Воронеж? Ти, мерзавецо, бил ли си в Сталинград? Аз ли не съм правил нищо за партията? Ти ли, жандармска мутро, си защитавал съветската Родина ей тук, на „Лубянка“? Ами аз в Сталинград не съм ли защитавал нашето дело? Ами в Шанхай на тебе ли ти мятаха клупа на бесилката? На тебе ли, животно, или на мене колчаковецът простреля лявото рамо?

После го биха, но не просто по лицето, както в специалния отдел на фронта, а обмислено, научно, с познаване на физиологията и анатомията. Биеха го двама младежи с новички униформи и той им крещеше:

— Вас, мерзавци, трябва да ви пратят в наказателната рота… с противотанкова пушка… дезертьори…

Те работеха, без да се ядосват, без стръв. Уж не удряха силно, не замахваха, но ударите бяха просто ужасни, както бива ужасна подлата, спокойно произнесена дума.

От устата на Кримов рукна кръв, макар че нито веднъж не го бяха ударили по зъбите, и тази кръв идваше не от носа, не от челюстите, не от прехапания език, както в Ахтуба… Кръвта идеше издълбоко, от белите дробове. Вече не помнеше къде се намира, бе забравил какво се е случило с него… Над лицето му отново се появи лицето на следователя, той сочеше с пръст портрета на Горки, окачен над бюрото, и питаше:

— Какво е казал великият пролетарски писател Максим Горки?

И назидателно, като учител, отговори:

— Ако врагът не се предава, унищожават го.

После той видя крушката на тавана, един човек с тесни пагончета.

— Ами добре, щом медицината позволява — каза следователят, — стига почивка.

Скоро Кримов отново седеше пред бюрото и слушаше умните доводи:

— Ще седим така седмица, месец, година… Я да опростим работата: нека за нищо да не сте виновен, но ще подпишете всичко, което ви кажа. После вече няма да ви бият. Ясно ли е? Може Особеното съвещание да ви осъди, но няма да ви бият — това е голямо нещо. Да не мислите, че ми е приятно, когато ви бият? Ще ви оставим да се наспите. Ясно ли е?

Минаваха часове, разговорът продължаваше. Кримов вече имаше чувството, че с нищо не могат да го смаят, да го извадят от съненото затъпяване.

Но все пак, докато слушаше новата реч на следователя, той зяпна от почуда, повдигна глава.

— Това са все стари работи, могат и да се забравят — говореше следователят и сочеше папката с книжата на Кримов, — ама вашата подла измяна на Родината по време на Сталинградската битка не може да се забрави. Свидетелите, документите говорят! Водили сте работа, разлагаща политическото съзнание на бойците в обкръжения от германците блок 6/1. Тласкали сте Греков, един патриот на Родината, към измяна, уговаряли сте го да мине на страната на противника. Излъгали сте доверието на командването, доверието на партията, които са ви изпратили в този блок като боеви комисар. А вие, щом сте влезли в този блок, като какъв сте се проявили? Като агент на врага!

Призори отново биха Николай Григориевич, струваше му се, че се потапя в топло черно мляко. Отново човекът с тесните пагончета кимна, избърсвайки иглата на спринцовка, и следователят каза:

— Ами добре, щом медицината позволява.

Седяха един срещу друг. Кримов гледаше умореното лице на събеседника си и се чудеше, че не изпитва злоба — нима бе сграбчил този човек за вратовръзката, бе искал да го удуши? Сега Николай Григориевич отново усети някаква близост с него. Бюрото вече не ги разделяше, край него седяха двама другари, двама печални мъже.

Изведнъж Кримов си спомни за недозастреляния човек по окървавено бельо, който се бе върнал от нощната есенна степ във фронтовия Специален отдел.

„И моята съдба е такава — помисли си, — и аз нямам къде да ида. Късно е вече“.

После ходи до клозета, после дойде вчерашният капитан, вдигна светомаскировката, загаси лампата, запали цигара.

И отново Николай Григориевич видя дневната светлина, свъсена, тя сякаш идваше не от слънцето, не от небето, светлината идваше от сивите тухли на вътрешния затвор.