Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живот и съдба (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Жизнь и судьба, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015)
Корекция
sir_Ivanhoe (2016)

Издание:

Василий Гросман

Живот и съдба

 

Роман

Първо издание

 

Превод: Здравка Петрова

Редактор: Георги Борисов

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Даниела Гакева

 

Василий Гроссман

Жизнь и судьба

Роман в трех книгах

 

© Editions L’Age d’Homme and the Estate of Vasily Grossman 1980–1991

© The Estate of Vasily Grossman 1992

 

© Здравка Петрова, превод, 2009

© Димитър Келбечев, художник, 2009

© Ростислав Димитров, типографско оформление, 2009

© Факел експрес, 2009

© Издателска къща Жанет 45, 2009

 

ISBN 978-954-9772-60-9 (Факел експрес)

ISBN 978-954-491-519-3 (Издателска къща Жанет 45)

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 60,5

 

Предпечат: „Студио Стандарт“ ЕООД

Печат: Полиграфически комплекс „Жанет 45“ — Пловдив

 

Факел експрес, София

Издателска къща Жанет 45, Пловдив

История

  1. — Добавяне

62

Вера роди син.

Лежеше в трюма на шлепа върху скован от груби дъски миндер, за по-топло жените бяха натрупали отгоре й дрипи, до нея лежеше завито в чаршафче бебе и когато някой дръпнеше завеската, за да влезе при нея, тя виждаше хората, мъжете и жените, парцалите, висящи от горните нарове, до нея достигаха гласове, детски викове и шум от боричкания. В главата й се стелеше мъгла, мъгла се стелеше и в окадения въздух наоколо.

В трюма беше задушно и същевременно много студено, дъсчените стени тук-там се бяха заскрежили. Хората спяха нощем, без да си свалят валенките и ватираните елеци, жените по цял ден се увиваха в шалове и съдрани одеяла, духаха мръзнещите си пръсти.

Светлината едва проникваше през мъничкото прозорче, изрязано почти на равнището на леда, и денем в трюма цареше полумрак. А вечер палеха газеничета — лампички без шишета. От саждите лицата на хората бяха черни. Когато от трапа отваряха люка, в трюма нахлуваха кълба пара, също като пушек от избухнал снаряд.

Рошави старици решеха белите си и сиви коси, старци седяха на пода с канчета вряла вода сред шарени възглавници, бохчи, дървени куфари, по които се катереха и играеха увити в шалове деца.

Тъй като до гърдите й лежеше бебе, Вера имаше чувството, че са променени мислите й, че е променено отношението й към всички хора, че е променено тялото й.

Тя мислеше за приятелката си Зина Мелникова, за старата Сергеевна, която се грижеше за нея, за пролетта, за майка си, за скъсаната си риза, за памучното одеяло, за Серьожа и Толя, за сапуна за пране, за германските самолети, за блиндажа на Сталгрес, за немитата си коса — и всичко, което й идваше наум, се просмукваше от чувството към детето, което роди, свързваше се с него, беше важно или маловажно в зависимост от връзката си с него.

Тя гледаше ръцете, краката, гърдите, пръстите си. Това вече не бяха ръцете, които играеха волейбол, пишеха съчинения, прелистваха книги. Това не бяха краката, които тичаха по училищните стъпала, газеха из топлата речна вода, парнати от копривата, краката, в които се взираха оглеждащите Вера минувачи.

И едновременно с мислите за детето течаха мислите за Викторов.

Летищата са разположени на този бряг, Викторов е наблизо, Волга вече не ги разделя.

Ето, сега в трюма ще слязат летци и тя ще попита: „Познавате ли лейтенант Викторов?“

И летците ще отговорят: „Познаваме го“. — „Кажете му, че синът му и жена му са тук“.

Жените влизаха при нея зад завеската, поклащаха глави, усмихваха се, въздишаха, някои се разплакваха, наведени над малкия.

Плачеха за себе си и се усмихваха на новороденото и не бяха нужни думи, за да ги разбере човек.

Ако задаваха на Вера въпроси, те бяха свързани единствено с онова, което родилката можеше да даде на детето — има ли мляко в гърдите й, не е ли получила възпаление, не я ли задушава влажният въздух.

На третия ден след раждането дойде баща й. Той вече не приличаше на директор на Сталгрес — с куфарче, с бохчица, небръснат, с вдигната яка на палтото, вързана с вратовръзката, премръзнали от студения вятър бузи и нос.

И когато Степан Фьодорович приближи до нара й, тя видя, че неговото трепнало лице в първия миг се обърна не към нея, а към съществото, положено до нея.

Извърна се и по гърба и раменете му тя разбра, че плаче, разбра, че плаче, защото жена му никога няма да научи, че има внук, няма да се наведе над него, както току-що се наведе той.

И чак после, ядосан и засрамен от сълзите си — нали ги бяха видели десетки хора, промълви със спаднал от студа глас:

— Ето, направи ме ти дядо. — Наведе се към Вера, целуна я по челото, погали я по рамото със студената си мръсна ръка.

После каза:

— По октомврийските празници Кримов беше на Сталгрес. Не знаеше, че майка ти я няма. Все питаше за Женя.

Един небръснат старец със синя дреха, от която се подаваха фъндъци сплъстена вата, продума, задъхвайки се:

— Другарю Спиридонов, тук дават и „Кутузов“, и „Ленин“, и „Геройска звезда“ за повече избит народ. Колко избиха — и наши, и техни. Но каква ли звезда, сигурно две кила, трябва да се даде на дъщеря ви, задето в такава каторга донесе нов живот.

Това беше първият човек, който след раждането заговори за Вера.

Степан Фьодорович реши да остане на шлепа, да почака Вера да укрепне и заедно да заминат за Ленинск. Беше му по път за Куйбишев, където го изпращаха на нова длъжност. Щом видя, че на шлепа са зле с храната, че незабавно трябва да се погрижи за дъщеря си и внук си, след като се постопли, Степан Фьодорович тръгна да търси командния пункт на областния комитет на партията, който се намирал някъде наблизо, в гората. Там разчиташе да се сдобие чрез приятели с мазнини и захар.