Василий Гросман
Живот и съдба (68)

68

Тревистата степ на Калмикия изглежда сиромашка и тъжна, когато я виждаш за пръв път, когато си в кола и те изпълват тревоги и грижи, а очите ти разсеяно следят хълмовете, които се издигат и снишават, бавно изплуват иззад хоризонта и бавно отплуват оттатък хоризонта… Даренски имаше чувството, че все един и същи оглозган от ветровете хълм плува ли, плува пред него, все един и същи завой на пътя се вие, вие и се изгубва, изгубва се под автомобилните гуми. И конниците из степта все му изглеждаха едни и същи, еднакви, макар да бяха ту голобради и млади, ту белокоси старци, ту на кулести, ту на врани хвърковати кончета…

Колата минаваше покрай селища и пастирски станове, покрай къщурки с мънички прозорчета, на които гъсто се къдреше сякаш в аквариуми мушкато, човек имаше чувството, че ако стъклото се счупи, живият въздух ще се излее в околната пустош, ще изсъхне, ще погине зеленината; колата минаваше покрай заоблени, измазани с глина юрти, все нататък сред сивкавото коило, сред бодливата камилска трева, сред петната солена земя, покрай вдигащи прах с малките си крачета овце, покрай разлюлени от вятър огньове без пушек…

За погледа на пътешественика, литнал върху надути от градски задимен въздух гуми, всичко тук се сливаше в бедно, сиво еднообразие, всичко ставаше монотонно и еднакво… Камилско сено, бодили, коило, цигрик, пелин… хълмовете се разливаха по равнината, изравнени от валяка на безбрежните времена. Тази югоизточна калмишка степ, преминаваща постепенно в пясъчна пустиня, простряла се на изток от Елиста към Яшкул чак до устието на Волга, до брега на Каспийско море, притежаваше едно чудно свойство… Тук земята и небето тъй дълго се бяха гледали, че си бяха заприличали, както си приличат съпрузи, изживели заедно живота си. И вече не можеше да се различи — дали прашните алуминиевобели власи на коилото са израсли върху скучната, плаха синева на степното небе, или степта е придобила синкав оттенък, и вече небето и земята са неотделими, смесили са се в лекия прахоляк. И когато гледаш гъстата тежка вода на езерата Даца и Барманцак, ти се струва, че тя е сол, избила по повърхността на земята, а когато гледаш плешивините на соленищата, си мислиш, че това не е земя, а езерна вода…

Странен е в дните без сняг на ноември и декември пътят през калмишката степ — същата суха сиво-зелена растителност, същият прахоляк се вие над пътя, не се разбира дали степта е прогорена, изсушена от слънцето или от студовете.

Може би затова тук се появяват миражи — заличена е границата между въздуха и земята, между водата и соленището. Този свят, подтикнат от мозъка на жадния човек, тласнат от мисълта, внезапно започва да прекристализира и нажеженият въздух се превръща в синкав, строен камък, и сиромашката земя се заплисква като тиха вода, и чак до хоризонта почват да се редят палмови градини, и лъчите на ужасното, убийствено слънце се смесват с кълбетата прахоляк, за да се превърнат в кубета на храмове и дворци… В мигове на изнемога човек сам сътворява от небе и земя света на своите желания.

Колата лети ли лети по пътя, по скучната степ.

И не щеш ли, този степен пустинен свят се разкрива пред човека съвсем нов, съвсем различен…

Калмишката степ! Древно, благородно творение на природата, където няма нито една крещяща боя, където няма нито една рязка, остра линия в релефа, където скъперническата печал в оттенъците на сивото и бялото може да излезе насреща на титаничната пъстроцветна лавина на есенната руска гора, където меките, леко вълнисти линии на хълмовете очароват душата по-дълбоко от кавказките хребети, където жалките езерца, изпълнени с тъмна и спокойна древна вода, сякаш изразяват същността на водата по-добре от всички морета и океани…

Всичко е преходно, ала ето това огромно, чугунено, тежко слънце във вечерната омара, този горчив вятър, преливащ от пелинов мирис, не се забравя. А и степта невинаги е бедна, тя притежава и богатства…

Ето я пролетно време — млада, сред цъфнали лалета, океан, в който реват не вълни, а багри. И злобната камилска бодливка е зелена, и младите й остри шипчета още са нежни и меки, още не са се вкоравили…

А през лятна нощ в степта виждаш как галактическият небостъргач се извисява цял пред погледа ти — от светлосините и бели звездни канари на основите до димните мъглявини и леките кубета на кълбовидните звездни купове чак под покрива на света…

Степта има едно особено забележително свойство. Това свойство живее в нея неизменно — и на разсъмване, зиме и лете, и в тъмни кишави, и в светли нощи. Винаги и най-напред степта говори на човека за свободата… Степта напомня за нея на онези, които са я изгубили.

Даренски слезе от колата и се загледа в конника, излязъл на хълма. В халат, препасан с въже, той седеше на мъхнатото си конче и оглеждаше степта от хълма. Беше стар, лицето му изглеждаше каменно кораво.

Даренски извика стареца, приближи и му подаде табакерата си. Старецът бързо извърна тялото си на седлото, съчетал подвижността на младеж и разсъдителната бавност на старостта, огледа ръката с протегнатата табакера, после лицето на Даренски, после пистолета на хълбока му, трите му подполковнишки ивици, контешките му ботуши. Накрая с тънките си кафяви пръсти, тъй малки и тънички, че биха могли да се нарекат пръстчета, взе цигара, повъртя я във въздуха.

Скулестото, каменно кораво лице на стария калмик цялото се промени и иззад бръчките се показаха две добри и умни очи. И погледът на тези стари светлокафяви очи, едновременно изпитателен и доверчив, явно говореше за нещо много мило. На Даренски без всякаква причина му стана весело и приятно. Конят на стареца, който недоброжелателно бе размърдал уши при приближаването на Даренски, изведнъж се успокои, любопитно наостри първо едното, после другото си ухо, а накрая се усмихна с цялата си едрозъба муцуна и с прекрасните очи.

— Благодарим — с тъничък глас каза старецът.

Погали с длан рамото на Даренски и продължи:

— Имах двама синове и в кавалерийската дивизия, един убит, голямото — и показа с длан някъде над конската глава, — а второ, малък — и показа с длан под конската глава, — картечар, три ордена има. — После попита: — Тате имаш?

— Майка ми е жива, а баща ми умря.

— Ай, лош — поклати глава старецът и Даренски си помисли, че той се натъжи не от учтивост, а от сърце, щом научи, че бащата на руския подполковник, който го почерпи с цигара, е умрял.

А после старецът неочаквано подвикна, безгрижно махна с ръка и конят препусна от хълма непредаваемо бързо и непредаваемо леко.

За какво ли си мислеше, литнал през степта, конникът: за синовете си, за останалия край повредения автомобил руски подполковник, чийто баща умрял?

Даренски проследи стремителния галоп на стареца, в слепоочията му тупкаше не кръв, а единствената дума:

— Свобода… свобода… свобода…

И го обзе завист към стария калмик.