Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живот и съдба (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Жизнь и судьба, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015)
Корекция
sir_Ivanhoe (2016)

Издание:

Василий Гросман

Живот и съдба

 

Роман

Първо издание

 

Превод: Здравка Петрова

Редактор: Георги Борисов

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Даниела Гакева

 

Василий Гроссман

Жизнь и судьба

Роман в трех книгах

 

© Editions L’Age d’Homme and the Estate of Vasily Grossman 1980–1991

© The Estate of Vasily Grossman 1992

 

© Здравка Петрова, превод, 2009

© Димитър Келбечев, художник, 2009

© Ростислав Димитров, типографско оформление, 2009

© Факел експрес, 2009

© Издателска къща Жанет 45, 2009

 

ISBN 978-954-9772-60-9 (Факел експрес)

ISBN 978-954-491-519-3 (Издателска къща Жанет 45)

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 60,5

 

Предпечат: „Студио Стандарт“ ЕООД

Печат: Полиграфически комплекс „Жанет 45“ — Пловдив

 

Факел експрес, София

Издателска къща Жанет 45, Пловдив

История

  1. — Добавяне

17

Серьожа Шапошников посочи сложената върху една тухла до мешката книга и каза:

— Чела ли си я?

— Препрочитах я.

— Харесва ли ти?

— Повече обичам Дикенс.

— Ха, Дикенс.

Говореше присмехулно, отвисоко.

— А „Пармският манастир“ харесва ли ти?

— Немного — отговори той, като помисли малко, добави: — Днес ще ида с пехотата да изтикаме германците от съседната къща. — Разбра погледа й и каза: — Естествено, Греков нареди.

— Ами другите минохвъргачи, Ченцов?

— Не, само аз.

Помълчаха.

— Той закача ли те?

Тя кимна.

— Ами ти?

— Нали знаеш. — И си помисли за клетите азри[1].

— Струва ми се, че днес ще ми видят сметката.

— Защо те пращат с пехотата, нали си минохвъргач.

— Ами тебе защо те държи тук? Предавателят е напълно разбит. Отдавна трябваше да те прати в полка и изобщо на левия бряг. Нямаш работа тук. Пето колело в колата.

— Да, но пък се виждаме всеки ден.

Той махна с ръка и тръгна.

Катя се озърна. От втория етаж я зяпаше и се подсмиваше Бунчук. Изглежда, и Шапошников беше видял Бунчук, затова си тръгна така внезапно.

До вечерта германците обстрелваха блока с оръдия, трима бяха леко ранени, събори се една от вътрешните стени и затвори изхода от мазето, разкопаха го, но друг снаряд пак събори парче стена и пак го затвори, отново взеха да го разкопават.

Анциферов се взря в прашния полумрак и попита:

— Ей, другарко радист, жива ли сте?

— Да — отговори от полумрака Венгрова и кихна, изплю нещо червено.

— Наздраве — каза сапьорът.

Когато се стъмни, германците започнаха да изстрелват ракети, стреляха с картечници, на няколко пъти долита бомбардировач и хвърля фугасни бомби. Никой не спеше. Греков стреляше с картечницата, на два пъти пехотата със страхотни псувни, със сапьорни лопатки за прикриване на лицата се хвърля да изтласква германците.

Германците сякаш чувстваха, че се подготвя нападение срещу ничията, безстопанствена къща, която бяха заели неотдавна.

Когато стрелбата стихна, Катя чуваше дърдоренето им, дори смехът им достигаше доста ясно дотук.

Германците ужасно заваляха думите, произнасяха ги не както преподавателите от курсовете по чужди езици. Тя забеляза, че котенцето е слязло от постелката си. Задните му лапички бяха неподвижни, то пълзеше само с предните, бързаше да стигне до Катя.

После спря, челюстите му няколко пъти се отвориха и затвориха… Катя се опита да повдигне склопения му клепач. „Умря“ — помисли си тя и изпита погнуса. Внезапно разбра, че животинчето, предусетило смъртта си, е мислило за нея, пълзяло е към нея вече полупарализирано… Тя сложи трупчето в една дупка и го засипа с парченца тухла.

Светлина на ракета изпълни мазето и на Катя й се стори, че в мазето няма въздух, че диша някаква кръвениста течност, че тази течност се стича от тавана, струи от всяка тухла.

Ето, германците настъпват от всеки ъгъл, приближават към нея, сега ще я сграбчат и ще я повлекат. Необичайно наблизо, съвсем досами нея, се тътреха автоматите им. Може би германците прочистват втория етаж? Може би ще се появят не отдолу, а ще се изсипят отгоре, от дупката в тавана?

За да се успокои, тя се помъчи да си представи картончето, заковано на вратата: „Тихомирови — звъни 1 път, Дзига — 2 пъти, Черьомушкини — 3 пъти, Файнберг — 4 пъти, Венгрови — 5 пъти, Андрюшченко — 6 пъти, Пегов — 1 път продължително…“ Помъчи се да си представи голямата тенджера на семейство Файнберг върху газовия котлон, покрита с шперплатова дъсчица, коритото на Анастасия Степановна Андрюшченко с чуваления калъф, легена на Тихомирови с очукания емайл, окачен на стената с въженце. Ето, тя си оправя леглото и върху най-острите пружини подлага под чаршафа кафявия мамин шал, парче ватин, едно разпрано манто.

После се замисли за блок 6/1. Сега, когато хитлеристите напираха, когато изскачаха просто изпод земята, мъжете, които грубо псуваха на майка, не й изглеждаха простаци, не я плашеше погледът на Греков, от който се изчервяваше не само лицето й, но и шията, раменете под гимнастьорката. Колко мръсотии бе чула през тези военни месеци! Колко неприятен разговор бе принудена да проведе с плешивия подполковник от „безжичната връзка“, когато той, святкайки с металните си зъби, намекваше, че от нея зависи да остане в заволжкия свързочен възел. Момичетата тихо си пееха една тъжна песничка:

… А наесен, веднъж в нощ без славеи,

командирът я сам приласка,

до зори я държа. Оттогава и

тръгна тя от ръка на ръка.

Не че беше страхливка, просто я бе обзело такова настроение.

За пръв път видя Шапошников, когато той рецитираше стихове, и тогава си помисли: „Какъв идиот“. После го изгуби от очи за два дни и се стесняваше да попита за него, но все си мислеше дали не е убит. После една нощ той се появи неочаквано и тя го чу да казва на Греков, че напуснал без разрешение щабния блиндаж.

— Правилно — каза Греков. — Дезертирал си при нас, на оня свят.

Когато свърши разговора си с Греков, Шапошников мина покрай нея и не я погледна, не се извърна. Стана й мъчно, после я хвана яд и пак си помисли: „Глупак“.

Сетне чу как обитателите на блока обсъждат кой има най-много шансове пръв да преспи с нея. Един каза: „То се знае, Греков“.

Друг възрази: „Не е толкова сигурно. Виж, мога да ви кажа кой ще е последен в списъка — Серьожа минохвъргачът. Колкото е по-младо едно момиче, толкова повече го привлича опитният мъж“.

После тя видя как закачките, шегите във връзка с нея почти престанаха. Греков не криеше, че му е неприятно обитателите на блока да говорят мръсотии за Катя.

Веднъж брадатият Зубарев я нарече „ей, съпругата на домоуправителя“.

Греков не бързаше, но очевидно беше сигурен в успеха си и тя усети неговата самоувереност. След като едно парче авиационна бомба разби радиопредавателя, той й нареди да си намери място в някой кът на дълбокото мазе.

Вчера й каза: „Никога в живота си не съм виждал момичета като тебе — и добави: — Ако те бях срещнал преди войната, щях да се оженя за тебе“.

Понечи да му каже, че би трябвало да попита и нея, но премълча, не посмя.

Не бе й сторил нищо лошо, не бе й казал нито една груба, нахална дума, но тя винаги мислеше за него със страх.

А вчера тъжно й каза:

— Скоро германците ще започнат настъпление. Едва ли някой от нашите хора ще оцелее. Германският клин е забит в нашия блок.

Огледа я бавно и внимателно и Катя я достраша не от мисълта за предстоящото германско настъпление, а от този бавен, спокоен поглед.

— Ще намина към тебе — каза той.

На пръв поглед между тези думи и предвиждането му, че едва ли някой ще оцелее след германското настъпление, нямаше връзка, но всъщност имаше и Катя я разбра.

Той не приличаше на командирите, които бе виждала край Котлубан. Разговаряше с хората без викане, без закани, а всички го слушаха. Като седеше и пушеше или разказваше нещо, или слушаше, беше същински войник. Но авторитетът му беше огромен.

С Шапошников тя почти не разговаряше. Понякога й се струваше, че е влюбен в нея и е безсилен като нея пред човека, който възхищаваше и плашеше и двамата. Шапошников беше слаб, неопитен, но й се искаше да го помоли за защита, да му каже: „Поседи до мен“. Или пък й се дощяваше тя да го утеши. Разговорите с него бяха удивително странни — сякаш нямаше нито война, нито този блок 6/1. А той, сякаш почувствал това, нарочно искаше да изглежда по-груб, веднъж дори изпсува пред нея.

И сега й се струваше, че между нейните неясни мисли и чувства и факта, че Греков изпрати Шапошников на щурм срещу германската къща, съществува някаква жестока връзка.

Вслушваше се в стрелбата на автоматите и си представяше, че Шапошников лежи върху червената тухлена купчина и мъртвата му чорлава глава е клюмнала надолу.

Прониза я жал към него, в душата й се смесиха пъстрите нощни светлини, ужасът и възхищението от Греков, който от своите самотни развалини бе започнал настъпление срещу железните германски дивизии, мислите за майка й.

Мина й през ума, че всичко би дала, за да види Шапошников жив.

„Ами ако ми кажат: или мама, или той?“ — помисли си тя.

После й се счуха стъпки, тя вкопчи пръсти в една тухла и наостри слух.

Стрелбата замлъкна, наоколо стана тихо.

Засърбяха я гърбът, раменете, краката под колената, но тя не смееше да се почеше, за да не шумоли.

Тукашните обитатели често питаха Батраков защо се чеше, а той отговаряше:

— От нерви. — А вчера каза: — Намерих си единайсет въшки.

А Коломейцев се засмя:

— Нервни въшки са нападнали Батраков.

Тя е убита, бойците я влачат към някоя яма и си говорят:

— Горкото момиче, здравата е въшлясало.

Може пък наистина да е от нерви? И разбра, че в мрака към нея приближава човек — не мнимият, въображаемият, който се пръкваше от шумовете, от късчетата светлина и късчетата мрак, от примирането на сърцето. Катя попита:

— Кой е?

— Аз съм, свой — отговори мракът.

Бележки

[1] По стихотворението „Азър“ („Der Asra“) на Х. Хайне. Азри — митично арабско племе, чиито младежи, щом се влюбят, умират. — Б.пр.