Василий Гросман
Живот и съдба (135)

61

Скоро след празника на Октомврийската революция германската авиация отново предприе масирана атака срещу Сталгрес. Осемнайсет бомбардировача хвърлиха тежки бомби върху централата.

Облаци дим скриха развалините, изтребителната сила на германската авиация окончателно прекрати работата на централата.

След тази атака ръцете на Спиридонов започнаха силно да треперят; когато вдигнеше канчето до устата си, разплискваше чая, а понякога се виждаше принуден да остави канчето на масата, чувстваше, че треперещите пръсти са безсилни да го удържат. Пръстите спираха да треперят чак когато пийнеше малко водка.

Ръководството започна да освобождава работниците и те с попътни превозни средства през Волга и Тумак заминаваха през степта към Средна Ахтуба и Ленинск.

Ръководителите на централата се обадиха в Москва, поискаха разрешение да заминат, пребиваването им на фронтовата линия сред разрушените цехове губеше смисъла си. Москва не бързаше с отговора и Спиридонов много се нервираше. Веднага след въздушната атака парторгът Николаев бе извикан в ЦК и отлетя за Москва с един „Дъглас“.

Спиридонов и Камишов се мотаеха сред развалините на централата и се уговаряха взаимно, че няма какво повече да правят тук, трябва да се махат. А Москва още мълчеше.

Степан Фьодорович най-много се тревожеше за съдбата на Вера. След като се прехвърлила на левия бряг на Волга, тя се почувствала зле и не могла да тръгне за Ленинск. В последните месеци на бременността беше абсолютно невъзможно да измине почти сто километра по разровения път в каросерията на някой камион, който щеше да подскача и да затъва из замръзналите, вкаменени буци кал.

Познати работници я завели на един скован от леда шлеп, превърнат в общежитие.

Скоро след втората бомбардировка на централата Вера изпрати на баща си бележка по механика на катера. Пишеше да не се тревожи — тя си има място в трюма, в едно удобно кътче зад преградката. Сред евакуираните има една медицинска сестра от бекетовската поликлиника и една акушерка; на четири километра от шлепа се намира лазаретът, тъй че, ако се получат някакви усложнения, винаги може да се извика лекар. На шлепа има апарат за вряла вода, печка, храната се готви общо от продуктите, които изпраща областният комитет на партията.

Макар че Вера молеше баща си да не се безпокои, всяка дума от бележката й изпълваше Степан Фьодорович с тревога. Май само едно го утешаваше: Вера пишеше, че по време на боевете шлепът нито веднъж не бил бомбардиран. Ако можеше да се прехвърли на левия бряг, Степан Фьодорович, разбира се, щеше да намери някоя лека или санитарна кола, за да закара Вера поне до Средна Ахтуба.

А Москва още мълчеше, не отзоваваше директора и главния инженер, макар че сега на разрушения Сталгрес бе нужен само един малък отряд от военизираната охрана. Работниците и техническият персонал нямаха желание да се мотаят без работа из централата и всички, щом получеха разрешението на Спиридонов, отиваха на переправата.

Единствено старият Андреев не поиска от директора да му напише бележката на служебната бланка с кръглия печат.

Когато след атаката Степан Фьодорович предложи на Андреев да замине за Ленинск, където живееха снаха му с внука, Андреев каза:

— Не, ще остана тук.

Струваше му се, че на сталинградския бряг си запазва връзката със своя предишен живот. Може би след известно време ще се добере до селището на Тракторния завод. Ще обикаля сред изгорелите, срутени блокчета, ще иде в градинката, посадена от жена му, ще вдигне, ще върже счупените дръвчета, ще провери дали са си на мястото заровените вещи, после ще седне на някой камък край поваления стобор.

— Та тъй, Варвара, шевната машина си е на мястото, дори не е ръждясала, ябълката, дето е до стобора, не може да се спаси, прерязал я е шрапнел, а в мазето киселото зеле в кацата е хванало плесен само отгоре.

Степан Фьодорович искаше да се посъветва за проблемите си с Кримов, но след годишнината на Октомврийската революция той не се появи повече на Сталгрес.

Спиридонов и Камишов решиха да чакат до седемнайсети ноември и тогава да тръгнат — наистина нямаше какво да правят на Сталгрес. А германците продължаваха от време на време да обстрелват централата и Камишов, който беше много неспокоен след масираната атака, казваше:

— Степан Фьодорович, тяхното разузнаване сигурно за нищо не го бива, щом продължават да обстрелват. Авиацията може да ни удари всеки момент. Нали ги знаете германците, те са като бици, способни са да блъскат и празно място.

На осемнайсети ноември, след като се сбогува с охраната, целуна Андреев и огледа за последен път развалините на централата, Степан Фьодорович напусна Сталгрес, така и не дочака формалното разрешение от Москва.

Много честен и тежък труд хвърли той на Сталгрес по време на сталинградските сражения. Толкова по-тежък и достоен бе трудът му, защото изпитваше страх от войната, не беше свикнал с фронтовите условия, постоянно се плашеше при мисълта за въздушна атака, стъписваше се при бомбардировки — и въпреки това работеше.

Крачеше с куфара и с една бохча през рамо, извръщаше се и махаше на Андреев, който стоеше пред разрушения портал, поглеждаше инженерския блок с избитите стъкла, мрачните стени на турбинния цех, лекия пушек на още горящите маслени изолатори.

Напусна Сталгрес, когато стана ненужен там, тръгна си един ден преди да започне настъплението на съветските войски.

Но този един ден, който той не изчака, зачеркна в очите на мнозина всичкия му честен и тежък труд; готови да го наричат герой, те започнаха да го наричат страхливец и дезертьор.

И самият той задълго запази в душата си мъчителното чувство, все си спомняше как крачеше, извръщаше се, махаше с ръка, а мрачният самотен старец стоеше пред портала на централата и го гледаше.