Василий Гросман
Живот и съдба (172)

34

Ленард стигна до щаба на 6-а армия, видя в полумрака сиволикия часови, застанал самотно край вечерната сива стена, и сърцето му заблъска. И когато крачеше по подземния коридор на щаба, всичко, което виждаше, го изпълваше с обич и печал.

Четеше изписаните с готически шрифт табелки по вратите: „2 отдел“, „Адютантура“, „Генерал Кох“, „Майор Трауриг“, чуваше тракането на пишещите машини, чуваше гласове и изпитваше братското чувство на обвързаност с познатия, роден за него свят на другарство по оръжие, по партия, света на бойните му другари от СС — видя ги в светлината на залеза — животът си отиваше.

Когато стигна до кабинета на Халб, не знаеше за какво ще стане дума — дали оберщурмбанфюрерът от СС ще пожелае да сподели с него преживяванията си.

Както се случва често с хора, които се познават добре от партийната работа в мирно време, те не отдаваха значение на разликата във воинските си звания, а запазваха другарска простота в отношенията си. Когато се срещаха, обикновено просто си бъбреха и между другото говореха за работата.

Ленард умееше с няколко думи да изтъкне същината на сложен проблем и думите му понякога извършваха дълго пътешествие в докладни записки до най-високите кабинети в Берлин.

Ленард влезе в кабинета на Халб и не го позна. Вглеждайки се в пълното, неотслабнало лице, не можеше да съобрази отведнъж: бе се променил само изразът на тъмните умни очи на Халб.

На стената бе окачена карта на Сталинградския район и пламнал, безжалостен пурпурен кръг обгръщаше 6-а армия.

— Ние сме на остров, Ленард — каза Халб, — и островът ни е заобиколен не с вода, а с омразата на простаци.

Поговориха си за руския студ, за руските валенки, за руската сланина, за коварството на руската водка, която стопля, за да те замрази.

Халб попита какви промени са настъпили в отношенията между офицерите и войниците на предната линия.

— Като се замисля — каза Ленард, — не виждам разлика в мислите на полковника и войнишката философия. Изобщо, една песен пеят, в нея няма оптимизъм.

— На тази песен от батальоните пригласят и в щаба — каза Халб и без да бърза, за по-голям ефект, добави: — А на целия този хор дава тон генерал-полковникът.

— Пеят, обаче както и преди, няма изменници.

Халб заговори:

— Имам въпрос към вас, свързан е с основния проблем — Хитлер настоява Шеста армия да се отбранява, а Паулус, Вайхс, Цайцлер се изказват за физическото спасяване на войниците и офицерите, предлагат капитулация. Наредено ми е строго секретно да проведа консултации, дали има вероятност обкръжените в Сталинград войски на известен етап да излязат от подчинение. Руснаците наричат това волынка. — Той произнесе руската дума ясно, чисто, небрежно.

Ленард схвана сериозността на въпроса, не отговори веднага. После каза:

— Иска ми се да започна с един частен случай. — И разказва за Бах: — В ротата на Бах има един странен войник. Този войник беше посмешище за младежта, а сега, откак сме обкръжени, хората взеха да се трупат около него, все гледат какво върши той… Замислих се и за ротата, и за нейния командир. Докато имахме успехи, този Бах от все сърце приветстваше политиката на партията. Но сега подозирам, че в главата му се въртят други мисли, започва да се колебае. Та се питам: защо войниците в неговата рота се усукват около онзи тип, който доскоро ги разсмиваше, приличаше на мелез откачен и клоун? Как ще постъпи този тип в съдбовни минути? Накъде ще поведе войниците? Какво ще стане с командира на тяхната рота?

И заключи:

— Трудно е да се отговори на този въпрос. Но на един аз ще отговоря: войниците няма да се разбунтуват.

Халб каза:

— Сега особено ясно личи мъдростта на партията. Ние без колебание изрязвахме от народното тяло не само заразените места, но и наглед здрави части, които при трудни условия биха могли да загноят. От волеви хора, от вражески идеолози са прочистени градовете, армиите, селата, църквата. Дрънканици, ругатни и анонимни писма ще има колкото щеш. Но въстания няма да избухнат, дори ако врагът ни обкръжи не на Волга, ами и в Берлин! Ние всички можем да бъдем благодарни за това на Хитлер. Трябва да благославяме небето, което ни прати в такова време този човек.

Той се вслушваше в глухото, апатично бучене над главите им — в дълбокото мазе не можеше да се разбере дали това са германски оръдия, или избухват съветски авиационни бомби.

Халб изчака да отмине постепенно утихващият грохот и продължи:

— Немислимо е да съществувате с обикновена офицерска дажба. Включих ви в един списък на най-ценните партийни другари и кадрите от сигурността, куриерската служба редовно ще ви доставя колети в щаба на дивизията.

— Благодаря — отговори Ленард, — но не искам, ще ям това, което ядат другите.

Халб разпери ръце.

— Като Манщайн — каза Халб. — По този въпрос споделям мнението на командващия.

И по навик тихо, тъй като вече дълги години всичко, което бе говорил, бе строго секретно, произнесе:

— Имам един списък с партийни другари и кадри от сигурността, за които, щом наближи развръзката, ще бъдат осигурени места в самолетите. И вие сте в този списък. В случай, че отсъствам, инструкциите ще бъдат у полковник Остен.

Съзря въпрос в очите на Ленард и обясни:

— Може би ще трябва да отлетя за Германия. Работата е толкова секретна, че не може да се довери нито на хартия, нито на радиошифъра.

И намигна.

— Ама преди полета ще се натряскам, не от радост, а от страх. Съветите свалят много самолети.

Ленард каза:

— Другарю Халб, аз няма да се кача в самолет. Ще ме е срам да зарежа хората, които съм убеждавал да се бият докрай.

Халб се понадигна.

— Нямам право да ви придумвам.

За да разсее прекомерната тържественост, Ленард каза:

— Ако е възможно, помогнете ми да се евакуирам от щаба в полка. Нямам кола.

Халб отвърна:

— Безсилен съм! За пръв път съм абсолютно безсилен! Бензинът е у онзи пес Шмит. Не мога и грамче да намеря. Разбирате ли? За пръв път! — И по лицето му се изписа нещо простодушно, не неговият, а може би именно неговият израз, именно той го бе направил неузнаваем за Ленард в първите минути на срещата им.