Василий Гросман
Живот и съдба (127)

53

На сутринта в института Щрум научи от Соколов още една новина. Снощи Шишаков поканил на гости няколко души от института. Ковченко минал да вземе Соколов с колата си.

Между поканените бил завеждащият отдел „Наука“ при ЦК, младият Бадин.

Щрум отново изпита неудобство — явно се бе обадил у Шишаков по времето, когато гостите са били пристигнали.

И с кисела усмивка каза на Соколов:

— Между поканените беше граф Сен Жермен, та за какво разговаряха господата?

Изведнъж си спомни как снощи по телефона изрече името си с кадифен глас, сигурен, че щом чуе „Щрум“, Алексей Алексеевич радостно ще грабне слушалката. Дори изпъшка от този спомен, помисли си, че така жално скимтят кучетата, когато напразно се мъчат да уловят някоя свирепа бълха.

— Между другото — каза Соколов — стилът на приема никак не беше военен. Кафе, сухо вино „Гурджаани“. И поканените бяха малко, десетина души.

— Странно — избъбри Щрум и Соколов разбра какво се крие зад това замислено „странно“, той също отговори замислено:

— Да, не е съвсем ясно, всъщност направо е неразбираемо.

— А Натан Семьонович беше ли? — попита Щрум.

— Гуревич го нямаше, май че го търсили по телефона, имал занятия с аспирантите.

— Да, да, да — промълви Щрум и забарабани с пръсти по масата. После, неочаквано за самия себе си, попита Соколов: — Пьотър Лаврентиевич, нищо ли не говориха за моя труд?

Соколов се поколеба, после каза:

— Имам чувството, Виктор Павлович, че вашите възхвалители и поклонници ви правят мечешка услуга — началството се дразни.

— Но защо мълчахте досега? Хайде, кажете.

Соколов разказа как Гавронов говорил, че трудът на Щрум противоречал на ленинските възгледи за естеството на материята.

— Е? — подкани го Щрум. — И какво?

— Разбирате ли, Гавронов не е от голямо значение, но е неприятно. Бадин го подкрепи. Каза нещо в смисъл, че трудът ви, колкото и да е талантлив, е в разрез с указанията, дадени на онова прословуто съвещание.

Погледна към вратата, после към телефона и понижи глас:

— Разбирате ли, стори ми се, че на нашите шефове може да им хрумне да ви нарочат за изкупителна жертва във връзка с кампанията за партийност в науката. Нали знаете как се провеждат у нас тези кампании. Набележат си една жертва и — ела, че ми трябваш. Би било ужасно. Вашият труд е изключителен, особен!

— И какво, никой ли не се противопостави?

— Май че не.

— Ами вие, Пьотър Лаврентиевич?

— Сметнах, че е безсмислено да влизам в спор. Няма смисъл човек да опровергава демагози.

Почувствал смущението на приятеля си, и Щрум се смути, каза:

— Да, да, разбира се, разбира се. Прав сте.

Замълчаха, но мълчанието им не беше леко. Хладинката на страха докосна Щрум — на същия страх, който винаги тайно бе живял в сърцето му, страха от гнева на държавата, страха от този гняв, който стриваше човека на пепел, да не избере за жертва теб.

— Да, да, да — замислено произнесе той, — къде ще мисля за почести, дано поне кожата опазя.

— Колко ми се иска да разберете това — тихо продума Соколов.

— Пьотър Лаврентиевич — също тихо попита Щрум, — как е Мадяров, добре ли е? Пише ли ви? Понякога много се тревожа, и аз не знам защо.

С тези внезапно прошепнати думи те сякаш споделиха, че между хората съществуват и свои отделни, човешки, недържавни отношения.

Соколов спокойно, натъртено отговори:

— Не, нищо не съм получавал от Казан.

Неговият спокоен, силен глас сякаш възрази, че сега тези отделни, човешки, недържавни отношения не са за тях.

В кабинета влязоха Марков и Савостянов, подхвана се съвсем друг разговор. Марков започна да дава примери за жени, които съсипвали живота на мъжете си.

— Всеки има жена, каквато заслужава — каза Соколов, погледна си часовника и излезе.

Савостянов през смях каза подире му:

— Ако в тролея има едно свободно място, Маря Ивановна стои права, а Пьотър Лаврентиевич сяда. Ако посред нощ се звънне на вратата, той няма да стане от леглото, Машенка ще отърчи по пеньоарче да пита: кой е? Че как иначе — жената е приятел на човека.

— Аз не съм от тези щастливци — каза Марков. — На мен ми казват: „Да не оглуша, върви да отвориш!“

Щрум внезапно се ядоса:

— Е, вие пък много искате… Пьотър Лаврентиевич е светило, съпруг!

— Я не се оплаквайте, Вячеслав Иванович — каза Савостянов, — сега и денем, и нощем сте в лабораторията, недосегаем сте.

— Мислите, че не си патя заради това ли? — рече Марков.

— А, знам — отвърна Савостянов и облиза устните си, предвкусвайки своята нова бляскава шега. — Стой си вкъщи! Както се казва: моят дом е моята Петропавловска крепост.

Марков и Щрум се разсмяха и Марков, като се опасяваше, че веселият разговор може да се проточи, стана и си каза:

— Вячеслав Иванович, хайде на работа.

Когато той излезе, Щрум забеляза:

— Какъв беше важен, солиден, сега е направо като пиян. Ами да, денонощно е в лабораторията.

— Да, да — потвърди Савостянов, — като птица е, която си вие гнездото. Цял е потънал в работата!

Щрум се позасмя:

— Дори светските новини не забелязва, не ги разнася вече. Да, да, харесва ми — като птица, която си вие гнездото.

Савостянов рязко се извърна към Щрум.

Младото му светловеждо лице беше сериозно.

— Между другото за светските новини — каза той — трябва да ви съобщя, Виктор Павлович, че снощната асамблея у Шишаков, на която не са ви поканили, е била нещо просто възмутително, направо гадно…

Щрум се намръщи, почувства се унизен от изказаното съчувствие.

— Я стига, оставете — отсече рязко той.

— Виктор Павлович — каза Савостянов, — вярно, много важно, че Шишаков не ви бил поканил. Но нали Пьотър Лаврентиевич ви е казал какви гадости говорил Гавронов? Каква наглост — да каже, че трудът ви имал юдейски дух и че Гуревич го е нарекъл класически само защото сте евреин. Хем да го каже пред мълчаливите усмивчици на началството. На ви един „брат славянин“.

В обедната почивка Щрум не отиде в стола, през цялото време кръстосва из кабинета си. Беше ли предполагал, че у хората има толкова мръсотия? Но браво на Савостянов! А му изглеждаше лекомислен тип с тия негови вечни шегички и със снимките на хубавици по бански костюми. Пък и изобщо това са глупости. Дрънканиците на Гавронов не струват и пукната пара — психопат, дребен завистник. Никой не му е възразил, защото приказките му са били прекалено нелепи, направо смешни.

И все пак тези глупости и дреболии го вълнуваха, тормозеха го. Как е могъл Шишаков да не покани Щрум? Наистина, грубо е, глупаво е. А най-унизителното е, че бездарният Шишаков и неговите вечеринки са абсолютно безразлични на Щрум, но го боли така, сякаш в живота му се е случило непоправимо нещастие. Разбира, че е глупаво, а не може да надвие себе си. Да, да, хем на всичко отгоре искаше да получи едно яйчице повече от Соколов. Ха, за какъв се бе мислил!

Ала една мисъл наистина сериозно пареше сърцето му. Искаше му се да каже на Соколов: „Как не ви е срам, приятелю? Биваше ли да криете от мен как ме е резилил Гавронов? Пьотър Лаврентиевич, мълчали сте там, мълчахте и пред мен. Засрамете се, засрамете се!“

Но макар да бе развълнуван, веднага си казваше: „Ама нали и ти мълчиш. Нали не каза на приятеля си Соколов в какво подозира Каримов неговия роднина Мадяров? Премълча си! От неудобство ли? Или от деликатност? Ами! От страха си юдейски!“

Явно съдбата бе отредила целият този ден да бъде тежък.

В кабинета влезе Ана Степановна и щом видя натъжената й физиономия, Щрум попита:

— Какво се е случило, Ана Степановна, мила? — „Дали не е чула за моите неприятности?“

— Виктор Павлович, на какво прилича това? — каза тя. — Такива неща зад гърба ми, с какво съм заслужила?

Казали на Ана Степановна в обедната почивка да иде в отдел „Кадри“ и там й наредили да напише заявление за напускане. Било получено нареждане от директора да се уволнят лаборантите без висше образование.

— Глупости, дори не съм чувал такова нещо — каза Щрум, — ще уредя всичко, повярвайте ми.

Ана Степановна беше най-силно засегната от думите на Дубенков, че администрацията нямала нищо лично против нея.

— Виктор Павлович, какво може да имат против мен? Моля ви, извинете ме, попречих ви на работата.

Щрум си наметна палтото и тръгна през двора към двуетажното здание, където се намираше отдел „Кадри“.

„Добре де, добре — мислеше си той, — добре, добре“. За нищо друго не мислеше. Но в това „добре, добре“ бе вложено много.

Дубенков подаде ръка на Щрум и каза:

— Тъкмо се канех да ви търся по телефона.

— По повод на Ана Степановна ли?

— Не, защо, във връзка с някои положения най-отговорните служители от института ще трябва да попълнят ето тази анкета.

Щрум погледна купчинката анкетни листове и каза:

— Охо, че това е цяла седмица работа.

— Е, чак пък толкоз, Виктор Павлович. Само че, ако обичате, при отрицателен отговор не слагайте чертичка, а пишете: „не, не съм бил; не, не съм членувал; не, нямам“ и така нататък.

— Вижте какво, драги — каза Щрум, — трябва да се анулира нелепата заповед за уволнението на нашата старша лаборантка Ана Степановна Лошакова.

Дубенков отвърна:

— За Лошакова ли? Виктор Павлович, как мога аз да анулирам заповед на дирекцията?

— Това вече умът ми не го побира! Тя спасяваше института, пазеше имуществото му под бомбите. А я уволняват на формално основание.

— Без формално основание у нас не уволняват никого — с достойнство отговори Дубенков.

— Ана Степановна не само е чудесен човек, тя е една от най-добрите служителки в нашата лаборатория.

— Ако наистина е незаменима, обърнете се към Касян Терентиевич — отвърна Дубенков. — Тъкмо ще съгласувате още два въпроса относно вашата лаборатория.

И подаде на Щрум два листа, закрепени с кламер.

— Това е по повод заемането на длъжността научен сътрудник по конкурса. — Надникна в листа и бавно прочете: — Емилий Пинхусович Ландесман.

— Да, аз го писах — отговори Щрум, познал листа в ръката на Дубенков.

— Тук е резолюцията на Касян Терентиевич: „Като неотговарящ на изискванията“.

— Тоест как така? — възкликна Щрум. — Неотговарящ. Нали аз зная дали отговаря, Ковченко откъде ще знае кой отговаря на изискванията ми?

— Е, за това ще се разберете с Касян Терентиевич — каза Дубенков. Надникна във втория лист и добави: — А това е заявление от наши служители, останали в Казан, заедно с вашата молба.

— Да, и какво?

— Касян Терентиевич пише: не е целесъобразно, тъй като те работят продуктивно в Казанския университет, разглеждането на въпроса да се отложи до завършването на учебната година.

Той говореше тихо, меко, сякаш искаше с гальовния си тон да смекчи неприятната за Щрум вест, но в очите му нямаше добро чувство, а само недружелюбно любопитство.

— Благодаря ви, другарю Дубенков — каза Щрум.

Отново закрачи по коридора и отново си заповтаря: „Добре, добре“. Не му трябва подкрепата на началството, не му трябва обичта на приятелите, душевната близост с жена му, той умее да се бори сам. Когато се върна в главното здание, се качи на втория етаж.

Ковченко, с черно сако и бродирана украинска рубашка, излезе от кабинета след секретарката, която му бе докладвала за Щрум, и каза:

— Заповядайте, заповядайте, Виктор Павлович, в моята колиба.

Щрум влезе в „колибата“, обзаведена с червени кресла и дивани. Ковченко настани Щрум на дивана и седна до него.

Докато слушаше Щрум, се усмихваше и приветливостта му с нещо напомняше приветливостта на Дубенков. Сигурно така се е усмихвал и когато Гавронов е произнасял речта си за откритието на Щрум.

— Но какво да правим? — затюхка се Ковченко и разпери ръце. — Тези неща не сме ги измислили ние. Работила е под бомбите, така ли? Сега това не се смята за заслуга, Виктор Павлович, всеки съветски човек отива под бомбите, ако родината му заповяда.

После Ковченко се замисли и каза:

— Има една възможност, но тя, разбира се, ще започне да придиря. Да прехвърлим Лошакова на длъжност препараторка. Ще й запазим купоните за научен сътрудник. Това мога да ви обещая.

— Не, това ще я обиди — каза Щрум.

Ковченко попита:

— Виктор Павлович, нима искате съветската държава да има едни закони, а лабораторията на Щрум — други?

— Напротив, искам именно в моята лаборатория да се прилагат съветските закони. А според съветските закони Лошакова не може да бъде уволнена.

И попита:

— Касян Терентиевич, щом заговорихте за закони, защо не утвърдихте за моята лаборатория талантливия младеж Ландесман?

Ковченко подъвка устни.

— Вижте какво, Виктор Павлович, може би той би работил успешно по вашите задачи, но има и други положения, с които ръководството на института трябва да се съобразява.

— Много добре — каза Щрум и повтори: — Много добре.

И шепнешком попита:

— Анкетните му данни ли пречат? Да няма роднини в чужбина?

Ковченко неопределено разпери ръце.

— Касян Терентиевич, щом продължаваме този приятен разговор — каза Щрум, — защо бавите връщането на моята сътрудничка Ана Наумовна Вайспапир от Казан? Между другото тя е кандидат на науките. Къде е тук противоречието между моята лаборатория и държавата?

Ковченко направи страдалческа физиономия:

— Виктор Павлович, сякаш сте ме подложили на разпит. Аз отговарям за кадрите, разберете ме.

— Много добре, много добре — каза Щрум. Чувстваше, че окончателно е узрял за груб разговор: — Вижте какво, уважаеми, повече така не мога да работя. Науката съществува не за Дубенков и не за вас. И аз съществувам тук заради работата, а не заради интересите на отдел „Кадри“, които не разбирам. Ще пиша на Алексей Алексеевич да назначи Дубенков за завеждащ ядрената лаборатория.

Ковченко каза:

— Виктор Павлович, моля ви, успокойте се.

— Не, няма да работя така.

— Виктор Павлович, не можете да си представите колко цени ръководството вашата работа, особено аз.

— Мен пък изобщо не ме интересува дали вие ме цените, или не — каза Щрум и видя върху лицето на Ковченко не обида, а весело удоволствие.

— Виктор Павлович — каза Ковченко, — в никакъв случай няма да позволим вие да напуснете института. — Навъси се и добави: — И то далеч не защото сте незаменим. Нима мислите, че няма с кого да заменим Виктор Павлович Щрум? — И завърши вече съвсем умилно: — Нима в Русия няма кой да ви замени, щом не можете да се занимавате с наука без Ландесман и Вайспапир?

Той гледаше Щрум и Виктор Павлович почувства — ето, ей сега Ковченко ще произнесе думите, които като невидима мъгла се виеха помежду им, докосваха очите, ръцете, мозъка.

Щрум наведе глава и вече го нямаше професора, доктора на науките, бележития учен, направил изключително откритие, онзи човек, който умееше да бъде и снизходителен, независим и рязък.

Прегърбеният къдрокос мъж с тесни рамене и гърбав нос примижа сякаш в очакване на плесница, загледа човека с бродираната украинска риза и зачака.

Ковченко тихо продума:

— Виктор Павлович, не се вълнувайте, не се вълнувайте, сериозно, не се вълнувайте. Бива ли от мухата да правите слон, тъй де.