Метаданни
Данни
- Серия
- Живот и съдба (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Жизнь и судьба, 1960 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Здравка Петрова, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Военна проза
- Епически роман
- Исторически роман
- Реалистичен роман
- Социален роман
- Съвременен роман (XX век)
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2015)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2016)
Издание:
Василий Гросман
Живот и съдба
Роман
Първо издание
Превод: Здравка Петрова
Редактор: Георги Борисов
Художник: Димитър Келбечев
Коректор: Даниела Гакева
Василий Гроссман
Жизнь и судьба
Роман в трех книгах
© Editions L’Age d’Homme and the Estate of Vasily Grossman 1980–1991
© The Estate of Vasily Grossman 1992
© Здравка Петрова, превод, 2009
© Димитър Келбечев, художник, 2009
© Ростислав Димитров, типографско оформление, 2009
© Факел експрес, 2009
© Издателска къща Жанет 45, 2009
ISBN 978-954-9772-60-9 (Факел експрес)
ISBN 978-954-491-519-3 (Издателска къща Жанет 45)
Формат 84/108/32
Печатни коли 60,5
Предпечат: „Студио Стандарт“ ЕООД
Печат: Полиграфически комплекс „Жанет 45“ — Пловдив
Факел експрес, София
Издателска къща Жанет 45, Пловдив
История
- — Добавяне
21
В стенвестника, окачен във вестибюла на Института по физика, се появи статия, озаглавена „Винаги с народа“.
В статията се казваше, че в Съветския съюз, воден през бурите на войната от великия Сталин, на науката се придава огромно значение, че партията и правителството са заобиколили дейците на науката с уважение и почит както никъде по света, че дори в тежкото военно време съветската държава създава всички условия за нормална и плодотворна работа на учените.
По-нататък в статията се говореше за огромните задачи, поставени пред института, за новото строителство, за разширяването на старите лаборатории, за свързването на теорията с практиката, за значението на работата на учените за отбранителната промишленост.
В статията се говореше за патриотичния подем, обзел колектива на научните дейци, които се стремят да оправдаят грижите и доверието на партията и лично на другаря Сталин, надеждите, които народът свързва със славния челен отряд на съветската интелигенция — учените.
В последната част на статията се казваше, че за съжаление в здравия и задружен колектив има отделни хора, които не чувстват отговорността си пред народа и партията, хора, които живеят откъснато от задружното съветско семейство. Тези хора се противопоставят на колектива, поставят личните си интереси над задачите на партията, склонни са да преувеличават своите действителни и мними научни заслуги. Някои от тях съзнателно или несъзнателно стават изразители на чужди, несъветски възгледи и настроения, проповядват политически враждебни идеи. Тези хора обикновено изискват обективистично отношение към идеалистическите, пропити с дух на реакция и мракобесие възгледи на чуждестранни учени-идеалисти, перчат се с връзките си с тези учени, като по този начин оскърбяват чувството на национална съветска гордост у руските учени, омаловажават постиженията на съветската наука.
Понякога те си дават вид на поборници за уж потъпкана справедливост в усилията да си спечелят евтина популярност сред недалновидните, доверчиви хора, сред наивниците; а в действителност сеят семената на раздора, на неверието в силата на съветската наука, на неуважението към нейното славно минало и великите й имена. Статията призоваваше да се отсича всичко загниващо, чуждо, враждебно, пречещо на изпълнението на задачите, поставени от партията и народа пред учените по времето на Великата отечествена война. Статията завършваше с думите: „Напред към нови върхове на науката, по славния път, огрян от прожектора на марксистката философия, по пътя, по който ни води великата партия на Ленин-Сталин“.
Въпреки че в статията не се споменаваха имена, всички в лабораторията разбраха, че става дума за Щрум.
Савостянов каза на Щрум за статията. Щрум не тръгна да я чете, в този момент той стоеше до сътрудниците, които привършваха монтажа на новата апаратура. Щрум прегърна Ноздрин през раменете и каза:
— Каквото и да се случи, тази грамада ще си свърши работата.
Ноздрин неочаквано изпсува на майка в множествено число и Виктор Павлович не разбра отведнъж за кого се отнася тази псувня.
В края на работното време при Щрум дойде Соколов.
— Любувам ви се, Виктор Павлович. Цял ден си работихте, сякаш нищо не се е случило. Притежавате забележителна сократовска сила.
— Ако един човек е роден блондин, той не става брюнет, след като го опишат в стенвестник — каза Щрум.
Чувството на обида към Соколов му бе станало навик и тъкмо затова сякаш бе преминало. Дори не упрекваше Соколов заради неговата потайност и боязливост. Понякога си казваше: „Той има много добри качества, а лоши неизбежно има у всички“.
— Да, има статии и статии — каза Соколов. — Ана Степановна я прочете и я присви сърцето. От здравния пункт я откараха вкъщи.
Щрум си помисли: „Какво ли толкова ужасно е написано там?“ Но не попита Соколов, а и никой не заговори с него за съдържанието на статията. Вероятно хората така престават да разговарят с болни за неизлечимия им рак.
Вечерта Щрум последен си тръгна от лабораторията. Старият пазач Алексей Михайлович, преназначен за гардеробиер, подаде палтото на Щрум и каза:
— Така е, Виктор Павлович, на тоя свят добрите хора не виждат спокойствие.
След като се облече, Щрум се върна по стълбището горе и спря пред стенвестника.
Когато прочете статията, объркано се огледа: за миг му се стори, че ей сега ще го арестуват, но във вестибюла беше пусто и тихо.
Физически усети съотношението между тежестта на крехкото човешко тяло и тежестта на колосалната държава, стори му се, че държавата втренчено се взира в лицето му с огромните си светли очи, че всеки момент ще се стовари върху него и костите му ще изпукат, той ще изпищи, ще изврещи и ще изчезне.
Улицата беше пълна с хора, а Щрум имаше чувството, че между него и минувачите се е образувала ивица ничия земя.
В тролея някакъв човек с военен зимен калпак говореше възбудено на спътника си:
— Чу ли съобщението „В последния час“?
Някой отпред се обади:
— Сталинград! Приседна им на германците.
Възрастна жена загледа Щрум, сякаш го упрекваше, че мълчи.
Той кротко си помисли за Соколов: всички хора са пълни с недостатъци — и той, и аз.
Но тъй като мисълта за собственото ни равенство с хората в слабостите и недостатъците никога не е искрена докрай, веднага си каза: „Неговите възгледи зависят от това, дали го обича държавата, дали е успешен животът му. Тръгне ли работата към пролет, към победа, няма да издума нищо критично. А у мен няма такова нещо — дали държавата е в тежко положение, дали ме удря, или ме гали, моето отношение към нея не се променя“.
Вкъщи ще разкаже на Людмила Николаевна за статията. Изглежда сериозно са се заяли с него. Ще каже:
— На ти една Сталинска награда, Людочка. Такива статии се пишат, когато искат да тикнат някого в затвора.
„Съдбата ни с нея е обща — помисли си той, — ако ме поканят да изнеса в Сорбоната почетен курс, и тя ще дойде с мен; изпратят ли ме в лагер на Колима, и тя ще ме последва“.
— Ти сам се докара до този ужас — ще каже Людмила Николаевна.
Той рязко ще отвърне:
— Имам нужда не от критика, а от сърдечно разбиране. Достатъчно ме критикуват в института.
Отвори му Надя.
В полумрака на коридора тя го прегърна, притисна буза до гърдите му.
— Студен съм, мокър, остави ме да се съблека, какво се е случило? — попита той.
— Ама не си ли чул? Сталинград! Огромна победа. Германците са обкръжени. Идвай, идвай по-бързо.
Помогна му да се съблече и го повлече за ръката навътре.
— Насам, насам, мама е в стаята на Толя.
Отвори вратата. Людмила Николаевна седеше до малкото бюро на Толя. Тя бавно извърна глава към него, усмихна му се тържествено и скръбно.
Тази вечер Щрум не каза на Людмила какво се бе случило в института.
Седяха до бюрото на Толя и Людмила Николаевна рисуваше на лист хартия схемата на обкръжението на германците в Сталинград, обясняваше на Надя своя план за военни действия.
А през нощта в стаята си Щрум мислеше: „О, Господи, защо ли не напиша едно писмо, защо ли не поискам прошка, нали всички така правят в подобна ситуация“.