Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живот и съдба (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Жизнь и судьба, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015)
Корекция
sir_Ivanhoe (2016)

Издание:

Василий Гросман

Живот и съдба

 

Роман

Първо издание

 

Превод: Здравка Петрова

Редактор: Георги Борисов

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Даниела Гакева

 

Василий Гроссман

Жизнь и судьба

Роман в трех книгах

 

© Editions L’Age d’Homme and the Estate of Vasily Grossman 1980–1991

© The Estate of Vasily Grossman 1992

 

© Здравка Петрова, превод, 2009

© Димитър Келбечев, художник, 2009

© Ростислав Димитров, типографско оформление, 2009

© Факел експрес, 2009

© Издателска къща Жанет 45, 2009

 

ISBN 978-954-9772-60-9 (Факел експрес)

ISBN 978-954-491-519-3 (Издателска къща Жанет 45)

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 60,5

 

Предпечат: „Студио Стандарт“ ЕООД

Печат: Полиграфически комплекс „Жанет 45“ — Пловдив

 

Факел експрес, София

Издателска къща Жанет 45, Пловдив

История

  1. — Добавяне

21

В стенвестника, окачен във вестибюла на Института по физика, се появи статия, озаглавена „Винаги с народа“.

В статията се казваше, че в Съветския съюз, воден през бурите на войната от великия Сталин, на науката се придава огромно значение, че партията и правителството са заобиколили дейците на науката с уважение и почит както никъде по света, че дори в тежкото военно време съветската държава създава всички условия за нормална и плодотворна работа на учените.

По-нататък в статията се говореше за огромните задачи, поставени пред института, за новото строителство, за разширяването на старите лаборатории, за свързването на теорията с практиката, за значението на работата на учените за отбранителната промишленост.

В статията се говореше за патриотичния подем, обзел колектива на научните дейци, които се стремят да оправдаят грижите и доверието на партията и лично на другаря Сталин, надеждите, които народът свързва със славния челен отряд на съветската интелигенция — учените.

В последната част на статията се казваше, че за съжаление в здравия и задружен колектив има отделни хора, които не чувстват отговорността си пред народа и партията, хора, които живеят откъснато от задружното съветско семейство. Тези хора се противопоставят на колектива, поставят личните си интереси над задачите на партията, склонни са да преувеличават своите действителни и мними научни заслуги. Някои от тях съзнателно или несъзнателно стават изразители на чужди, несъветски възгледи и настроения, проповядват политически враждебни идеи. Тези хора обикновено изискват обективистично отношение към идеалистическите, пропити с дух на реакция и мракобесие възгледи на чуждестранни учени-идеалисти, перчат се с връзките си с тези учени, като по този начин оскърбяват чувството на национална съветска гордост у руските учени, омаловажават постиженията на съветската наука.

Понякога те си дават вид на поборници за уж потъпкана справедливост в усилията да си спечелят евтина популярност сред недалновидните, доверчиви хора, сред наивниците; а в действителност сеят семената на раздора, на неверието в силата на съветската наука, на неуважението към нейното славно минало и великите й имена. Статията призоваваше да се отсича всичко загниващо, чуждо, враждебно, пречещо на изпълнението на задачите, поставени от партията и народа пред учените по времето на Великата отечествена война. Статията завършваше с думите: „Напред към нови върхове на науката, по славния път, огрян от прожектора на марксистката философия, по пътя, по който ни води великата партия на Ленин-Сталин“.

Въпреки че в статията не се споменаваха имена, всички в лабораторията разбраха, че става дума за Щрум.

Савостянов каза на Щрум за статията. Щрум не тръгна да я чете, в този момент той стоеше до сътрудниците, които привършваха монтажа на новата апаратура. Щрум прегърна Ноздрин през раменете и каза:

— Каквото и да се случи, тази грамада ще си свърши работата.

Ноздрин неочаквано изпсува на майка в множествено число и Виктор Павлович не разбра отведнъж за кого се отнася тази псувня.

В края на работното време при Щрум дойде Соколов.

— Любувам ви се, Виктор Павлович. Цял ден си работихте, сякаш нищо не се е случило. Притежавате забележителна сократовска сила.

— Ако един човек е роден блондин, той не става брюнет, след като го опишат в стенвестник — каза Щрум.

Чувството на обида към Соколов му бе станало навик и тъкмо затова сякаш бе преминало. Дори не упрекваше Соколов заради неговата потайност и боязливост. Понякога си казваше: „Той има много добри качества, а лоши неизбежно има у всички“.

— Да, има статии и статии — каза Соколов. — Ана Степановна я прочете и я присви сърцето. От здравния пункт я откараха вкъщи.

Щрум си помисли: „Какво ли толкова ужасно е написано там?“ Но не попита Соколов, а и никой не заговори с него за съдържанието на статията. Вероятно хората така престават да разговарят с болни за неизлечимия им рак.

Вечерта Щрум последен си тръгна от лабораторията. Старият пазач Алексей Михайлович, преназначен за гардеробиер, подаде палтото на Щрум и каза:

— Така е, Виктор Павлович, на тоя свят добрите хора не виждат спокойствие.

След като се облече, Щрум се върна по стълбището горе и спря пред стенвестника.

Когато прочете статията, объркано се огледа: за миг му се стори, че ей сега ще го арестуват, но във вестибюла беше пусто и тихо.

Физически усети съотношението между тежестта на крехкото човешко тяло и тежестта на колосалната държава, стори му се, че държавата втренчено се взира в лицето му с огромните си светли очи, че всеки момент ще се стовари върху него и костите му ще изпукат, той ще изпищи, ще изврещи и ще изчезне.

Улицата беше пълна с хора, а Щрум имаше чувството, че между него и минувачите се е образувала ивица ничия земя.

В тролея някакъв човек с военен зимен калпак говореше възбудено на спътника си:

— Чу ли съобщението „В последния час“?

Някой отпред се обади:

— Сталинград! Приседна им на германците.

Възрастна жена загледа Щрум, сякаш го упрекваше, че мълчи.

Той кротко си помисли за Соколов: всички хора са пълни с недостатъци — и той, и аз.

Но тъй като мисълта за собственото ни равенство с хората в слабостите и недостатъците никога не е искрена докрай, веднага си каза: „Неговите възгледи зависят от това, дали го обича държавата, дали е успешен животът му. Тръгне ли работата към пролет, към победа, няма да издума нищо критично. А у мен няма такова нещо — дали държавата е в тежко положение, дали ме удря, или ме гали, моето отношение към нея не се променя“.

Вкъщи ще разкаже на Людмила Николаевна за статията. Изглежда сериозно са се заяли с него. Ще каже:

— На ти една Сталинска награда, Людочка. Такива статии се пишат, когато искат да тикнат някого в затвора.

„Съдбата ни с нея е обща — помисли си той, — ако ме поканят да изнеса в Сорбоната почетен курс, и тя ще дойде с мен; изпратят ли ме в лагер на Колима, и тя ще ме последва“.

— Ти сам се докара до този ужас — ще каже Людмила Николаевна.

Той рязко ще отвърне:

— Имам нужда не от критика, а от сърдечно разбиране. Достатъчно ме критикуват в института.

Отвори му Надя.

В полумрака на коридора тя го прегърна, притисна буза до гърдите му.

— Студен съм, мокър, остави ме да се съблека, какво се е случило? — попита той.

— Ама не си ли чул? Сталинград! Огромна победа. Германците са обкръжени. Идвай, идвай по-бързо.

Помогна му да се съблече и го повлече за ръката навътре.

— Насам, насам, мама е в стаята на Толя.

Отвори вратата. Людмила Николаевна седеше до малкото бюро на Толя. Тя бавно извърна глава към него, усмихна му се тържествено и скръбно.

Тази вечер Щрум не каза на Людмила какво се бе случило в института.

Седяха до бюрото на Толя и Людмила Николаевна рисуваше на лист хартия схемата на обкръжението на германците в Сталинград, обясняваше на Надя своя план за военни действия.

А през нощта в стаята си Щрум мислеше: „О, Господи, защо ли не напиша едно писмо, защо ли не поискам прошка, нали всички така правят в подобна ситуация“.