Василий Гросман
Живот и съдба (143)

5

Някога, преди войната, Кримов минаваше нощем по „Лубянка“ и се опитваше да си представи какво ли има там, зад прозорците на безсънното здание. Арестуваните лежаха във вътрешния затвор по осем месеца, по година, година и половина — водеше се следствие. После роднините на арестуваните получаваха писма от лагерите и се раждаха нови думи — Коми, Салехард, Норилск, Котлас, Магадан, Воркута, Колима, Кузнецк, Красноярск, Караганда, заливът Нагаево…

Но много хиляди, щом като попаднеха във вътрешния затвор, изчезваха завинаги. Прокуратурата съобщаваше на роднините, че тези хора са осъдени на десет години без право на кореспонденция, но в лагерите нямаше затворници с такива присъди. Десет години без право на кореспонденция явно означаваше разстрелян.

В писмата си от лагерите хората пишеха, че са добре, живеят на топло, и молеха, ако може, да им изпратят чесън и лук. И обясняваха на роднините си, че чесънът и лукът предпазват от скорбут. Никой никога не пишеше в писмата за времето, прекарано в следствения затвор.

Особено страшно беше да минаваш по „Лубянка“ и по улица „Комсомолска“ през летните нощи на 1937 година.

Пусти бяха задушните нощни улици. Зданията наоколо бяха тъмни, с отворени прозорци, едновременно измрели и пълни с хора. В тяхната тишина нямаше спокойствие. А в осветените прозорци зад белите перденца се мяркаха сенки, пред входа се затръшваха врати на коли, лумваха фарове. Човек имаше чувството, че целият огромен град се е смръзнал под светещия стъклен взор на „Лубянка“. В спомена се връщаха познати лица. Разстоянието до тях не се измерваше с пространство, то беше съществуване в друго измерение. Нямаше на земята и на небето сила, която би могла да преодолее тази бездна, равна на бездната на смъртта. Но нали не е в земята, не е под закован капак на ковчег, а е тук, наблизо, жив, дишащ, мислещ, плачещ — нали не е мъртъв.

А колите караха ли караха нови арестанти, стотици, хиляди, десетки хиляди хора изчезваха зад вратите на вътрешния затвор, зад вратите на Бутирския, на Лефортовския затвор.

Местата на арестуваните се заемаха от нови служители в районните комитети, в народните комисариати, във военните ведомства, в обединенията, в поликлиниките, в заводоуправленията, в профкомитетите, в поземлените отдели, в бактериологическите лаборатории, в Дирекцията на академичните театри, в авиоконструкторските бюра, в институтите, проектиращи гиганти на химията и металургията.

Понякога, много скоро, хората, заместили арестуваните врагове на народа, терористи и диверсанти, също се оказваха врагове, двуличници — тогава арестуваха и тях. Понякога и следващите назначени излизаха врагове, арестуваха и тях.

Един другар от Ленинград бе разказал шепнешком на Кримов как веднъж се случил в една килия с трима секретари на един и същи ленинградски районен комитет; всеки новоназначен разобличавал предшественика си като враг и терорист. В килията те лежали един до друг и никой не изпитвал злоба към другия.

Някога в това здание бе влязъл Митя Шапошников, братът на Евгения Николаевна. С бяла бохчица под мишница, приготвена от жена му — пешкир, сапун, два ката бельо, четка за зъби, чорапи, три носни кърпи. Бе влязъл през тази врата, запазил в паметта си петцифрения номер на своя партиен билет, бюрото си в парижкото търговско представителство, международния вагон, където по пътя за Крим си изяснявал отношенията с жена си, пиел нарзан и между две прозевки прелиствал „Златното магаре“.

Разбира се, Митя нямаше никаква вина. Но все пак затвориха Митя, а не Кримов.

Някога по този ярко осветен коридор от свободата към несвободата бе минал Абарчук, първият съпруг на Людмила Шапошникова. Абарчук е бързал да се яви на разпит, да разпръсне нелепото недоразумение… И ето че минават пет, седем, осем месеца и Абарчук пише: „За пръв път идеята да убия другаря Сталин ми подсказа резидентът на германското военно разузнаване, с когото навремето ме бе свързал един от ръководителите на нелегалната организация… разговорът се състоя след първомайската манифестация на булеварда край река Яуза и аз обещах да дам окончателен отговор след пет дни, уговорихме новата си среща…“

Странни неща се вършеха ето зад тези прозорци, наистина учудващи. Та нали на Абарчук дори окото му не мигнало, когато колчаковският офицер стрелял в него.

Разбира се, те са го принудили да подпише лъжливите показания срещу самия себе си. Разбира се, Абарчук е истински комунист със здрава, ленинска закалка, той за нищо не е виновен. Но нали са го арестували, нали е дал показания… А Кримов не бяха го затваряли, не бяха го арестували, не го бяха принуждавали да дава показания.

Кримов бе чувал как се инсценират подобни дела. Някои сведения бе получил от приятели, които му шепнеха: „Но помни, ако кажеш, макар и на един човек — на жена си, на майка си, — свършено е с мене“.

Научаваше по нещичко и от хората, които, разгорещени от виното и ядосани от самоуверената глупащина на събеседника си, внезапно изтърваваха по някоя непредпазлива дума и веднага млъкваха, а на другия ден уж между другото, прозявайки се, подхвърляха: „Впрочем снощи май дрънках разни глупости, помниш ли? Е, още по-добре“.

По нещичко му казваха съпругите на негови приятели, които пътуваха до лагерите да видят мъжете си.

Но нали това бяха слухове, дрънканици. Нали с Кримов не се бе случвало нищо подобно.

И ето на. Сега го затвориха. Невероятното, нелепото, безумното се случи. Когато затваряха меншевики, есери, белогвардейци, попове, кулашки агитатори, той никога, нито веднъж дори за минута не се замисли какво ли изпитват тези хора, които са изгубили свободата си и очакват присъдата. Не помисли за техните съпруги, майки, деца.

Вярно, когато снарядите започнаха да избухват все по-близо и по-близо, да осакатяват свои, а не врагове, той вече не беше равнодушен — затваряха не врагове, а съветски хора, партийни членове.

Вярно, когато затвориха няколко души, които му бяха особено близки, хора от неговото поколение, които той бе смятал за болшевики ленинци, беше потресен, не го хващаше сън, започна да се замисля има ли Сталин право да лишава хората от свобода, да ги измъчва и разстрелва. Мислеше за страданията, които преживяваха те, за страданията на техните съпруги и майки. Нали те не бяха нито кулаци, нито белогвардейци, а хора — болшевики ленинци.

И все пак Кримов се самоуспокояваше — нали не затваряха, не интернираха него, нали не той подписваше, не той признаваше лъжливите обвинения.

И ето на. Сега Кримов, болшевикът ленинец, бе затворен. Сега нямаше утехи, тълкувания, обяснения. И това стана.

Вече научи едно-друго. Зъбите, ушите, ноздрите, слабините на голия човек ставаха обект на обиск. После човекът крачеше по коридора, жалък и смешен, и придържаше смъкващите се панталони и долни гащи с отрязани копчета. На късогледите отнемаха очилата и те неспокойно примижаваха, разтъркваха очи. Човекът влизаше в килията и се превръщаше в лабораторна мишка, възпитаваха у него нови рефлекси, той говореше шепнешком, ставаше от нара, лягаше на нара, задоволяваше естествените си нужди, спеше и сънуваше под постоянно наблюдение. Всичко се оказа чудовищно жестоко, нелепо, безчовечно. Той за пръв път ясно разбра колко страшни са нещата, които се вършат на „Лубянка“. Нали тук мъчеха болшевика, ленинеца, другаря Кримов.