Василий Гросман
Живот и съдба (47)

47

Давид слабо си спомняше какво бе се случило, откакто започна войната. Но една нощ във вагона в мозъка на момчето изникна всичко, преживяно напоследък.

В тъмното баба му го води у Бухманови. Небето е обсипано с дребни звезди, а крайчецът му е светъл, зеленикаво-лимонен. Листата на репея докосват бузите му като нечии студени влажни длани.

На тавана, в убежището, зад фалшивата тухлена стена седят хора. Черните листове ламарина денем се нажежават. Понякога таванът се изпълва с миризма на изгоряло. Гетото гори. Денем всички в убежището лежат неподвижно. Монотонно плаче Светланочка, дъщерята на Бухманови. Бухман има болно сърце, денем всички мислят, че е мъртъв. А нощем той яде и се кара с жена си.

И не щеш ли, залайва куче. Неруски гласове: „Asta! Asta! Wo sind die Juden?“^[1], и над главите им трополенето се усилва, германците са се качили през капандурата на покрива.

После громолящият в черното ламаринено небе германски подкован тропот утихва. Под стената се чуват коварни, слаби удари — някой изпитва плътността на стените.

В убежището настъпи тишина, гореща тишина, с напрегнати раменни и вратни мускули, с облещени от напрежение очи, с озъбени уста.

Малката Светлана проточи своята жалба без думи в тон с тихото почукване по стената. Плачът на момиченцето внезапно секна. Давид погледна нататък и срещна свирепите очи на майката на Светлана Ребека Бухман.

След това веднъж или два пъти за кратък миг той си представи тези очи и отпуснатата като на парцалена кукла глава на момиченцето.

Виж, какво беше преди войната, си спомняше с подробности, и то често. Във вагона той като някакъв старец живееше с миналото, лелееше го, обичаше го.