Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живот и съдба (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Жизнь и судьба, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015)
Корекция
sir_Ivanhoe (2016)

Издание:

Василий Гросман

Живот и съдба

 

Роман

Първо издание

 

Превод: Здравка Петрова

Редактор: Георги Борисов

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Даниела Гакева

 

Василий Гроссман

Жизнь и судьба

Роман в трех книгах

 

© Editions L’Age d’Homme and the Estate of Vasily Grossman 1980–1991

© The Estate of Vasily Grossman 1992

 

© Здравка Петрова, превод, 2009

© Димитър Келбечев, художник, 2009

© Ростислав Димитров, типографско оформление, 2009

© Факел експрес, 2009

© Издателска къща Жанет 45, 2009

 

ISBN 978-954-9772-60-9 (Факел експрес)

ISBN 978-954-491-519-3 (Издателска къща Жанет 45)

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 60,5

 

Предпечат: „Студио Стандарт“ ЕООД

Печат: Полиграфически комплекс „Жанет 45“ — Пловдив

 

Факел експрес, София

Издателска къща Жанет 45, Пловдив

История

  1. — Добавяне

55

Щрум влезе в кабинета на Шишаков с намерение да бъде сдържан, да не произнесе нито една остра дума.

Разбираше: глупаво е да се сърди и обижда, задето в главата на високопоставения академик Щрум и неговият труд се намират на най-лошите, на последните места.

Ала още щом видя физиономията на Шишаков, изпита непреодолимо раздразнение.

— Алексей Алексеевич — подхвана Щрум, — както се казва, насила хубост не става, но вие нито веднъж не се заинтересувахте от монтажа на апаратурата.

Шишаков миролюбиво отговори:

— В най-скоро време непременно ще отскоча при вас.

Шефът милостиво обеща да ощастливи Щрум с посещението си.

Шишаков добави:

— Общо взето, мисля, че ръководството проявява достатъчно внимание към всички ваши нужди.

— Особено отдел „Кадри“.

Шишаков, изпълнен с миролюбие, попита:

— Че какво ви пречи отдел „Кадри“? Вие сте първият ръководител на лаборатория, който прави такова изявление.

— Алексей Алексеевич, напразно се мъча да изискам от Казан Вайспапир, тя е незаменима специалистка по ядрена фотография. Категорично възразявам срещу уволнението на Лошакова. Тя е изключителен специалист, прекрасен човек. Не мога да си представя как е възможно да се уволнява Лошакова. Това е безчовечно. И най-сетне, моля да утвърдите подалия молба за конкурса кандидат на науките Ландесман. Той е талантлив младеж. Все пак вие подценявате значението на нашата лаборатория. Инак нямаше да се принудя да си губя времето за подобни разговори.

— Нали и аз си губя времето за тези разговори — каза Шишаков.

Зарадван, че Шишаков престана да му говори с миролюбив тон, който му пречеше да изрази яда си, Щрум заяви:

— Много ми е неприятно, че тези конфликти се пораждат най-вече във връзка с хора с еврейски фамилни имена.

— Това било значи — каза Алексей Алексеевич и от мир премина към война. — Виктор Павлович, пред института са поставени отговорни задачи. Не е необходимо да ви обяснявам в какво тежко време са ни възложени тези задачи. Смятам, че в настоящия момент вашата лаборатория не може пълноценно да помогне за тяхното изпълнение. Пък и около вашия труд, несъмнено интересен, но също тъй несъмнено спорен, беше вдигнат твърде много шум.

И натърти:

— Това не е само мое мнение. Другарите смятат, че тази шумотевица дезорганизира учените. Вчера с мен подробно разговаряха по този повод. Беше изказано мнение, че би трябвало да се замислите върху своите изводи, те противоречат на материалистическите представи за материята. Самият вие трябва да се изкажете по този повод. Някои хора по неясни за мен съображения са заинтересовани спорни теории да бъдат обявявани за генерална насока в науката по време, когато всички наши сили трябва да бъдат насочени към задачите, поставени от войната. Всичко това е твърде сериозно. А вие идвате при мен със страшните си претенции по повод някоя си Лошакова. Извинете, но никога не съм предполагал, че Лошакова е еврейско фамилно име.

Докато слушаше Шишаков, Щрум се стъписа. Никой не му бе изказвал в очите враждебното си отношение към неговия труд. Сега го чу за пръв път от академик, от ръководителя на института, в който работеше.

И вече без да се страхува от последствията, изтърси всичко, което мислеше и което именно затова не биваше да казва.

Каза, че физиката не се интересува дали потвърждава философията. Каза, че логиката на математическите изводи е по-силна от логиката на Енгелс и Ленин, тъй че нека Бадин от отдел „Наука“ при ЦК приспособява възгледите на Ленин към математиката и физиката, а не физиката и математиката към възгледите на Ленин. Каза, че тесният практицизъм погубва науката, от когото и да е препоръчан, „дори от самия Господ Бог“; само велика теория поражда велика практика. Той е сигурен, че кардиналните технически проблеми, и не само техническите, още през двайсетия век ще се решават във връзка с теорията на ядрените процеси. Той на драго сърце ще се изкаже именно в този дух, ако другарите, чиито имена Шишаков не споменава, смятат това за необходимо.

— А колкото до въпроса за хората с еврейски фамилни имена, Алексей Алексеевич, не ви прилича да се измъквате с шеги, ако наистина сте руски интелигент — каза той. — В случай, че откажете да изпълните молбите ми, ще бъда принуден незабавно да напусна института. Така не мога да работя.

Пое си дъх, погледна Шишаков, помисли малко и добави:

— За мен е тежко да работя в такива условия. Не съм само физик, аз съм и човек. Срамувам се от хората, които очакват от мен помощ и защита срещу несправедливостта.

Сега каза „за мен е тежко да работя в такива условия“, не му достигна плам да повтори думите си за незабавното напускане. По физиономията на Шишаков разбра, че е забелязал тази смекчена формулировка.

И може би именно затова Шишаков натърти:

— Няма смисъл да продължаваме разговора в духа на ултиматумите. Разбира се, принуден съм да взема предвид вашите желания.

Странно, едновременно тъжно и радостно чувство заливаше Щрум през целия ден. Приборите в лабораторията, новата апаратура, чийто монтаж привършваше, му изглеждаха като част от живота му, от неговия мозък и тяло. Как да съществува отделно от тях?

Страх го беше да си спомни еретичните думи, които бе казал на директора. Същевременно се чувстваше силен. Неговата безпомощност бе същевременно и негова сила. Но беше ли предполагал, че в дните на неговата научна победа, щом се върне в Москва, ще бъде принуден да води такъв разговор?

Никой не можеше да знае за схватката му с Шишаков, но му се струваше, че колегите днес се държат особено сърдечно с него.

Ана Степановна взе ръката му и я стисна.

— Виктор Павлович, не искам да ви благодаря, но знам, че вие сте вие — каза тя.

Той постоя до нея развълнуван и почти щастлив.

„Мамо, мамо — помисли си внезапно. — Виждаш ли, виждаш ли“.

На връщане към къщи бе решил да не казва нищо на жена си, но не можа да надвие навика да споделя всичко, което му се е случило, и още в антрето, докато си събличаше палтото, каза:

— Та тъй, Людмила, напускам института.

Людмила Николаевна се разтревожи и огорчи, но веднага тръсна думите, които му бяха неприятни:

— Държиш се, сякаш си Ломоносов или Менделеев. Ако напуснеш, ще те замести Соколов или Марков. — Вдигна глава от ръкоделието си. — Твоят Ландесман нека иде на фронта. Защото според предубедените хора наистина излиза, че един евреин урежда друг евреин в институт, свързан с отбраната.

— Добре де, добре, стига — каза той. — Спомняш ли си как бе писал Некрасов: „В храма на славата искал да влезе, а днес и на болницата се радва“. Аз пък смятах, че заслужавам хляба, който ям, а те искат да се разкайвам за грехове, за ерес. Не, помисли си само: да се разкайвам публично. Немислимо! А същевременно хората ме предлагат за награда, обаждат ми се студенти. Всичко идва от Бадин! Впрочем, какъв ти Бадин, Садко не ме обича!

Людмила Николаевна отиде до него, оправи му вратовръзката, подръпна сакото, попита:

— Сигурно не си обядвал, много си блед?

— Не съм гладен.

— Намажи си сега малко хляб с масло, а аз ще стопля яденето.

После му наброи няколко капки лекарство за сърце в чашката и му я подаде:

— Глътни това, нещо не ми харесваш, дай да ти проверя пулса.

Отидоха в кухнята, Щрум дъвчеше хляб и се поглеждаше в огледалцето, което Надя бе окачила до уреда, отчитащ газта.

— Колко странно, какъв идиотизъм — избъбри, — предполагал ли съм в Казан, че ще трябва да попълвам стоетажни анкети, да слушам думи, каквито чух днес. Каква мощ! Държава и човек… ту в небесата те възнася, ту в бездната те хвърля в миг.

— Витя, искам да си поговорим за Надя — каза Людмила Николаевна. — Почти всеки ден се прибира след комендантския час.

— Тия дни вече ми каза това — отговори Щрум.

— Помня, че ти казах. Снощи случайно отидох до прозореца, дръпнах маскировката и гледам: Надя си идва с някакъв военен, спряха до млекарницата и започнаха да се целуват.

— Охо — възкликна Виктор Павлович и от учудване спря да дъвче.

Надя се е целувала с военен. Няколко мига Щрум седя безмълвен, после се разсмя. Всъщност май само такава смайваща новина можеше да го разсее от тягостните мисли, да измести тревогите му. За миг очите им се срещнаха и Людмила Николаевна също, без самата тя да го очаква, се разсмя. И в този миг помежду им се възроди онова пълно, възможно само в редки минути от живота взаимно разбиране, на което не са нужни думи и мисли.

Тъй че Людмила Николаевна не се изненада, когато Щрум на пръв поглед не на място изрече:

— Мила, Мила, хайде, съгласи се, нали постъпих добре, като се скарах с Шишаков?

Ходът на мислите му беше прост, но не беше толкова лесно да го разбере човек. В него се бяха слели мисли за изживяния живот, за съдбата на Толя и Ана Семьоновна, за войната; че колкото и слава и богатство да натрупа човек, щом остарее, ще си иде, ще умре, а на мястото му ще дойдат млади хора, и че може би най-важното е да изживееш живота си честно.

И Щрум продължи да пита жена си:

— Ама нали добре постъпих, а?

Людмила Николаевна отрицателно завъртя глава. Десетилетията общ, слят живот умееха и да разделят.

— Знаеш ли, Люда — каза примирено Щрум, — онези, които имат право, често не умеят да се държат — избухват, нагрубяват, стават нетактични и нетолерантни, обикновено тях обвиняват за какви ли не неуредици и в работата им, и в семейството. А онези, които не са прави, които потискат, те умеят да се държат, те са логични, спокойни, тактични, винаги изглеждат прави.

Надя се прибра към десет и половина. Щом чу ключа да се завърта в ключалката, Людмила Николаевна каза на мъжа си:

— Поговори с нея.

— За теб е по-удобно, не искам — отвърна Виктор Павлович, но когато Надя, разчорлена и с червен нос, влезе в трапезарията, каза: — Ти с кого се целуваш на входа?

Надя внезапно се озърна, сякаш се канеше да хукне, и се втренчи полузяпнала в баща си.

След миг се връцна и равнодушно избъбри:

— А… Андрюша Ломов, сега е в лейтенантската школа.

— Да не си решила да се омъжваш за него? — попита Щрум, смаян от самоуверения глас на Надя. Погледна и жена си — дали вижда Надя.

Надя присви очи като възрастна и ядосано заотсича думите:

— Да се омъжвам ли? — попита тя и това понятие, отнесено към дъщеря му, порази Щрум. — Може пък и да съм решила!

После добави:

— А може и да не съм решила окончателно.

Людмила Николаевна, която досега бе мълчала, попита:

— Надя, но защо ме лъжеше за бащата на някаква Майка, че си учите уроците? Аз никога не съм лъгала майка си.

Щрум си спомни, че когато навремето идваше на среща с Людмила, тя му казваше:

— Оставих Толя на мама, излъгах я, че отивам в библиотеката.

Внезапно възвърнала детинската си същност, Надя с плачлив и яден тон извика:

— А хубаво ли е да ме шпионираш? И твоята майка ли те е шпионирала?

Щрум кресна, вбесен:

— Глупачка, как смееш така да отговаряш на майка си?

Тя го гледаше със скучаещи и търпеливи очи.

— Та какво значи, Надежда Викторовна, следователно още не сте решили ще се омъжите ли, или ще станете наложница на младия полковник?

— Не, не съм решила и, второ, той не е полковник — отговори Надя.

Нима някакъв си юначага с военен шинел целува устните на неговата дъщеря? Нима в тази хлапачка Надка, в тази смешна, умна глупачка човек може да се влюби, да се взира в хлапашките й очета?

Но нали това е вечната история.

Людмила Николаевна мълчеше, разбираше, че сега Надя ще се нервира, ще мълчи. Знаеше, че когато останат сами, тя ще погали дъщеря си по главата, Надя кой знае защо ще изхълца и на Людмила Николаевна кой знае защо ужасно ще й дожалее за нея, нали в края на краищата не е толкова страшно момиче да се целуне с момче. И Надя ще й разкаже всичко за този Ломов, и тя ще гали дъщеря си по косите, и ще си спомня как нея самата са целунали за пръв път, и ще мисли за Толя — нали всичко, което се случва в живота й, тя свързва с Толя. Толя го няма.

Колко е тъжна тази моминска любов на ръба на военната бездна. Толя. Толя…

А Виктор Павлович беснееше, обзет от бащинска тревога.

— Къде служи този глупак? — питаше той. — Ще си поприказвам с командира му, той ще му каже как се върти любов със сополанки.

Надя мълчеше и Щрум, хипнотизиран от нейната надменност, неволно млъкна, после попита:

— Какво ме гледаш като същество от висша раса някоя амеба?

Погледът на Надя някак странно му напомняше за днешния разговор с Шишаков — спокойният, самоуверен Алексей Алексеевич гледаше Щрум от висотата на своето държавно и академично величие. Под погледа на светлите му очи Щрум усещаше колко напразни са неговите протести, ултиматуми, вълнения. Силата на държавния ред се извисяваше като базалтова скала и Шишаков наблюдаваше със спокойно равнодушие жалките напъни на Щрум — такъв базалт не се помръдва.

И странно, момичето, застанало сега пред него, сякаш също съзнаваше, че с безсмислените си вълнения и гневни изблици той иска да направи нещо невъзможно, да спре хода на живота.

А през нощта Щрум се замисли как, скъсвайки с института, той погубва живота си. Напускането му ще се изтълкува с политически мотиви, ще кажат, че е станал източник на нездрави опозиционни настроения; пък и война е, институтът се ползва с благоразположението на Сталин. Че и тази ужасна анкета…

Че и този безумен разговор с Шишаков. Че и разговорите в Казан. Мадяров…

И изведнъж толкова го достраша, че вече му идеше да напише примирително писмо на Шишаков, с което да заличи всички събития от днешния ден.