Василий Гросман
Живот и съдба (76)

2

На Новиков бе заповядано, щом пристигне в Куйбишев, да се свърже с представителя на Генералния щаб, генерал-лейтенант Рютин, да осветли редица въпроси, интересуващи Ставката.

Новиков мислеше, че ще го посрещнат на гарата, но комендантът й, един майор с някак див, блуждаещ и същевременно абсолютно сънен поглед, каза, че никой не е питал за Новиков. Не можа да се обади на генерала от гарата, телефонният му номер бе толкова засекретен, че бе невъзможно да се използва.

Новиков тръгна пеша за щаба на окръга.

На гаровия площад усети онази боязън, която изпитват командирите на строеви части, внезапно озовали се в необичайна градска обстановка. Усещането, че е централна фигура в живота, рухна — тук нямаше нито телефонист, който да ти подава слушалката, нито шофьор, който се втурва да пали колата.

По неравно павираната улица тичаха хора, устремени към образуващата се пред разпределителя опашка: „Кой е последен?… След вас съм…“

Човек би помислил, че за тези подрънкващи с бидончета хора няма нищо по-важно от опашката пред олющената врата на бакалницата. Новиков най го беше яд на военните по улицата, почти всеки носеше куфарче, пакетче. „Да ги събереш всичките тия кучи синове, па в ешелона и на фронта“ — помисли си той.

Нима ще я види днес? Крачеше по улицата и мислеше за нея. Женя, ало!

Срещата с генерал Рютин в кабинета на командващия окръга беше кратка. Разговорът едва бе започнал, когато извикаха генерала на телефона от Генералния щаб — нареждаха му спешно да излети за Москва.

Рютин се извини на Новиков и набра номер по градския телефон.

— Маша, всичко се промени. „Дъгласът“ излита на разсъмване, така предай на Ана Аристарховна. Няма да успеем да вземем картофите, чувалите са в совхоза… — Бледото му лице гнусливо и страдалчески се смръщи и очевидно прекъсвайки потока думи, напиращ по жицата, той каза: — Е, какво сега, искаш да докладвам на Ставката, че заради едно недоушито дамско палто не мога да излетя ли?

Генералът затвори телефона и каза на Новиков:

— Другарю полковник, смятате ли, че ходовата част на машината удовлетворява изискванията, които предявихме към конструкторите?

Този разговор нервираше Новиков. През месеците, прекарани в корпуса, той се бе научил точно да определя хората, по-точно деловата им стойност. Мигновено и безпогрешно преценяваше силата на пълномощниците, на ръководителите на комисии, на представителите, инспекторите и инструкторите, които пристигаха в корпуса му.

Знаеше значението на тихите думи: „Другарят Маленков поръча да ви кажа…“ — и знаеше, че има хора с ордени и генералски пагони, красноречиви и шумни, но безсилни да се снабдят с тон машинно масло, да назначат домакин и да уволнят писар.

Рютин не се намираше на главния етаж на държавната грамада. Той работеше за статистиката, за престижа, за общото лустро и докато разговаряше с него, Новиков взе да поглежда часовника си.

Генералът затвори големия бележник.

— За съжаление, другарю полковник, време е да вървя, на разсъмване излитам за Генералния щаб. Не знам вече в Москва ли да ви викам…

— Да, другарю генерал-лейтенант, може и в Москва заедно с танковете, които командвам — хладно произнесе Новиков.

Сбогуваха се. Рютин помоли Новиков да предаде поздрави на генерал Неудобнов, с когото някога служили заедно. Новиков тръгна по зелената пътека през обширния кабинет и чу как Рютин каза по телефона:

— Свържете ме с началника на совхоз номер едно.

„Спасява си картофките“ — помисли си Новиков.

Тръгна да търси Евгения Николаевна. В една задушна лятна нощ той бе дошъл в сталинградския й дом, бе дошъл от степта, обвита от пушека и прахоляка на отстъплението. И ето че крачеше към дома й и сякаш пропаст делеше онзи и този човек, а той беше пак такъв — онзи, същият.

„Ще бъдеш моя — помисли си. — Ще бъдеш моя“.