Василий Гросман
Живот и съдба (74)

74

Генерал-майор Гудз приближи до Мостовской, тежко запъхтян. Тътреше нозе, пъшкаше, издул долната си устна, кафявите гънки на кожата мърдаха по бузите и по врата му — тези движения, жестове, звуци той бе запазил от някогашната си грамадна дебелина и при сегашната му немощ всичко това изглеждаше странно.

— Скъпи друже — каза той на Мостовской, — ако аз, вчерашният хлапак, взема да ви правя забележки, то е все едно майор да поучава генерал-полковник. Направо ви казвам: не е хубаво, дето с тоя Ершов правите всенародно братство — той не е съвсем ясен човек. Няма военни познания. Умът му е лейтенантски, а пък ламти за командирските пагони, иска да поучава полковници. По-внимателно с него.

— Глупости дрънкате, Ваше Превъзходителство — каза Мостовской.

— Да бе, да бе, глупости — изпъшка Гудз. — То се знае, глупости. Докладваха ми — вчера в общата барака дванайсет души са се записали в тая курвенска освободителна руска армия. А ако пресметнем колко от тях са кулашки чеда? Казвам ви не само личното си мнение, упълномощен съм и от други хора, които имат политически опит.

— Да не би Осипов? — попита Мостовской.

— И от него да е. Вие сте човек на теорията, затова не схващате какъв боклук има тука.

— Странно ми звучат вашите думи — каза Мостовской. — Започвам да си мисля, че от хората тук нищо не остава, само бдителност. Кой да предположи!

Гудз се вслуша в бронхита, който скърцаше и бълбукаше в гърдите му, и страшно покрусен произнесе:

— Не, няма да видя аз свободата, няма.

Загледан след него, Мостовской с все сила се плесна по коляното — внезапно проумя защо при обиска го бе обзело тревожно и мъчително чувство — бяха изчезнали листовете, дадени му от Иконников.

Какво ли е писал там тоя тип? Може Ершов да излезе прав — жалкият Иконников да е станал участник в провокация, да му е пробутал нарочно тези листове? Какви ли ги е насъчинил там?

Отиде при нара на Иконников. Но Иконников го нямаше, съседите му не знаеха къде се е дянал. И всичко това — изчезването на листовете, празният нар на Иконников — внезапно му изясни, че се е държал неправилно, като се бе разбъбрил надълго и нашироко с чалнатия боготърсач.

С Чернецов бе спорил, но, разбира се, не биваше и да спори, имаше ли смисъл. Нали Чернецов бе видял как чалнатият предаде на Мостовской листовете — ето ви и доносник, и свидетел.

Тъкмо се оказа, че животът му е нужен за делото, за борбата, и може безсмислено да го загуби.

„Стар глупако, събра се с отрепки и се провали в деня, когато трябва да вършиш работа, революционна работа“ — мислеше си той и все повече го изпълваше горчива тревога.

Във вашраума срещна Осипов: на мъждивата светлина от слабичката крушка бригадният комисар пареше партенките си над тенекиената мивка.

— Добре, че ви срещнах — каза Мостовской. — Трябва да поговоря с вас.

Осипов кимна, озърна се, избърса мокрите си ръце в панталона. Приседнаха на циментираната издатина на стената.

— Така и предполагах, това момче, дето не го сеят, там никне — каза Осипов, когато Мостовской му заговори за Ершов.

Той погали ръката на Мостовской с влажната си длан.

— Другарю Мостовской — каза, — възхищавам се на вашата решителност. Вие сте болшевик от ленинската кохорта, за вас възраст не съществува. Примерът ви ще подкрепя всички ни.

Заговори по-тихо:

— Другарю Мостовской, нашата бойна организация вече е създадена, бяхме решили известно време да не ви казваме, искахме да ви опазим жив, но явно за съратниците на Ленин възраст не съществува. Ще ви кажа направо: не можем да се доверяваме на Ершов. Както се казва, обективните му данни никак не ги бива: кулашко синче, озлобено от репресиите. Но ние сме реалисти. Засега не можем да минем без него. Спечелил си е евтина популярност. Налага се да се съобразяваме с това. Вие знаете по-добре от мен как партията на някои етапи е съумявала да използва подобни хора. Но трябва да чуете мнението ни за него: смятаме да го използваме само временно.

— Другарю Осипов, Ершов ще се бори докрай, не се съмнявам в това.

Чуваха се ударите на капките по циментовия под.

— Вижте какво, другарю Мостовской — бавно продума Осипов. — Ние нямаме тайни от вас. Тук се намира прехвърлен от Москва другар. Мога да ви кажа кой е — Котиков. И неговото мнение за Ершов е същото, не само аз мисля така. За всички нас, комунистите, неговите указания са закон — така е наредила партията, така е наредил Сталин за извънредните условия, в които се намираме. Но ние ще работим с този ваш кръщелник, законодателя на мислите, решили сме и ще работим. Важно е само едно: да бъдем реалисти, диалектици. Ние ли да ви учим.

Мостовской не отговори. Осипов го прегърна и три пъти го целуна по устните. В очите му заблестяха сълзи.

— Целувам ви като роден баща — каза той. — А ми се иска да ви прекръстя, както мама ме прекръстваше като малък.

И Михаил Сидорович почувства как непоносимото, мъчително усещане за сложността на живота го напуска. Отново, както на младини, светът му се видя ясен и прост, раздели се на свои и чужди.

През нощта в специалната барака дойдоха есесовци и отведоха шест души. Сред тях беше Михаил Сидорович Мостовской.