Василий Гросман
Живот и съдба (178)

40

Евгения Николаевна се запозна по опашките с много близки на арестувани. Те я питаха: „Е, имате ли някакви новини?“ Вече бе придобила опит и не само се вслушваше в съветите, но и тя съветваше: „Не се тревожете. Може да е в болница. В болницата е хубаво, всички мечтаят да ги пратят от килията в болница“.

Научи, че Кримов се намира във вътрешния затвор. Не приемаха колетите й, но тя не губеше надежда — на „Кузнецкий“ често отказвали да приемат колети и по веднъж, и по два пъти, а после изведнъж сами предлагали: „Ако носите нещо, дайте го“.

Тя ходи в жилището на Кримов и съседката й разказа, че преди около два месеца идвали двама военни с домоуправителя, отворили стаята на Кримов, взели много книжа, книги и си отишли, като запечатали вратата. Женя гледаше печатите от черен восък с канапени опашчици, а съседката, застанала до нея, й говореше:

— Само че, за Бога, аз нищо не съм ви казвала. — Вече до вратата, изпращайки Женя, съседката се осмели да прошепне: — Толкова добър човек беше, отиде доброволец на фронта.

Тя не писа на Новиков от Москва.

Какъв смут цареше в душата й! И съжаление, и любов, и разкаяние, и радост от победите на фронта, и тревога за Новиков, и срам пред него, и страх, че може да го загуби завинаги, и потискащо чувство за безправие…

Сякаш вчера бе живяла в Куйбишев, бе се канила да замине при Новиков на фронта и връзката й с него й бе изглеждала задължителна, неминуема като съдба. Женя се бе ужасявала от мисълта, че навеки е свързана с него, че навеки се разделя с Кримов. В отделни минути всичко у Новиков й изглеждаше чуждо. Нелепо й се виждаше да налива чай на неговата трапеза, да приема неговите приятели, да разговаря с генералските и полковнишките съпруги.

Спомни си равнодушието на Новиков към Чеховите разкази „Архиерей“ и „Скучна история“. Те му харесваха по-малко от тенденциозните романи на Драйзър и Фойхтвангер. А сега, когато разбираше, че скъсването й с Новиков е решено, че никога вече няма да се върне при него, Женя изпитваше нежност, често си спомняше покорната припряност, с която той се съгласяваше с всичко, което тя казваше. И се натъжаваше — нима ръцете му никога няма да докоснат раменете й, нима няма да види лицето му?

Никога не бе срещала такова необикновено съчетание на сила и грубо простодушие с човещина и плахост. Той толкова я бе привличал, толкова му бе чужд жестокият фанатизъм, у него имаше някаква особена, разумна и проста мъжка доброта. И същевременно непрестанно я измъчваше мисълта за нещо тъмно и мръсно, вмъкнало се в отношенията й с близките. Откъде са научили за думите, които й бе казал Кримов?… Колко безизходно сериозно бе всичко, което я свързваше с Кримов, тя не можа да зачеркне живота, изживян с него.

Тя ще последва Кримов. Нищо, че няма да й прости, тя заслужи неговия вечен упрек, но му е нужна, в затвора той непрекъснато мисли за нея.

Новиков ще намери сили у себе си да преживее скъсването с нея. Ала тя не можеше да разбере какво й е нужно, за да й олекне на душата. Да научи, че я е разлюбил, че се е успокоил и й е простил? Или обратното, да научи, че я обича, че е неутешим, че не й прощава? А за нея самата — по-добре ли е да знае, че скъсването им е окончателно, или дълбоко в душата си да вярва, че след време пак ще бъдат заедно?

Колко страдания причини на близките си. Нима натвори всичко това не за благото на другите, а заради своя каприз, заради себе си? Интелектуална психопатка!

Вечерта, когато Щрум, Людмила и Надя седяха около масата, Женя попита, втренчена в сестра си:

— Знаеш ли какво съм аз!

— Ти ли? — учуди се Людмила.

— Да, да, аз — каза Женя и поясни: — Аз съм куче от женски пол.

— Кучка ли? — весело каза Надя.

— Да, да, именно — отговори Женя.

И изведнъж всички се разсмяха, макар да разбираха, че на Женя не й е до смях.

— Знаете ли — каза Женя, — моят куйбишевски посетител Лимонов ми обясняваше какво нещо е непървата любов. Казваше, че е душевна авитаминоза. Да речем, мъжът дълго живее със съпругата си и у него се развива душевен глад, като например у крава, която е лишена от сол, или у полярник, който с години не вижда зеленчуци. Съпругата му е човек волеви, властен, силен, и ето че съпругът започва да жадува за кротка, мека, податлива, плаха душа.

— Твоят Лимонов е глупак — каза Людмила Николаевна.

— Ами ако на човек са му нужни няколко витамина — A, B, C, D? — попита Надя.

А по-късно, когато се приготвиха да си лягат, Виктор Павлович каза:

— Женевиев, у нас е прието интелигентите да бъдат осмивани заради хамлетовската им раздвоеност, заради съмненията и нерешителността им. На младини и аз се презирах за тези свои черти. А сега мисля другояче: на нерешителните и съмняващите се хората дължат и великите открития, и великите книги, те са направили повече от праволинейните дръвници. Ако се наложи, те ще идат и на кладата, и под куршумите не по-зле от волевите и праволинейните.

Евгения Николаевна отвърна:

— Благодаря ви, Витенка, думите ви са във връзка с кучката, нали?

— Именно — отвърна Виктор Павлович.

Бе изпитал желание да каже на Женя нещо приятно.

— Пак гледах вашата картина, Женечка — продължи той. — Харесва ми, че в нея има чувство, инак, знаете, левите художници влагат в работата си само смелост и новаторство, ала в картините им няма Бог.

— Ами, чувства — намеси се Людмила Николаевна, — зелени мъже, сини къщи. Пълно откъсване от действителността.

— Знаеш ли, Милка — каза Евгения Николаевна, — Матис е казвал: „Когато полагам зелена боя, това не означава, че съм искал да рисувам трева, вземам ли синята, това още не означава, че рисувам небе“. Цветът изразява вътрешното състояние на художника.

И макар че бе искал да говори на Женя само приятни неща, Щрум не се въздържа и присмехулно подхвърли:

— Екерман пък е писал: „Ако Гьоте създаваше света като Бог, той би сътворил тревата зелена, а небето — синьо“. Тези думи значат много за мен, а нали имам известно отношение към материала, от който Бог е създал света… Вярно, тъкмо затова аз зная, че няма нито цветове, нито бои, а само атоми и пространство между тях.

Ала те рядко си говореха за такива теми, по-често — за войната, за прокуратурата…

Тягостни дни бяха. Женя се готвеше да замине за Куйбишев — отпускът й свършваше.

Тя се страхуваше от предстоящото й обяснение с началника. Защото бе тръгнала за Москва без разрешение и дълго бе обикаляла затворите, бе писала заявления до прокуратурата и до народния комисар по вътрешните работи.

Цял живот се бе страхувала от държавни учреждения, от писане на молби и преди да си смени паспорта, бе спала зле и се бе тревожила. Но напоследък съдбата я принуди сякаш да не прави нищо друго, освен да се занимава с регистрации, паспорти, милиция, прокуратура, с призовки и заявления.

В дома на сестра й цареше мъртво спокойствие.

Виктор Павлович не ходеше на работа, с часове седеше в стаята си. Людмила Николаевна се прибираше от лимитния магазин притеснена, разказваше, че жените на познатите им не я поздравяват.

Евгения Николаевна виждаше как нервничи Щрум. Звъннеше ли телефонът, той скачаше, стремително грабваше слушалката. Често на обяд или вечеря рязко прекъсваше разговора: „По-тихо, по-тихо, май някой звъни“. Отиваше в антрето, връщаше се с виновна усмивка. Сестрите разбираха защо така напрегнато очаква да се звънне на вратата — страхуваше се, че ще го арестуват.

— Ето така човек развива мания за преследване — каза Людмила Николаевна. — През трийсет и седма година психиатричните болници бяха пълни с такива.

Евгения Николаевна, която виждаше постоянната тревога на Щрум, особено се трогваше от отношението му към нея. Веднъж той й каза: „Запомнете, Женевиев, на мен ми е дълбоко безразлично какво ще си помислят хората, които знаят, че живеете в моя дом и обикаляте инстанциите заради арестуван човек. Разбирате ли? Този дом е и ваш!“

Вечер Евгения Николаевна обичаше да разговаря с Надя.

— Прекалено си умна — каза на племенницата си Евгения Николаевна, — не момиче, ами направо член на дружеството на бившите политкаторжници.

— Не на бившите, а на бъдещите — каза Щрум. — Сигурно и с твоя лейтенант говориш за политика.

— Е, та какво? — отвърна Надя.

— По-добре се целувайте — посъветва я Евгения Николаевна.

— И аз казвам същото — каза Щрум. — Все пак е по-безопасно.

Надя наистина все говореше на опасни теми: ту внезапно питаше за Бухарин, ту дали е вярно, че Ленин е ценял Троцки и не е искал да вижда Сталин в последните месеци от живота си, че е написал завещание, което Сталин скрил от народа. Когато оставаше насаме с Надя, Евгения Николаевна не я разпитваше за лейтенант Ломов.

Но от всичко, което Надя говореше за политиката, за войната, за стиховете на Манделщам и Ахматова, за своите срещи и разговори с приятели, Евгения Николаевна научи за Ломов и за Надините отношения с него повече, отколкото знаеше Людмила.

Ломов явно беше своенравно момче, с тежък характер, отнасяше се присмехулно към всичко познато и установено. Изглежда, че и той пишеше стихове и Надя именно от него бе възприела присмехулното и презрително отношение към Демян Бедни, Твардовски, равнодушието към Шолохов и Николай Островски. Свивайки рамене, Надя очевидно произнасяше неговите думи: „Революционерите или са глупави, или са нечестни — не може да се жертва животът на цяло поколение в името на някакво бъдещо измислено щастие…“

Веднъж Надя каза на Евгения Николаевна:

— Знаеш ли, лелче, старото поколение иска непременно да вярва в нещо: например Кримов — в Ленин и в комунизма, татко — в свободата, баба — в народа и в трудовите хора, а ние, младото поколение, намираме всичко това глупаво. Изобщо е глупаво да вярваш. Трябва да се живее без вяра.

Евгения Николаевна внезапно я попита:

— Такава ли е философията на лейтенанта?

Отговорът на Надя я слиса:

— След три седмици той ще бъде на фронта. Това ти е цялата философия: беше — и го няма.

Когато не разговаряше с Надя, Евгения Николаевна си спомняше за Сталинград. Точно така й бе приказвала Вера, точно така се бе влюбила Вера. Но колко различно бе простото, ясно чувство на Вера от бъркотиите в личния живот на Надя. Колко различен беше тогавашният живот на Женя от днешния ден. Колко различни бяха тогавашните й мисли за войната от сегашните, в дните на победата. Но войната не бе свършила и беше неизменно онова, което каза Надя: „Имаше лейтенант, няма го лейтенанта“. И на войната й беше безразлично дали по-рано лейтенантът е пял песни с китара, дали е работил като доброволец на велики строежи, вярвайки в наближаващото царство на комунизма, или е чел стиховете на Инокентий Аненски и не е вярвал в измисленото щастие на бъдещите поколения.

Веднъж Надя показа на Евгения Николаевна лагерна песен, написана на ръка.

В песента се говореше за студените параходни трюмове, за рева на океана, как „от морската болест се гърчат затворници, братя по кръв“ и как сред мъглата изниквал Магадан — „колимската столица ледна“.

В първите дни след пристигането й в Москва, когато Надя заговаряше на такива теми, Щрум се ядосваше и я прекъсваше.

Но през тези дни той много се промени. Сега не се въздържаше и в присъствието на Надя говореше, че е непоносимо да четеш сладникави писма-наздравици за „великия учител, най-добрия приятел на физкултурниците, мъдрия баща, могъщия корифей, светлия гений“, на всичко отгоре той бил и скромен, и внимателен, и добър, и отзивчив. Ще речеш, че Сталин и оре, и лее метал, и в яслите храни с лъжичка децата, и стреля с картечница, а работниците, червеноармейците, студентите и учениците само го боготворят и ако го нямаше Сталин, целият руски народ щеше да погине като безпомощен добитък.

Веднъж Щрум преброи, че името на Сталин в един брой на „Правда“ се споменаваше 86 пъти, на другия ден наброи 18 споменавания на Сталиновото име само в уводната статия.

Възмущаваше се от незаконните арести, от липсата на свобода, от факта, че всеки не твърде грамотен началник с партийна книжка беше уверен в правотата си да командва учени, писатели, да им пише оценки, да ги поучава.

У него се появи някакво ново чувство. Нарастващият ужас пред унищожителната сила на държавния глас, все по-нарастващото чувство на самота, на безпомощност и жалко безсилие, на обреченост — в отделни минути всичко това пораждаше у него безумна храброст, анархично безразличие към опасността, презрение към предпазливостта.

Една сутрин Щрум се втурна в стаята на Людмила и като видя неговото възбудено, радостно лице, тя се смая, толкова необичайно бе за него.

— Люда, Женя, отново стъпваме на украинска земя, току-що казаха по радиото.

А следобед Евгения Николаевна се върна от „Кузнецкий мост“ и щом видя лицето й, Щрум я попита също както Людмила го бе попитала сутринта:

— Какво се е случило?

— Приеха колета, приеха колета! — заповтаря Женя.

Дори Людмила разбираше какво ще означава за Кримов това колетче с писъмцето от Женя.

— Възкресение на мъртвите — каза тя и добави: — Все пак изглежда го обичаш, не си спомням да съм виждала очите ти такива.

— Знаеш ли, сигурно съм полудяла — прошепна на сестра си Евгения Николаевна, — щастлива съм хем защото Николай е получил колета, хем защото днес разбрах: не може, не може Новиков да е извършил подлост, невъзможно е. Разбираш ли?

Людмила Николаевна кипна:

— Не си полудяла, ами си нещо по-лошо.

— Витенка, мили, изсвирете ни нещо — помоли Евгения Николаевна.

През цялото това време той нито веднъж не бе сядал на пианото. Но сега не чака да го молят, донесе нотите, показа ги на Женя, попита: „Имате ли нещо против?“ Людмила и Надя, които не обичаха музика, отидоха в кухнята, а Щрум засвири. Женя слушаше. Той свири дълго, щом свършеше една пиеса, помълчаваше, без да поглежда Женя, после засвирваше друга. От време на време тя имаше чувството, че Виктор Павлович изхлипва, не виждаше лицето му. Стремително се отвори вратата и Надя извика:

— Пуснете радиото, заповед!

Музиката секна и я смени металният еклив глас на говорителя Левитан, който в този момент произнасяше: „И с щурм завзеха града и важния железопътен възел…“ После изброи генералите и войските, които най-много се отличили в боевете, изброяването започна от името на генерал Толбухин, който командваше армията; и внезапно ликуващият глас на Левитан възвести: „А също и танковият корпус под командването на полковник Новиков“.

Женя тихичко извика, а после, когато силният, равен глас на говорителя произнасяше: „Вечна слава на героите, паднали за свободата и независимостта на нашата Родина“, се разплака.