Василий Гросман
Живот и съдба (142)

4

Николай Григориевич слезе от леката кола и огледа сивата клисура на „Лубянка“. Главата му бучеше от многочасовия рев на самолетните мотори, от пробягването на ожънати и неожънати нивя, на рекички и гори, от сменящите се в главата му отчаяние, увереност и неувереност.

Вратата се отвори, той влезе в рентгеновото царство на спарения учрежденски въздух и безумното учрежденско осветление — влезе в живот, който течеше извън войната, над войната.

В една празна задушна стая под прожекторно ярка лампа му наредиха да се съблече гол и докато замисленият човек с престилка опипваше тялото му, Кримов, потрепервайки, си мислеше, че грохотът и желязото на войната не са в състояние да попречат на методичното движение на тези пръсти, които не знаят що е срам.

Мъртвият червеноармеец, в чийто противогаз бе оставена написана преди атаката бележка: „Убит за щастливия съветски живот, вкъщи остават жена и шест деца“, обгорелият катраненочерен танкист с кичурите коса, залепнали за младата глава, многомилионната народна войска, прекосяваща блата и гори, стреляща с оръдия, с картечници…

А пръстите вършеха работата си уверено, спокойно, а под обстрела крещеше комисарят Кримов: „Какво, другарю Генералов, май не искате да защитавате съветската родина!“

— Обърнете се, наведете се, отместете крак.

После, вече облечен, го снимаха с разкопчана яка на гимнастьорката, с мъртво и жилаво лице анфас и в профил.

После с неприлично старание постави отпечатъци от пръстите си върху лист хартия. После усърдният служител отряза копчетата от панталоните му и му взе колана.

После се вози в ярко осветен асансьор, вървя по килимената пътека в дълъг, празен коридор покрай врати с кръгли малки прозорчета. Стаи на хирургична клиника, ракова хирургия. Въздухът беше топъл, учрежденски, огрян от свирепо ярка електрическа светлина. Рентгенов институт за социална диагностика…

„Но кой ме тикна в затвора?“

В този спарен, сляп въздух му беше трудно да мисли. Сън, действителност, кошмар, минало, бъдеще се оплетоха в кълбо. Губеше усещането кой е… Имах ли майка? Може би не съм имал. Женя ми стана безразлична. Звезди между върховете на боровете, бродът през Дон, зелената германска ракета, „Пролетарии от всички страни, съединявайте се“, зад всяка врата има хора, ще умра като комунист, къде ли е сега Михаил Сидорович Мостовской, главата ми бучи, нима Греков стреля по мен, къдрокосият Григорий Евсеевич, председателят на Коминтерна, е вървял по този коридор, колко труден, тесен въздух, каква проклета прожекторна светлина… Греков стреля по мен, следователят едва не ми строши зъбите, германците стреляха по мен, какво ли утрешният ден ми готви, кълна ви се, за нищо не съм виновен, пикае ми се, чудесни старци пееха на годишнината на Октомври у Спиридонов, ВЧК, ВЧК, ВЧК, Дзержински е бил стопанин на този дом. Хенрих Ягода и Менжински също, а пък после дребничкият, зеленоок питерски пролетарий Николай Иванович, днес учтивият и умен Лаврентий Павлович, ама, разбира се, разбира се, срещали сме се, Аллах верди, какво ли пеехме тогава: „Стани, пролетарий, за делото свое“, за нищо не съм виновен, трябва да се изпикая, нима ще ме разстрелят…

Колко е странно да вървиш по правия, опънат като тетива коридор, а животът тъй криволичи, пътечка, дерета, блатца, ручейчета, слепен прахоляк, неожънато жито, промъкваш се, заобикаляш, а съдбата е праволинейна като струна, коридори, коридори, из коридорите врати.

Кримов вървеше с отмерена крачка, нито бързо, нито бавно, сякаш часовият крачеше не зад него, а пред него.

От първите минути в зданието на „Лубянка“ го споходи нещо ново.

„Геометрично място на точки“ — помисли си той, когато натискаше пръст върху листа, и не разбра защо си го помисли, макар че точно тази мисъл изразяваше новото, което го бе споходило.

Новото усещане бе породено от обстоятелството, че губеше себе си. Ако бе поискал вода, щяха да му дадат, ако бе рухнал внезапно от сърдечен пристъп, лекарят щеше да му сложи нужната инжекция. Но той вече не беше Кримов, усети го, макар да не го разбираше. Вече не беше другарят Кримов, който, обличайки се, обядвайки, купувайки билет за кино, мислейки, заспивайки, постоянно се усещаше Кримов, той самият. Другарят Кримов се бе отличавал от всички хора и с душата, и с ума си, и с предреволюционния си партиен стаж, и със статиите си, отпечатани в списание „Комунистически интернационал“, и с различните навици и привички, и с обноските си, с интонациите на гласа си в разговор с комсомолци или пък със секретари на московски районни комитети, с работници, със стари партийци, с приятели и с просители. Тялото му сега бе подобие на човешко тяло, неговите движения и мисли напомняха човешки движения и мисли, но същината на другаря Кримов, на човека, неговите качества, свободата му ги нямаше.

Вкараха го в килията — правоъгълник с лъснат паркет, с четири нара, застлани с идеално изопнати одеяла, и той моментално почувства: трима човека погледнаха с човешки интерес четвъртия човек.

Седна на нара, който му посочиха, и тримата седнали на наровете с отворени книги на коленете го загледаха мълчаливо. И онова диво, скъпоценно нещо, което бе помислил, че загубва, се върна.

Единият беше масивен, едрочел, с буцеста физиономия и цяла копа побелели и непобелели, сплъстени като на Бетовен къдрави коси над ниското, месесто чело.

Вторият — старец с хартиенобели ръце, с кокалест плешив череп и лице като барелеф, отпечатан върху метал, сякаш във вените и артериите му течеше сняг, а не кръв.

Третият, който седеше на нара до Кримовия, беше симпатичен, с червено петно на носа от току-що свалените очила, нещастен и добродушен. Той посочи вратата с пръст, едва забележимо се усмихна, поклати глава и Кримов разбра — часовият гледа през прозорчето, трябва да мълчат.

Пръв заговори човекът със сплъстените коси.

— Е, какво — каза той лениво и добродушно, — ще си позволя от името на обществеността да поздравя с добре дошли въоръжените сили. Откъде идвате, драги другарю?

Кримов смутено се усмихна и отговори:

— От Сталинград.

— Охо, приятно ни е да видим един участник в героичната отбрана. Добре дошли в нашия дом.

— Пушите ли? — бързо попита белоликият старец.

— Пуша — отвърна Кримов.

Старецът кимна и се втренчи в книгата си.

Тогава симпатичният късоглед съсед каза:

— Разбирате ли, аз не се сетих да услужа на другарите, казах, че не пуша, и сега не дават тютюн за мен.

И попита:

— Кога пристигнахте от Сталинград?

— Тази сутрин бях там.

— Охо-хо — възкликна великанът, — с „Дъглас“ ли?

— Тъй вярно — отговори Кримов.

— Кажете, какво става със Сталинград? Ние не успяхме да се абонираме за вестници.

— Сигурно сте гладен? — попита симпатичният и късоглед съсед. — Защото ние вече вечеряхме.

— Не съм гладен — каза Кримов, — обаче германците няма да превземат Сталинград. Сега това е абсолютно ясно.

— Винаги съм бил сигурен в това — каза великанът.

Старецът шумно затвори книгата и попита Кримов:

— Очевидно сте член на Комунистическата партия?

— Да, комунист съм.

— По-тихо, по-тихо, говорете си само шепнешком — каза симпатичният и късоглед съсед.

— Дори и за партийното си членство — добави великанът.

Лицето му се стори познато на Кримов, спомни си го: беше популярно московско конферансие. Навремето Кримов ходеше на концерти с Женя в Колонната зала и го бе виждал на сцената. Ето че се срещнаха.

През това време се отвори вратата и надникна часовият:

— На кого името започва с К?

Великанът отговори:

— Моето, Каценеленбоген.

Той стана, поразреса с пръсти чорлавите си коси и бавно тръгна към вратата.

— На разпит — прошепна симпатичният съсед.

— Но защо пита за име на К?

— Имат си такова правило. Завчера часовият го извика така: „Кой тука е Каценеленбоген, започва с К“? Много смешно беше. Чешит.

— Да, умряхме си от смях — потвърди и старецът.

„Ами ти за какво си попаднал тук, стари счетоводителю? — помисли си Кримов. — И моето име започва с К“.

Арестуваните се заприготвяха за лягане, а ужасната лампа продължаваше да свети и Кримов почувства, че някой наблюдава през прозорчето, как той си развива партенките, подръпва си долните гащи, почесва се по гърдите. Тази светлина беше особена, тя гореше не заради хората в килията, а за да ги виждат по-добре. Ако беше по-удобно да ги наблюдават на тъмно, щяха да ги държат на тъмно.

Старият счетоводител лежеше с лице към стената. Кримов и късогледият му съсед разговаряха шепнешком, без да се гледат, закрили уста с длани, та часовият да не вижда как мърдат устните им.

От време на време поглеждаха към празния нар — какви ли шеги пуска сега конферансието на разпита.

Съседът прошепна:

— Всички в килията сме се превърнали в зайци, зайченца. Като в приказката: вълшебникът докоснал хората и те се превърнали в дългоухи твари.

И заразказва за съседите им.

А старецът бил есер или пък есдек^[1], а може би и меншевик. Николай Григориевич май някъде бе чувал името му — Дрелинг. Дрелинг прекарал по затвори, политизолатори и лагери над двайсет години, по затворнически стаж скоро щял да настигне Морозов, Новоруски, Фроленко и Фигнер от Шлиселбург. Сега го докарали в Москва във връзка с ново обвинение — в лагера намислил да изнася лекции по аграрния въпрос пред разкулачени селяни.

И конферансието имал също тъй дълъг лубянски стаж като Дрелинг: преди повече от двайсет години започнал работа при Дзержински във ВЧК, после работил при Ягода в ОГПУ, при Ежов в Народния комисариат по вътрешните работи, при Берия в Народния комисариат за държавна сигурност. Ту работел в централния апарат, ту оглавявал огромни лагерни строежи.

Кримов бе сбъркал и по отношение на своя събеседник Боголеев. Този съветски служител се оказа изкуствовед, експерт по музейния фонд, автор на никога непубликувани стихове — Боголеев пишел не в съзвучие с епохата.

Боголеев отново зашепна:

— А сега, нали разбирате, всичко, всичко изчезна и аз се превърнах в братче-зайче.

Колко невероятно, страшно, нали на света нямаше нищо друго, освен форсирането на Буг, Днепър, освен Пирятинското обкръжение и Овручките блата, освен Мамаев Курган и блок 6/1, освен политдонесенията, изчерпването на боеприпасите, ранените политически ръководители, нощните щурмове, политическата работа в бой и в поход, пробните стрелби по репери, танковите рейдове, освен минохвъргачките, генералните щабове, тежките картечници…

И в същия този свят, в същото време нямаше нищо друго, освен нощните следствия, сигналите за ставане, проверките, ходенето под конвой до нужника, освен дадените под брой цигари, обиските, очните ставки, следователите, освен решенията на Особеното съвещание.

Но съществуваха и едното, и другото.

Ала защо му изглеждаше естествено, неминуемо неговите лишени от свобода съседи да лежат в килията на вътрешния затвор? И защо беше невероятно, нелепо, немислимо той, Кримов, да се озове в тази килия, на този нар?

Кримов изпита нетърпимо желание да говори за себе си. Не се удържа и каза:

— Жена ми ме изостави, няма кой да ми праща колети.

А креватът на огромния чекист остана празен до сутринта.