Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живот и съдба (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Жизнь и судьба, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015)
Корекция
sir_Ivanhoe (2016)

Издание:

Василий Гросман

Живот и съдба

 

Роман

Първо издание

 

Превод: Здравка Петрова

Редактор: Георги Борисов

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Даниела Гакева

 

Василий Гроссман

Жизнь и судьба

Роман в трех книгах

 

© Editions L’Age d’Homme and the Estate of Vasily Grossman 1980–1991

© The Estate of Vasily Grossman 1992

 

© Здравка Петрова, превод, 2009

© Димитър Келбечев, художник, 2009

© Ростислав Димитров, типографско оформление, 2009

© Факел експрес, 2009

© Издателска къща Жанет 45, 2009

 

ISBN 978-954-9772-60-9 (Факел експрес)

ISBN 978-954-491-519-3 (Издателска къща Жанет 45)

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 60,5

 

Предпечат: „Студио Стандарт“ ЕООД

Печат: Полиграфически комплекс „Жанет 45“ — Пловдив

 

Факел експрес, София

Издателска къща Жанет 45, Пловдив

История

  1. — Добавяне

30

Щабът на танковия корпус се бе разположил в покрайнините на селото. Даренски спря пред щабната къща. Вече притъмняваше. Явно щабът бе пристигнал преди малко — тук-там червеноармейци сваляха от камионите куфари, дюшеци, свързочниците изтегляха кабел.

Автоматчикът, поставен на пост, неохотно влезе в пруста и извика адютанта. Адютантът неохотно излезе на външното стълбище, като всички адютанти се вгледа не в лицето, а в пагоните на пристигналия, и каза:

— Другарю подполковник, командирът на корпуса току-що пристигна от бригадата: почива си. Идете при оперативния дежурен.

— Докладвайте на командира на корпуса: подполковник Даренски. Ясно ли е? — надменно произнесе пристигналият.

Адютантът въздъхна и влезе вътре. А след минута излезе и извика:

— Заповядайте, другарю подполковник!

Даренски се качи по стълбището, а насреща му се зададе Новиков. Няколко мига, засмени от удоволствие, двамата се разглеждаха.

— Ето че се срещнахме — каза Новиков.

Хубава среща беше.

Двете умни глави, както навремето, се наведоха над картата.

— Движа се напред със същата скорост, с каквато някога бягахме — каза Новиков, — а на този участък я надминах.

— Зима е, зима — каза Даренски, — а какво ще покаже лятото?

— Аз нямам съмнения.

— И аз.

Наслада бе за Новиков да показва картата на Даренски. Срещна живо разбиране, интерес към подробностите, които сякаш забелязваше единствено Новиков, срещна вълнуващите Новиков въпроси…

Новиков сниши глас, сякаш изповядваше нещо лично, интимно:

— И разузнаването по ивицата за придвижване на танковете в атака, и съгласуваното използване на всички средства за целенасочване, и схемата на ориентирите, и светостта на взаимодействието — всичко това безспорно е наред. Но в ивицата на настъплението на танковете бойните действия на всички родове войски следват един бог — танка, трийсет и четворката, нашата умница!

Даренски знаеше картата на събитията не само по южното крило на Сталинградския фронт. От него Новиков научи подробности за кавказката операция, съдържанието на прехванатите преговори между Хитлер и Паулус, научи нови подробности за движението на групата на генерала от артилерията Фретер-Пико.

— Ей я вече Украйна, през прозореца се вижда — каза Новиков. Той посочи на картата: — Но май аз съм най-близо до другите. Само моят корпус подпира Родината.

После отмести картата и каза:

— Добре де, стига сме се занимавали със стратегия и тактика.

— В лично отношение всичко ли ви е както преди? — попита Даренски.

— Всичко е ново.

— Да не се оженихте?

— Ами на, чакам всеки ден, трябва да дойде.

— Охо, погина нашият казак — каза Даренски. — Честито от сърце. Аз пък все съм си ерген.

— Ами Биков? — неочаквано попита Новиков.

— Какво Биков? Цъфна при Ватутин, все като такъв.

— Силно е кучето.

— Крепост.

Новиков каза:

— Е, майната му. — И извика към съседната стая: — Ей, Вершков, ти май си решил да ни умориш от глад. И комисаря викни, да хапнем заедно.

Но не стана нужда да викат Гетманов, той сам застана на прага и ядосано съобщи:

— На какво прилича това, Пьотър Павлович? Родин май се изскубна напред. Ще видиш, ще влезе в Украйна преди нас. — И вече обръщайки се към Даренски, добави: — Такова време дойде, подполковник. Сега ни е страх повече от съседите, отколкото от противника. Вие да не сте ни съсед? Не, не, ясно — стар фронтови приятел.

— Ти, гледам, съвсем си се поболял по украинския въпрос — каза Новиков.

Гетманов придърпа кутията с консерва и шеговито се закани:

— Добре, но имай предвид, Пьотър Павлович, че като дойде твоята Евгения Николаевна, само на украинска земя ще ви регистрирам. Ето, подполковникът ще ми е свидетел.

Вдигна чашата си, посочи чашата на Новиков и каза:

— Другарю подполковник, хайде да пием за неговото руско сърце.

Даренски се трогна:

— Хубаво го казахте.

Новиков, който не бе забравил, че Даренски не обичаше твърде комисарите, каза:

— Да, другарю подполковник, отдавна не сме се виждали с вас.

Гетманов огледа трапезата и каза:

— Нямаме с какво да нагостим госта, само консерви. Готвачът не успява да напали печката, а вече трябва да сменяме командния пункт. Денем и нощем сме в движение. На, да бяхте дошли при нас преди настъплението. А сега час почиваме, денонощие напредваме. Сами себе си догонваме.

— Дай поне още една вилица — каза Новиков на адютанта.

— Ами нали наредихте да не сваляме съдовете от камиона — отвърна адютантът.

Гетманов заразказва за пътуването си из освободената територия.

— Руснаците и калмиците са като ден и нощ. Много от калмиците са играли по германската свирка. А какво ли само не им даде съветската власт! Те бяха страна на опърпани чергари, страна на битов сифилис, абсолютно неграмотни. Тъй де — вълкът куче става ли?

И се обърна към Новиков:

— А помниш ли, като сигнализирах за Басангов, не ме излъга тогава партийният усет. Но не ми се сърди, Пьотър Павлович, не коря тебе. И аз малко ли съм грешил в живота? Националният признак, ще знаеш, е голяма работа. Ще има определящо значение, практиката на войната го показа. Знаете ли кой е главният учител на болшевиките? Практиката.

— А за калмиците съм съгласен с вас — каза Даренски, — наскоро бях в Калмишките степи, минавах през всичките тези Китченери и Шебенери.

Защо го каза? Много бе пътувал из Калмикия и нито веднъж не изпита лошо чувство към калмиците, само жив интерес към техния бит и обичаи.

Ала комисарят на корпуса сякаш притежаваше някаква притегателна, магнитна сила. На Даренски непрекъснато му се искаше да се съгласява с него.

А Новиков го поглеждаше и се подсмиваше, нали най-добре познаваше тази задушевна, притегателна сила на комисаря, колко е приятно да се съгласяваш с него.

Гетманов неочаквано и простодушно се обърна към Даренски:

— Разбирам, вие сте от онези, които навремето си изпатиха несправедливо. Но не се сърдете на болшевишката партия, тя иска доброто на народа.

И Даренски, който винаги бе смятал, че политотделците и комисарите само пораждат бъркотии в армията, възкликна:

— Ама, моля ви се, как да не го разбирам!

— Именно, именно — каза Гетманов, — е, посбъркахме тук-там, но народът ще ни прости. Ще прости! Ние сме добри момчета, не сме злобари. Нали?

Новиков гальовно огледа събеседниците си и се обади:

— Добър комисар си имаме в корпуса, нали?

— Добър е — потвърди Даренски.

— Ха тъй де — каза Гетманов и тримата се разсмяха.

Сякаш отгатнал желанието на Новиков и Даренски, той си погледна часовника.

— Ще ида да си почина, че денонощно сме в движение, поне днес ще си отспя до сутринта. Десет денонощия не съм си свалял ботушите, като циганите. Началник-щабът сигурно спи вече?

— Какво ти спане — отговори Новиков, — веднага тръгна за новото място, нали от сутринта започваме пребазирането.

Когато останаха сами, Даренски каза:

— Пьотър Павлович, цял живот все нещо не съм успявал да преценя докрай. Ето например неотдавна сред каспийските пясъци ме бе обзело тягостно настроение, струваше ми се, че краят идва. А какво излезе? Успяхме да организираме такава сила! Мощ! А пред мощта нищо не издържа.

Новиков каза:

— Аз пък все по-ясно, все по-добре разбирам какво е руският човек! Ние сме безумно храбри, силни вълци!

— Сила! — възкликна Даренски. — И ето кое е най-важното: руснаците под ръководството на болшевиките ще бъдат начело на човечеството, а всичко останало ще си остане нищожно и незабележимо.

— Вижте какво — предложи Новиков, — искате ли отново да поставя въпроса за вашето прехвърляне? Да дойдете в корпуса като заместник началник-щаб? Да се бием заедно, а?

— Защо не, благодаря. А на кого ще бъда заместник?

— На генерал Неудобнов. Нормално е: подполковник ще замества генерал.

— На Неудобнов ли? Той бил ли е в чужбина преди войната? В Италия?

— Именно. Той е. Не е Суворов, но, общо взето, с него може да се работи.

Даренски се умълча. Новиков го погледна.

— Е, какво, ще опечем ли работата? — попита той.

Даренски повдигна с пръст устната си и поизтегли бузата.

— Виждате ли тези коронки? Същият този Неудобнов ми изби два зъба, като ме разпитваше през трийсет и седма.

Спогледаха се, помълчаха, пак се спогледаха. Даренски каза:

— Вярно, умен човек е, дума да няма.

— Ясно, ясно, все пак не е калмик, руснак е — позасмя се Новиков и неочаквано подвикна: — Я да му пийнем, ама истински, по руски!

Даренски за пръв път в живота си пи толкова много, но ако не бяха двете празни бутилки на масата, никой страничен човек не би забелязал, че двамата мъже са здравата, истински пияни. Само дето си заговориха на „ти“.

Новиков за кой ли път вече наля чашите и каза:

— Давай, не бави играта.

И Даренски, който инак не беше пияч, този път не бавеше играта.

Разговаряха за отстъплението, за първите дни на войната. Спомниха си за Блюхер и Тухачевски. Поприказваха за Жуков. Даренски разказа какво бе искал от него на разпита следователят.

Новиков разправи как преди началото на настъплението бе забавил с няколко минути движението на танковете. Но не спомена как бе сбъркал в предвижданията си за поведението на командирите на бригади. Заговориха за германците и Новиков каза как имал чувството, че лятото на четирийсет и първа го е закалило и ожесточило навеки, но още щом подкарали първите пленници, наредил да ги хранят по-добре, а измръзналите и ранените да се товарят за тила на камиони.

Даренски каза:

— Ние с твоя командир наругахме калмиците. Правилно! Жалко, че го няма твоя Неудобнов. Бих си поприказвал с него, охо, как бих си поприказвал.

— Ех, малко ли хора от Орел и Курск се сдушиха с германците? — каза Новиков. — На, и генерал Власов не е калмик. А моят Басангов е добър войник. Неудобнов пък е чекист, комисарят ми е разправял за него. Не е войник. Ние, руснаците, ще победим, ще стигна до Берлин, знам, че германците няма да ни спрат.

Даренски го прекъсна:

— Ей го, и Неудобнов, и Ежов, и всичките тия истории, ама Русия сега е една — съветска. И знам — всичките зъби да ми избият, любовта ми към Русия няма да се поклати. До последния дъх ще я обичам. Ама заместник на тая к… няма да стана, как я мислите тая работа, другари!

Новиков наля в чашите водка:

— Давай, не бави играта. — После добави: — Знам, тепърва още много неща има да видим. И аз ще бъда лош.

И внезапно смени темата:

— Ох, такива ужаси ставаха при нас. Снаряд откъсна главата на един танкист, а той, убит, натиска газта и танкът върви. Напред, напред!

Даренски каза:

— С твоя комисар наругахме калмиците, ама на мен един стар калмик не ми излиза от главата. А на колко е години Неудобнов? Дали да дойда на новите ви позиции, да го видя?

Новиков бавно, с натежал език проговори:

— Голям късмет извадих. По-голям, здраве му кажи.

Извади от джоба си снимка, подаде я на Даренски. Той дълго я гледа и мълча, после изрече:

— Красавица е, какво да каже човек.

— Красавица, викаш? — каза Новиков. — Красотата е нищо, разбираш ли, заради красота човек не обича така, както я обичам аз.

На вратата се появи Вершков и загледа въпросително командира на корпуса.

— Вън оттук — бавно изговори Новиков.

— Е, ти пък защо така, човекът искаше да попита дали не ни трябва нещо — укори го Даренски.

— Добре де, добре, тепърва ще ставам лош, ще ставам простак, бива ме, няма нужда да ме учат. Ей на, ти си подполковник, а защо ми говориш на „ти“? Така ли е по устав, а?

— О, това ли било! — каза Даренски.

— Я стига, ти пък не разбираш от шега — махна с ръка Новиков и си помисли колко е хубаво, че Женя не го вижда пиян.

— От глупави шеги не разбирам — отвърна Даренски.

Двамата дълго си изясняваха отношенията, накрая се сдобриха с предложението на Новиков да отидат на новите позиции и да набият с шомполи Неудобнов. Разбира се, никъде не отидоха, но пиха още.