Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живот и съдба (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Жизнь и судьба, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015)
Корекция
sir_Ivanhoe (2016)

Издание:

Василий Гросман

Живот и съдба

 

Роман

Първо издание

 

Превод: Здравка Петрова

Редактор: Георги Борисов

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Даниела Гакева

 

Василий Гроссман

Жизнь и судьба

Роман в трех книгах

 

© Editions L’Age d’Homme and the Estate of Vasily Grossman 1980–1991

© The Estate of Vasily Grossman 1992

 

© Здравка Петрова, превод, 2009

© Димитър Келбечев, художник, 2009

© Ростислав Димитров, типографско оформление, 2009

© Факел експрес, 2009

© Издателска къща Жанет 45, 2009

 

ISBN 978-954-9772-60-9 (Факел експрес)

ISBN 978-954-491-519-3 (Издателска къща Жанет 45)

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 60,5

 

Предпечат: „Студио Стандарт“ ЕООД

Печат: Полиграфически комплекс „Жанет 45“ — Пловдив

 

Факел експрес, София

Издателска къща Жанет 45, Пловдив

История

  1. — Добавяне

13

След пожара в нефтените резервоари генерал-полковник Ерьоменко реши да отиде при Чуйков в Сталинград.

Това опасно пътуване нямаше никакъв практически смисъл.

Ала душевно, човешки Ерьоменко страшно се нуждаеше от пътуването, затова той изгуби три дена в очакване да го прехвърлят оттатък Волга.

Светлите стени на блиндажа в Красний Сад изглеждаха спокойни, приятна беше сянката на ябълковите дървета по време на утринните разходки на командващия.

Далечният тътен, стрелбата в Сталинград се сливаха с шумоленето на листака и с въздишките на тръстиките и в това сливане имаше нещо неописуемо тягостно, разхождайки се сутрин, командващият пъшкаше и псуваше.

Сутринта Ерьоменко съобщи на Захаров решението си да замине за Сталинград и му нареди да поеме командването.

Пошегува се със сервитьорката, която постилаше покривка за закуската, разреши на заместник началник-щаба да отскочи със самолета за два дена до Саратов, вслуша се в молбата на генерал Трифонов, командващия една от степните армии, и му обеща да бомбардира мощния артилерийски възел на румънците. „Добре, добре, ще ти дам далекобойни самолети“.

Адютантите гадаеха откъде ли е дошло доброто настроение на командващия. Може би има добри вести от Чуйков? Или благоприятен разговор по прекия телефон? Писмо от вкъщи?

Но подобни известия обикновено минаваха и през адютантите — Москва не бе викала командващия, а вестите от Чуйков не бяха радостни.

След закуска генерал-полковникът си облече ватирания елек и тръгна на разходка. На десетина крачки след него вървеше адютантът му Пархоменко. Както винаги командващият крачеше бавно, на няколко пъти се наведе, почеса се по крака — и все поглеждаше към Волга.

Ерьоменко отиде при бойците от трудовия батальон, които копаеха ров. Бяха възрастни мъже с тъмнокафяви от слънцето вратове. Лицата им бяха мрачни, навъсени. Работеха мълчаливо и сърдито поглеждаха човека със зелената фуражка, безделнически застанал край изкопа.

Ерьоменко попита:

— Я кажете, момчета, кой от вас работи най-лошо?

Въпросът хареса на бойците от трудовия батальон, беше им омръзнало да размахват лопатите. Всички дружно погледнаха към един, който си бе обърнал джоба и изсипваше върху дланта си останки от тютюн и трошици хляб.

— Ами гаче тоя — казаха двама и погледнаха останалите.

— Тъй — сериозно каза Ерьоменко, — този значи. Ето го най-мързеливия.

Боецът въздъхна с достойнство и погледна отдолу Ерьоменко със сериозните си кротки очи, очевидно сметнал, че питащият се интересува от това не делово, а просто така, в името на историята или на собствената си образованост, затова не се намеси в разговора.

Ерьоменко запита:

— А кой от вас работи най-добре?

И всички посочиха един побелял човек: оредялата коса не предпазваше главата му от загара, както изсъхнала трева не пази земята от слънчевите лъчи.

— Трошников, ей този — обади се някой, — много се старае.

— Свикнал е да работи, другояче и да иска, не може — потвърдиха останалите, сякаш да оправдаят Трошников.

Ерьоменко бръкна в джоба на панталона си, извади блеснал на слънцето златен часовник, с усилие се наведе и го подаде на Трошников.

Оня не разбра, загледа се в Ерьоменко.

— Вземай, награда за тебе — каза Ерьоменко.

И все така загледан в Трошников, добави:

— Пархоменко, ще оформиш награждаването с грамота.

После продължи пътя си, чу как изкопът зад гърба му гръмна от възбудени гласове, изкопчиите ахкаха, смееха се на неочаквания късмет на Трошников, който бил свикнал да работи.

Два дена командващият фронта чака да го прехвърлят. Връзката с десния бряг тези дни беше почти прекъсната. Катерите, които успяваха да се доберат до Чуйков, за броени минути получаваха по петдесет-седемдесет пробойни, стигаха до брега, облени в кръв.

Ерьоменко се ядосваше, беше нервен.

Началството на шейсет и втора переправа имаше страх не толкова от германската стрелба, от бомбите и снарядите, а от гнева на командващия. Ерьоменко смяташе, че нехайните майори и мудните капитани са виновни за безчинствата на германските минохвъргачки, оръдия и авиация.

През нощта Ерьоменко излезе от землянката и застана на пясъчното хълмче край водата.

Картата на войната, разтворена пред командващия фронта в блиндажа в Красний Сад, тук гърмеше, пушеше, дишаше живот и смърт.

Ето, пред него сякаш беше същият огнен пунктир на предната линия, начертан от собствената му ръка, същите дебели клинове на Паулусовите пробиви към Волга, отбелязваните с неговите цветни моливи отбранителни възли и точки на съсредоточаване на огневи средства. Но когато гледаше картата, разтворена на масата, той се чувстваше властен да огъва, да раздвижва линията на фронта, можеше да накара тежката артилерия на левия бряг мощно да изреве. Там се чувстваше машинист, господар на тази машина.

Тук го обзе съвсем друго чувство… Заревото над Сталинград, бавният грохот в небето — всичко това разтърсваше със своята огромна, независеща от командващия страст и сила.

Сред тътена от стрелбата и взривовете откъм заводите долиташе почти нечуто провлечен звук: а-а-а-а-а…

В този провлечен вик на вдигналата се в контраатака сталинградска пехота имаше нещо не само заплашително, но и печално, нажалено.

— А-а-а-а-а — се ширеше над Волга… Бойното „ура“, преминало над мразовитата нощна вода под звездите на мразовитото есенно небе, сякаш изгубваше своя плам, променяше се и в него неочаквано се разкриваше съвсем друга същина — не въодушевление, не храброст, а душевна мъка, сякаш прощаване с всичко скъпо, сякаш зов към близките да се пробудят, да вдигнат глава от възглавницата, да чуят за последен път гласа на бащата, съпруга, сина, брата…

Войнишката мъка сграбчи сърцето на генерал-полковника.

Войната, която командващият бе свикнал да ръководи, изведнъж го всмука, той стоеше тук, върху подвижния пясък, самотен войник, потресен от огромността на огъня и грохота, стоеше, както бяха стояли тук, на брега, хиляди и десетки хиляди войници, чувстваше, че народната война надхвърля с размерите си неговото умение, неговата власт и воля. Може би това усещане беше най-висшата точка, до която на Ерьоменко бе съдено да се издигне в схващанията си за войната.

Призори Ерьоменко пристигна на десния бряг. Предупреден по телефона, Чуйков излезе до водата, за да наблюдава стремителното движение на бронирания катер.

Ерьоменко слезе бавно, прехвърленият на брега трап се огъваше под тежестта му. Непохватно пристъпи по каменистия бряг, приближи до Чуйков.

— Здравей, другарю Чуйков — каза Ерьоменко.

— Здравейте, другарю генерал-полковник — отговори Чуйков.

— Дойдох да видя как живеете тук. Май не те е опърлил нефтеният пожар. Все си такъв рошав. Дори не си отслабнал. Все пак добре те храним.

— Че от какво да отслабна, и денем, и нощем седя в блиндажа — отговори Чуйков и тъй като думите на командващия, че го хранят добре, му се видяха обидни, добави: — Ама защо посрещам госта си на брега!

Ерьоменко наистина се засегна, дето Чуйков го нарече сталинградски гост. И когато Чуйков каза: „Заповядайте в дома ми“, отговори: „И тук съм добре, на чист въздух“.

В това време заработи високоговорителната уредба оттатък Волга.

Брегът бе осветен от пожари и ракети, от взривове и изглеждаше пуст. Светлините ту гаснеха, ту се разгаряха, имаше секунди, в които избухваха с ослепителна бяла сила. Ерьоменко се взираше в брега, насечен от траншеи и блиндажи, в камънака покрай водата, чиито остри върхове изскачаха от мрака и лесно и бързо отново потъваха в него.

Огромен глас бавно, изтежко пееше:

Пусть ярость благородная вскипает, как волна,

Идеть война народная, священная война…

И понеже на брега и по склона не се виждаха хора, и понеже всичко наоколо — и земята, и Волга, и небето — бе огряно от пламъци, обземаше те чувството, че самата война пее тази бавна песен, пее я без хората, сама търкаля скалите на думите.

Ерьоменко изпита неудобство от интереса си към разкрилата му се картина: излизаше, че наистина е дошъл на гости при сталинградския домакин. Яд го беше, че Чуйков май беше схванал душевната тревога, която го бе накарала да прекоси Волга, че той май е знаел как се бе измъчвал командващият фронта при разходките си сред шумолящите тръстики в Красний Сад.

Ерьоменко заразпитва домакина на цялата тази огнена напаст за маневрирането с резервите, за взаимодействието между пехотата и артилерията и за съсредоточаването на германците в района на заводите. Той задаваше въпросите си и Чуйков отговаряше, както е редно да се отговаря на по-старши.

Помълчаха. На Чуйков му се искаше да попита: „Най-великата в историята отбрана, но все пак какво става с настъплението?“

Ала не се реши да попита: Ерьоменко ще си помисли, че защитниците на Сталинград нямат търпение, молят други да снемат тежестта от плещите им.

Неочаквано Ерьоменко попита:

— Баща ти и майка ти май живеят на село, в Тулска област?

— В Тулска, другарю командващ.

— Пише ли ти старият?

— Пише, другарю командващ. Още работи.

Погледнаха се, очилата на Ерьоменко розовееха от пламъците на пожара.

Сякаш всеки момент щеше да започне единствено нужният и на двамата разговор за истинските проблеми на Сталинград. Но Ерьоменко промълви:

— Сигурно те интересува въпросът, който всички задават на командващия фронта — за попълненията в жива сила и боеприпаси?

Разговорът, който единствено имаше смисъл в този час, така и не започна.

Застаналият на билото на склона часови поглеждаше надолу и Чуйков, следейки изсвирването на един снаряд, вдигна очи и проговори:

— Червеноармеецът сигурно си мисли: какви ли са тия чешити, дето стоят до водата?

Ерьоменко посумтя, почеса се по носа.

Наближи моментът, когато трябваше да се сбогуват. Според неписаните нравствени правила началник, застанал под обстрел, обикновено си тръгва едва когато подчинените го замолят за това. Но безразличието на Ерьоменко към опасността беше тъй пълно и естествено, че тези правила не се отнасяха за него.

Той разсеяно и същевременно зорко извърна глава подир свирещия звук на прелетялата мина.

— Е, Чуйков, ами аз да си тръгвам.

Чуйков остана още малко на брега, проследи с очи заминаващия катер — пенестата следа зад кърмата му напомняше бяла кърпичка, сякаш жена махаше за сбогом.

Застанал на палубата, Ерьоменко гледаше брега отсреща — той се полюшваше вълнообразно в неясната светлина откъм Сталинград, а реката, по която подскачаше катерът, бе замряла като каменна плоча.

Ерьоменко нервно прекоси палубата от борд до борд. Десетки обичайни мисли се раздвижиха в главата му. Нови задачи стояха пред фронта. Главното сега беше съсредоточаването на бронетанковите сили, възложената му от Главната квартира подготовка на удар по левия фланг. Той не каза нито дума за това на Чуйков.

А Чуйков се върна в блиндажа си и автоматчикът, застанал на входа, и свръзката в преддверието, и извиканият тук началник-щаб на Гуриевата дивизия — всички, които скочиха, щом чуха тежката походка на Чуйков, видяха, че командармът не е в настроение. Пък и имаше за какво.

Та нали дивизиите се топят, топят, нали в смяната на атаки и контраатаки германските клинове неотклонно режат скъпоценни метри от сталинградската земя. Нали двете отпочинали, пълночислени дивизии, пристигнали от германския тил и съсредоточени в района на Тракторния завод, сега зловещо бездействат.

Не, Чуйков не изказа пред командващия фронта всичките си опасения, тревоги, мрачни мисли.

Ала нито единият, нито другият знаеха коя е истинската причина за неудовлетвореността им от тази среща. Най-важното в срещата им беше нещо извън деловата част, нещо, което и двамата не можаха да изрекат на глас.