Василий Гросман
Живот и съдба (140)

2

— Хайде, стига ми се прави на глупак. Отговаряй кой те завербува, докато беше в обкръжение?

Разпитваха го на левия бряг на Волга, във фронтовия Специален отдел.

От боядисания под, от саксиите с цветя на перваза, от часовника с топузи на стената лъхаше провинциално спокойствие. Познато и мило изглеждаше потреперването на стъклата и грохотът откъм Сталинград — явно на десния бряг се разтоварваха бомбардировачи.

Колко различен изглеждаше армейският подполковник, седнал до селската кухненска маса, от въображаемия бледоуст следовател.

Но ето че подполковникът с изцапаното с вар от белосаната печка рамо пристъпи до седналия на селската табуретка специалист по работническото движение в страните на колониалния Изток, човека с военна униформа и комисарска звезда на ръкава, човека, роден от мила и добра майка, и го халоса с юмрук в лицето.

Николай Григориевич прокара длан по устните и носа си, погледна ръката си и видя на нея кръв, смесена със слюнка. После предъвка устни. Езикът му беше изтръпнал, не чувстваше и устните си. Погледна боядисания, наскоро измит под и преглътна кръвта.

През нощта го обзе омраза към следователя. Но в първите минути нямаше нито омраза, нито физическа болка. Ударът по лицето означаваше духовна катастрофа и не можеше да предизвика нищо освен усещане за вцепенение, за вкаменяване.

Кримов се озърна, засрамен пред часовия. Червеноармеецът видя как бият комунист! Биеха комуниста Кримов, биеха го в присъствието на едно момче, заради което бе извършена великата революция, същата, в която бе участвал Кримов.

Подполковникът си погледна часовника. Беше часът за вечеря на завеждащите отдели в стола.

Докато водеха Кримов по суграшицата на двора към дървения арест, грохотът на въздушната бомбардировка откъм Сталинград се чуваше особено ясно.

Първата мисъл, която го порази след вцепеняването, беше, че германска бомба би могла да разруши този арест… И тази мисъл беше проста и отвратителна.

В задушната килия с дървените стени го връхлетя отчаяние и ярост — той губеше самия себе си. Той, именно той с дрезгав вик бе тичал към самолета да посрещне приятеля си Георги Димитров, той бе носил ковчега на Клара Цеткин и пак той току-що се бе озърнал страхливо — ще го удари ли отново, или няма да го удари следователят. И именно него с погнуса бе погледнал колхозникът автоматчик, него, комуниста, бит при разпита от комунист…

Още не можеше да осъзнае огромното значение на думите „лишаване от свобода“. Превръщаше се в друго същество, всичко у него трябваше да се промени — лишиха го от свобода.

Притъмняваше му пред очите… Ще отиде при Шчербаков, в Централния комитет. Има възможност да се обърне към Молотов, няма да се успокои, докато този мерзавец подполковникът не бъде разстрелян. Ами вдигнете телефона! Обадете се на Красин. Нали и самият Сталин е чувал, знае името ми. Другарят Сталин веднъж попитал другаря Жданов: „Кой беше този Кримов, дето е работил в Коминтерна ли?“

И Николай Григориевич начаса усети под краката си тресавище, тази тъмна, колоидна, катранена, бездънна каша всеки момент ще го погълне… Нещо непреодолимо, сякаш по-силно от германските бронирани дивизии се стовари върху него. Бе лишен от свобода.

Женя! Женя! Виждаш ли ме? Женя! Погледни ме, изпаднах в ужасна беда! Останах съвсем сам, захвърлен, захвърлен и от теб.

Извергът го биеше. Съзнанието му се размътваше и до гърч в пръстите му се искаше да се хвърли върху следователя.

Не бе изпитвал подобна омраза нито към жандармите, нито към меншевиките, нито към есесовския офицер, когото бе разпитвал.

В човека, който го тъпчеше, Кримов познаваше не чужд човек, а себе си. Кримов, онзи същия, който още като хлапе бе плакал от щастие пред потреслите го думи от Комунистическия манифест: „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!“ Това чувство за близост бе наистина ужасно.