Василий Гросман
Живот и съдба (20)

20

Людмила Николаевна извади от пощенската кутия писмо „Военна поща“.

С широки крачки влезе в стаята, погледна плика на светлината и разкъса в края грубата хартия.

За миг изпита чувството, че от плика ще изпаднат снимки на Толя — като мъничък, когато главата му едва се крепеше, гол на възглавницата, с вирнати мечешки крачета, с издути устнички.

Кой знае как, сякаш без да чете думите, а само попивайки, поглъщайки с очи редовете, изписани с красивия почерк на неинтелигентен човек, тя разбра: жив е, сред живите е!

Прочете, че Толя е тежко ранен в гърдите и в хълбока, че е загубил много кръв, изтощен е, не може да пише сам, вече четири седмици е с температура… Ала щастливи сълзи замрежваха очите й, толкова голямо беше отчаянието й преди миг.

Излезе на стълбата, прочете първите редове на писмото и успокоена тръгна за бараката, където държаха дървата. Там, в студения сумрак, прочете средата и края на писмото и си помисли, че това писмо е предсмъртно сбогуване с нея.

Людмила Николаевна започна да пълни чувала с дърва. И въпреки че лекарят, при когото ходеше в Москва, на „Гагаринский“, в поликлиниката на ЦЕКУБУ^[1], й бе казал да не вдига повече от три килограма и да прави само бавни, плавни движения, Людмила Николаевна изпъшка по селски и метна на рамо чувала, пълен с влажни цепеници, после на един дъх се изкачи на втория етаж. Пусна чувала на пода и съдовете на масата потрепериха, издрънчаха.

Людмила си облече палтото, метна си шала на главата и излезе.

Хората я отминаваха, после се извръщаха.

Тя пресече, един трамвай рязко звънна и ватманката й се закани с юмрук.

Ако свърне надясно, по малката уличка ще стигне до заводи, където работи майка й.

Ако Толя загине, баща му няма да знае — в кой лагер да го търсят, може отдавна да е умрял…

Людмила Николаевна отиде в института при Виктор Павлович. Когато стигна до къщичката на Соколови, влезе в двора, почука на прозореца, но перденцето си остана спуснато — Маря Ивановна я нямаше.

Виктор Павлович току-що си влезе в кабинета — каза й някой и тя благодари, макар че не схвана кой беше — познат, непознат, мъж или жена, и тръгна през лабораторната зала, където както винаги сякаш почти никой не работеше истински. Обикновено на пръв поглед мъжете в лабораторията или си приказват, или с цигара в ръка се взират в някаква книга, а жените винаги са заети: възвират чай в колбите, лакират си ноктите, плетат.

Тя забелязваше и най-дребните неща, хиляди дреболии, дори хартията, от която някой лаборант си свиваше цигара.

В кабинета на Виктор Павлович шумно се здрависаха и Соколов бързо отиде при нея, почти дотича, размахал голям бял плик, и каза:

— Обнадеждават ни, има план, перспектива за реевакуация в Москва с всичките ни багажерии и апаратура, със семействата. Не е лошо, нали! Вярно, не са поставени никакви контролни дати. И все пак!

Оживеното му лице, очите пробудиха в нея някаква омраза. Нима и Маря Ивановна щеше да дотърчи при нея така радостно? Не, не, Маря Ивановна веднага щеше да разбере всичко, да прочете всичко по лицето й.

Ако знаеше, че ще види толкова щастливи лица, разбира се, нямаше да дойде при Виктор. И Виктор е зарадван, и неговата радост довечера ще влезе вкъщи — и Надя ще бъде щастлива, ще се махнат от омразния Казан.

Заслужават ли всички хора, колкото и да са те, младата кръв, с която е купена тази радост?

Тя вдигна към мъжа си очи, пълни с укор.

И в нейните очи се взряха неговите — разбиращи, пълни с тревога.

Когато останаха сами, той й каза, че щом влязла, веднага разбрал — случило се е нещастие.

Прочете писмото и повтори:

— Какво да се прави, Боже мой, какво можем да направим.

Виктор Павлович си облече палтото и двамата тръгнаха към изхода.

— Днес няма да се върна — каза той на Соколов, който бе застанал до новия, наскоро назначен началник на отдел „Кадри“ Дубенков — кръглоглав висок мъж с широко модерно сако, тясно за едрите му плещи.

Щрум пусна за миг ръката на Людмила и тихо каза на Дубенков:

— Смятахме да започнем списъците за Москва, но днес няма да мога, после ще ви обясня.

— Не се безпокойте, Виктор Павлович — басово отговори Дубенков. — Няма закъде да бързаме. Това е планиране за в бъдеще, аз ще се заема с черновата работа.

Соколов махна с ръка, закима и Щрум разбра, че се е досетил за новата мъка, сполетяла семейството му.

Студен вятър фучеше по улицата, вдигаше прахоляк, ту го усукваше, ту внезапно го подхвърляше, разпиляваше като черен булгур, който не става за ядене. Неумолимо суров беше този студ, това кокалено потропване на клоните, тази ледена синевина на трамвайните релси.

Жена му извърна към него лице, подмладено от страданието, изпито, намръзнало — тя се взираше във Виктор Павлович втренчено, умолително.

Някога имаха млада котка, първото й раждане беше неуспешно, умирайки, тя припълзя до Щрум и жално замяучи, вперила в него широко отворените си светли очи. Ала кого да замолиш на кого да се оплачеш в това огромно пусто небе, на тази безжалостна прашна земя?

Ето я болницата, в която работех — продума тя.

— Люда — изведнъж се сети той, — влез в болницата, тук ще ти разшифроват писмото. Как не се сетих веднага?!

Той видя как Людмила Николаевна се качи по стъпалата и заговори с портиера.

Щрум отиваше до ъгъла и пак се връщаше при входа на болницата. Минувачите подтичваха покрай него с пазарски мрежи, със стъклени буркани, в които сред сивкава супа плаваха сиви макарони и картофчета.

— Витя — извика го жена му.

Но гласа й усети, че се е овладяла.

— Значи така — каза тя. — Тази болница е в Саратов. Заместник главният лекар ходил там наскоро. Записа ми улицата и номера.

Веднага се появиха много ангажименти, въпроси: кога заминава параход, как да намерят билет, трябва да приготвят багажа, да се снабдят с продукти, да вземат назаем пари, да се уреди някаква командировка.

Людмила Николаевна замина без багаж и без продукти, почти без пари, качи се на парахода без билет, сред общата навалица и суетня.

Отнесе само спомена за сбогуването с майка си, с мъжа си, с Надя в тъмната есенна вечер. Зашумяха край бордовете черните вълни, югоизточният вятър блъсна, нададе вой, подхвана пръските речна вода.