Василий Гросман
Живот и съдба (160)

22

Минаха няколко дни след излизането на статията в стенвестника. Работата в лабораторията си вървеше както преди. Щрум ту се оклюмваше, ту живваше, ставаше деен, обикаляше из лабораторията и с бързите си пръсти извличаше от первазите и металните решетки своите любими мелодии.

Шегуваше се, че, изглежда, в института е започнала епидемия от късогледство, познатите се сблъскваха с него лице в лице, но замислено го подминаваха, без да го поздравят; веднъж и Гуревич, щом забеляза отдалече Щрум, се престори на разсеян, прекоси улицата и спря пред някакъв афиш. Наблюдавайки еволюциите му, Щрум се извърна и в същия момент се извърна и Гуревич, очите им се срещнаха. Гуревич направи изненадан, зарадван жест, взе да се кланя. Всичко това не беше чак толкова весело.

Когато срещаше Щрум, Свечин го поздравяваше, старателно се изправяше във военна стойка, но при това физиономията му беше като на дипломат, който поздравява посланик на неприятелска държава.

Виктор Павлович си водеше сметка — кой се извръща, кой кима, кой му подава ръка.

Когато се прибираше, първата му работа бе да попита:

— Търсил ли ме е някой по телефона?

И обикновено Людмила отговаряше:

— Никой, ако не броим Маря Ивановна.

И понеже знаеше наизуст следващия му въпрос, добавяше:

— Засега няма писмо от Мадяров.

— Разбираш ли — казваше той, — онези, които се обаждаха всеки ден, сега се обаждат от дъжд на вятър, а онези, които се обаждаха от дъжд на вятър, изобщо престанаха.

Струваше му се, че и вкъщи започнаха да се държат с него различно отпреди. Веднъж Надя мина покрай баща си, който пиеше чай, и не му каза „добро утро“. Щрум грубо й кресна:

— Защо не поздравяваш? Според тебе да не съм неодушевен предмет?

И лицето му явно бе толкова жално и измъчено, че Надя, вместо да отговори също грубо, разбра състоянието му и побърза да каже:

— Татенце, мили, извинявай.

Същия ден той я попита:

— Слушай, Надя, ти още ли се срещаш с твоя пълководец?

Тя не отговори, само сви рамене.

— Искам да те предупредя за следното — каза той. — Да не ти хрумне да разговаряш с него на политически теми. Сега само това ми липсва — да ме подберат и по тази линия.

И Надя, вместо да отговори рязко, каза:

— Можеш да бъдеш спокоен, татко.

Сутрин на път за института, колкото повече го наближаваше, Щрум все по-често се озърташе и ту забавяше, ту ускоряваше крачка. Убедеше ли се, че коридорът е пуст, забързваше с наведена глава и ако някъде се отваряше врата, сърцето на Виктор Павлович сякаш спираше.

Най-сетне влязъл в лабораторията, той дишаше тежко, като войник, който е тичал към своя окоп по обстрелвана територия.

Веднъж Савостянов влезе при Щрум и му каза:

— Виктор Павлович, моля ви, всички ви молим, напишете писмо, покайте се, уверявам ви, това ще помогне. Помислете, точно когато ви предстои огромна и, защо да скромничим, велика работа, когато живите сили на нашата наука свързват надеждите си с вас, ей така, изведнъж да захвърлите всичко. Напишете писмо, признайте грешките си.

— За какво да се разкайвам, за какви грешки? — каза Щрум.

— Ох, не е ли все едно, нали всички правят така — и в литературата, и в науката, и партийните вождове, ето и в областта на вашата любима музика Шостакович си признава грешките, пише писма и се разкайва — и нищо му няма, след разкаянието продължава да работи.

— Но за какво да се разкайвам аз, пред кого?

— Пишете до дирекцията, до ЦК. Няма значение, пишете до когото и да е! Важното е да се разкаете. Нещо от рода на „признавам вината си, изкривих линията, обещавам да се поправя, осъзнах грешката си“ — нали знаете, вече си има стандарт за тези неща. А най-важното е, че помага, винаги помага!

Обикновено веселите, засмени очи на Савостянов бяха сериозни. Дори сякаш цветът им се бе променил.

— Благодаря, благодаря ви, приятелю — каза Щрум, — другарското ви отношение ме трогва.

А след час Соколов му каза:

— Виктор Павлович, идущата седмица ще се състои разширен научен съвет, смятам, че вие сте длъжен да се изкажете.

— По какъв повод? — попита Щрум.

— Мисля, че трябва да дадете обяснения, с една дума, да се разкаете за грешките си.

Щрум закрачи из стаята, внезапно спря до прозореца и загледан към двора, каза:

— Пьотър Лаврентиевич, може би ще е по-добре да напиша писмо? Все пак е по-леко, отколкото сам да се оплювам пред хората.

— Не, смятам, че трябва да се изкажете. Вчера говорих със Свечин и той ми подсказа, че там — Соколов неопределено посочи към горния перваз на вратата — искали да се изкажете, а не да пишете писмо.

Щрум бързо се извърна към него:

— Нито ще се изкажа, нито ще пиша писмо.

Соколов изрече с търпеливата интонация на лекар психиатър, който разговаря с болен:

— Виктор Павлович, мълчанието във вашето положение е равносилно на съзнателно самоубийство, над вас тегнат политически обвинения.

— Разбирате ли кое ме мъчи най-много? — възкликна Щрум. — Защо в дни на всеобща радост, в дните на победата с мен се случва всичко това? И хем някой кучи син може да каже, че съм се опълчил открито срещу основите на ленинизма, като съм смятал, че е дошъл краят на съветската власт. Както се казва, Мориц обича да бие слабите.

— Чух и такова мнение — каза Соколов.

— А, не, да вървят по дяволите! — отсече Щрум. — Няма да се разкайвам!

А през нощта се заключи в стаята си и започна да пише писмо. Обзет от срам, скъса писмото и тутакси започна да пише текста на изказването си пред научния съвет. Препрочете го, тупна с длан по масата и го накъса на малки парченца.

— Ей това е, край! — каза на глас. — Да става, каквото ще. Да ме затварят.

Известно време седя неподвижно, свиквайки с окончателното си решение. После му хрумна, че може да напише приблизителния текст на писмото, което би изпратил, ако бе решил да се разкайва — нали в това няма нищо унизително за него. Никой няма да види това писмо, нито един човек.

Беше сам, вратата беше заключена, всички наоколо спяха, навън беше тихо — нито клаксони, нито шум от минаващи коли.

Ала една невидима сила го притискаше. Той чувстваше хипнотизиращата й тежест, тя го караше да мисли така, както на нея й се искаше, да пише под нейна диктовка. Беше вътре в него, караше сърцето му да замира, размекваше волята му, намесваше се в отношението му към жена му и дъщеря му, в неговото минало, в мислите му за младостта. Дори започна да усеща себе си плиткоумен, скучен, досаден за околните с бледото си многословие. Дори работата му сякаш избледня, покри се с някакъв прах, с пепел, вече не го изпълваше със светлина и радост.

Само хора, които не са изпитвали върху си подобна сила, могат да се чудят на онези, които й се покоряват. Хората, познали тази сила, се учудват на друго — как е възможно, макар и за миг, от такъв човек да се изтръгне дори и едничка гневна дума, едничък плах, припрян протестен жест.

Щрум пишеше писмото за разкаяние за себе си — ще го скрие и на никого няма да го покаже, — но същевременно тайно разбираше, че то може в един момент неочаквано да му послужи, нека е написано.

На сутринта пиеше чай и поглеждаше часовника — време беше за лабораторията. Обзе го вледеняващо чувство на самота. Стори му се, че до края на живота му никой няма да дойде при него. И по телефона не му се обаждат не само от страх. Не му се обаждат, защото е скучен, безинтересен, бездарен.

— Разбира се, и вчера никой не ме е търсил, нали? — каза на Людмила Николаевна и издекламира: — „Самин край прозорчето, ни гост, ни приятел очаквам…“^[1]

— Забравих да ти кажа, Чепижин си е дошъл, търси те по телефона, иска да те види.

— О — възкликна Щрум, — о, че как можа да не ми кажеш? — И тържествено затропа по масата някаква мелодия.

Людмила Николаевна отиде до прозореца. Щрум крачеше бавно, висок, прегърбен, от време на време размахваше чантата си и тя знаеше, че си мисли за срещата с Чепижин, поздравява го и разговаря с него.

Тези дни й беше жал за мъжа й, тревожеше се за него, но същевременно мислеше за недостатъците му и за най-важния от тях — за неговия егоизъм.

Ето, сега издекламира: „Самин край прозорчето, не очаквам приятел“ и тръгна за лабораторията, където е заобиколен от хора, където е работата му; довечера ще иде у Чепижин, сигурно ще се прибере не по-рано от дванайсет и през ум не му минава, че тя целия ден ще бъде сама и че до прозорчето в празния апартамент седи тя и край нея няма никого, че именно тя не очаква нито гост, нито приятел.

Людмила Николаевна отиде в кухнята да измие съдовете. Тази сутрин й беше особено тежко на душата. Днес Маря Ивановна няма да се обади, отива при по-голямата си сестра на Шаболовка.

Колко е тревожно с Надя, тя мълчи и, разбира се, въпреки забраните продължава вечерните си разходки. А Виктор е изцяло погълнат от своите проблеми, не иска да мисли за Надя.

На вратата се позвъни — сигурно бе дошъл дърводелецът, с когото се бе уговорила вчера, трябваше да поправи вратата на стаята на Толя. И Людмила Николаевна се зарадва — жив човек. Отвори — в полумрака на коридора бе застанала жена със сива астраганена шапчица, с куфар в ръката.

— Женя! — извика Людмила толкова силно и жално, че сама се смая от гласа си, зацелува сестра си, загали я по раменете и заповтаря: — Няма го, няма го Толенка, няма го.