Метаданни
Данни
- Серия
- Живот и съдба (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Жизнь и судьба, 1960 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Здравка Петрова, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Военна проза
- Епически роман
- Исторически роман
- Реалистичен роман
- Социален роман
- Съвременен роман (XX век)
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2015)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2016)
Издание:
Василий Гросман
Живот и съдба
Роман
Първо издание
Превод: Здравка Петрова
Редактор: Георги Борисов
Художник: Димитър Келбечев
Коректор: Даниела Гакева
Василий Гроссман
Жизнь и судьба
Роман в трех книгах
© Editions L’Age d’Homme and the Estate of Vasily Grossman 1980–1991
© The Estate of Vasily Grossman 1992
© Здравка Петрова, превод, 2009
© Димитър Келбечев, художник, 2009
© Ростислав Димитров, типографско оформление, 2009
© Факел експрес, 2009
© Издателска къща Жанет 45, 2009
ISBN 978-954-9772-60-9 (Факел експрес)
ISBN 978-954-491-519-3 (Издателска къща Жанет 45)
Формат 84/108/32
Печатни коли 60,5
Предпечат: „Студио Стандарт“ ЕООД
Печат: Полиграфически комплекс „Жанет 45“ — Пловдив
Факел експрес, София
Издателска къща Жанет 45, Пловдив
История
- — Добавяне
43
Вътрешно Антон Хмелков понякога се ужасяваше от работата си и вечер, легнал на нара, щом чуеше смеха на Трофим Жученко, го полазваха студени тръпки.
Ръцете на Жученко, неговите дълги и дебели пръсти, които затваряха херметичната ключалка на камерата, винаги изглеждаха немити, беше неприятно да си вземаш хляб от съдината, към която посягаше и Жученко.
Жученко изпитваше щастливо вълнение, когато започваше сутрешната смяна и изчакваше колоната хора откъм железопътната гара. Движението на колоната му изглеждаше непоносимо бавно, затова издаваше един гърлен жален звук и челюстите му леко потрепваха като на котка, която следи врабци през прозореца.
Този човек започна да причинява безпокойство на Хмелков. Естествено, и Хмелков можеше да си пийне и пийнал да се позабавлява с някоя жена от чакащите реда си. Имаше една тайна вратичка, през която служителите от зондеркомандата влизаха в преддверието да си избират жени. Мъжът си е мъж. Хмелков си избираше жена или момиче, завеждаше я в едно празно помещение в бараката и след половин час я довеждаше обратно във вагона и я предаваше на часовия. Той мълчеше и жената мълчеше. Беше дошъл тук не заради жените и пиячката, не заради габардинения брич, не заради командирските хромови ботуши.
Един юлски ден на 1941 година той бе взет в плен. Удряха го с приклад по врата и по главата, боледува от кървава дизентерия, караха го да ходи с километри по снега със скъсаните си ботуши, даваха му жълта вода с мазутени петна, по едно време къса с пръсти смърдящо черно месо от конски труп, яде гнила ряпа и картофени обелки. Бе избирал само едно — живота, не искаше повече, бе се отървал от десет смърти — гладни и студени, не искаше смърт от кървава диария, не искаше да падне с девет грама метал в главата, не искаше да подпухне и да остави сърцето си да се удави във водата, надигнала се от краката му. Не беше престъпник, беше бръснар от град Керч и никой никога не бе мислил лошо за него — нито роднините, нито съседите от двора, нито майсторите в работата му, нито приятелите, с които бе пил вино, бе ял пушен кефал и бе играл на домино. И той смяташе, че няма нищо общо с Жученко. Ала понякога му се струваше, че разликата между него и Жученко е съвсем незначителна; и нима е важно — за Бог и за хората — с какво настроение излизат на работа, единият весело, другият невесело — работата им е една и съща.
Обаче не разбираше — Жученко го тревожи не с факта, че е по-виновен от него. Жученко го плашеше тъкмо защото страшната, природна изроденост го оправдаваше. А той, Хмелков, не беше изрод, той беше човек.
Смътно съзнаваше, че при фашизма човек, който иска да остане човек, може да намери избор, по-лек от спасения живот — смъртта.