Василий Гросман
Живот и съдба (194)

56

През нощта Щрум не мигна. Болеше го сърцето. Откъде е тази ужасна болка? Тежест, тежест. Победител!

Когато се плашеше от деловодителката в домоуправлението, беше по-силен и по-свободен отсега. Днес дори не посмя да поспори, да изкаже съмнение. Щом стана силен, изгуби вътрешната си свобода. Как да погледне Чепижин в очите? А може би ще го направи също тъй спокойно, както онези, дето в деня на завръщането му в института посрещнаха Щрум весело и добродушно?

Всичко, което си спомняше тази нощ, го нараняваше, измъчваше, не му даваше мира. Собствените му усмивки, жестове, постъпки му бяха чужди и враждебни. В очите на Надя снощи бе прочел съжаление и нещо като погнуса.

Единствено Людмила, която вечно го дразнеше, вечно се препираше с него, щом изслуша разказа му, изведнъж рече: „Витенка, не бива да се тормозиш. За мен ти си най-умният, най-честният човек. Щом си го направил, значи така е трябвало“.

Откъде се появи у него желанието всичко да оправдава, да се съгласява? Защо стана толерантен към онова, което доскоро не можеше да понася? За каквото и да разговаряха с него, все беше оптимист.

Военните победи съвпаднаха с прелома в личната му съдба. Той вижда мощта на армията, величието на държавата, светлото бъдеще. Защо мислите на Мадяров днес му изглеждат толкова плоски?

В деня, когато го изхвърляха от института, отказа да си признае някакви грешки и колко светло и леко му стана на душата. Какво щастие бе за него през тези дни, че има близките си — Людмила, Надя, Чепижин, Женя… Ами срещата с Маря Ивановна, какво ще й каже? Винаги бе гледал надменно покорството и послушанието на плахия Пьотър Лаврентиевич. А днес! Страхуваше се да помисли за майка си, беше съгрешил пред нея. Страхуваше се да извади последното й писмо. Ужасен, нажален разбираше, че е безсилен да опази душата си, да я защити. В самия него растеше сила, която го превръщаше в роб.

Той извърши подлост! Той, човекът, хвърли камък по злочести, окървавени, безсилно рухнали хора.

И от болката, свила сърцето му, от мъчителното чувство пот изби по челото му.

Откъде се вземаше у него душевната самоувереност, кой му бе дал право да се перчи пред другите хора с чистотата и мъжеството си, да бъде съдник на хората, да не им прощава слабостите?

Слаби могат да бъдат и грешниците, и праведниците. Разликата е там, че дребното човече, щом извърши добра постъпка, цял живот се бие в гърдите, а праведникът върши добри дела, без да ги забелязва, ала с години помни греха, който е извършил.

А той се гордееше с мъжеството, с прямотата си, осмиваше онези, които проявяваха слабост, боязън. Но ето, че и той, човекът, измени на хората. Презираше се, срамуваше се от себе си. Домът, в който живееше, светлината, топлината, която го сгряваше — всичко стана на пух и прах, изтече като подвижен, сух пясък.

Приятелството с Чепижин, чувствата към дъщеря му, привързаността към съпругата, безнадеждната любов към Маря Ивановна, човешкият му грях и човешкото щастие, трудът му, неговата прекрасна наука, обичта към майка му и плачът по нея — всичко напусна душата му.

В името на какво извърши страшния си грях? Всичко на този свят е нищожно в сравнение с онова, което изгуби. Всичко е нищожно в сравнение с истината, с чистотата на малкия човек — и царството, простряло се от Тихия океан до Черно море, и науката.

Ясно видя, че още не е късно, у него още има сили да надигне глава, да остане син на своята майка.

Няма да търси утехи, оправдания. Нека всичко лошо, жалко, подло, което извърши, му бъде вечен укор, нека цял живот денем и нощем му напомня за себе си. Не, не, не! Не към подвиг трябва да се стреми, не към гордост и перчене с този подвиг.

Всеки ден, всеки час, година след година трябва да води борба за правото си да бъде човек, да бъде добър и чист. И в тази борба не бива да има нито гордост, нито тщеславие, само смирение. А ако дойде страшно време, безизходен час, човекът не бива да се страхува от смъртта, не бива да се страхува, ако иска да остане човек.

— Ами добре, да опитаме — каза той, — силата може да ми стигне. Мамо, мамо, твоята сила.