Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живот и съдба (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Жизнь и судьба, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015)
Корекция
sir_Ivanhoe (2016)

Издание:

Василий Гросман

Живот и съдба

 

Роман

Първо издание

 

Превод: Здравка Петрова

Редактор: Георги Борисов

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Даниела Гакева

 

Василий Гроссман

Жизнь и судьба

Роман в трех книгах

 

© Editions L’Age d’Homme and the Estate of Vasily Grossman 1980–1991

© The Estate of Vasily Grossman 1992

 

© Здравка Петрова, превод, 2009

© Димитър Келбечев, художник, 2009

© Ростислав Димитров, типографско оформление, 2009

© Факел експрес, 2009

© Издателска къща Жанет 45, 2009

 

ISBN 978-954-9772-60-9 (Факел експрес)

ISBN 978-954-491-519-3 (Издателска къща Жанет 45)

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 60,5

 

Предпечат: „Студио Стандарт“ ЕООД

Печат: Полиграфически комплекс „Жанет 45“ — Пловдив

 

Факел експрес, София

Издателска къща Жанет 45, Пловдив

История

  1. — Добавяне

22

Комисарят Пивоваров се промъкна в тесните землянки на санитарния батальон и намери тежка обстановка — ранените лежаха нагъсто един до друг на пода. Не завари Кримов, снощи го бяха евакуирали на левия бряг.

„Как пък тъй веднага го раниха? — мислеше си Пивоваров. — Провървя ли му, не му ли провървя?“

Едновременно Пивоваров искаше да вземе решение, дали си струва да прехвърли болния командир на полка в медико-санитарния батальон. Когато се върна в щабния блиндаж (по пътя едно парче от германска мина за малко не го уби), Пивоваров разказа на автоматчика Глушков, че в батальона няма никакви условия за лечение на болния. Навсякъде се търкалят купчини кървава марля, памуци — да те е страх да се приближиш. Като изслуша комисаря, Глушков каза:

— Разбира се, другарю комисар, все пак си е по-добре при нас, в блиндажа.

— Да — кимна комисарят. — Щото там и не гледат кой е командир на полк, кой е войник, всички са на пода.

И Глушков, на когото по чин му бе отредено да лежи на пода, каза:

— Разбира се, това на нищо не прилича.

— Той каза ли нещо? — попита Пивоваров.

— Не. — И Глушков махна с ръка. — Какво ти говорене, другарю комисар, донесоха писмо от жена му, хич не го погледна.

— Какво приказваш? — уплаши се Пивоваров. — Значи е много зле. Страхотия, да не погледне писмото?

Взе плика, подържа го на дланта си, вдигна го до лицето на Берьозкин, строго, натъртено произнесе:

— Иван Леонтиевич, имате писмо от съпругата си. — Почака малко и със съвсем друг тон добави: — Ваня, разбери, от жена ти, ама ти не разбираш ли, ей, Ваня?

Но Берьозкин не разбираше.

Лицето му беше зачервено, блестящите му очи пронизващо и празно се взираха в Пивоваров.

С настоятелна сила тропаше войната този ден по блиндажа, където лежеше болният командир на полка. Още от снощи връзката почти по всички телефони беше нарушена; кой знае защо, в землянката на Берьозкин телефонът работеше безотказно, по този телефон се обаждаха от дивизията, от оперативния отдел при щаба на армията, обаждаше се съседът — командирът на полк от дивизията на Гуриев, обаждаха се командири на батальони от полка на Берьозкин — Подчуфаров и Диркин. В блиндажа непрекъснато щъкаха хора, вратата скърцаше, плющеше платнището, което Глушков бе окачил на входа. Още от сутринта очаквателна тревога обзе хората. През този ден, белязан само с ленива артилерийска стрелба, с редки и небрежни, неточни авиационни атаки, у много хора се зароди пронизващо скръбната увереност, че германският удар предстои неизбежно. Подобна увереност измъчваше еднакво и Чуйков, и комисаря на полка Пивоваров, и хората в блок 6/1, и започналия сутринта с водка командир на стрелковия взвод, който празнуваше рождения си ден край заводския комин на Сталинградския тракторен.

Всеки път, когато в блиндажа на Берьозкин се подхващаха интересни или особено смешни разговори, всички поглеждаха командира на полка — нима не чува и това?

Командирът на рота Хренов с пресипнал от нощната прохлада глас разказваше на Пивоваров как преди разсъмване излязъл от мазето, където се намираше неговият команден пункт, приседнал на един камък и се ослушал дали германците не вършат някакви глупости. И не щеш ли, от небето се чул сърдит, яден глас: „Ей, Хрен, защо не си запалил кандилата?“

За миг Хренов останал като гръмнат — кой ли на небето знае името му, дори се поуплашил, а после се оказало, че летецът на един царевичар бил изключил мотора и планирал точно над главата му; изглежда е искал да хвърли продукти за блок 6/1, та се ядосвал, че не са поставили знаци на предната линия.

Всички в блиндажа погледнаха към Берьозкин — не се ли усмихва? Но само на Глушков се стори, че в блесналите стъклени очи на болния се появи жива точица. Дойде време за обяд, блиндажът опустя. Берьозкин лежеше тихо, а Глушков въздишаше: лежи Берьозкин, а до него — дългоочакваното писъмце. Пивоваров и майорът, новият началник-щаб, заместил убития Кошенков, отидоха да обядват, хапват си екстра борш, сръбват по сто грама. Готвачът нагости Глушков с този хубав борш. А командирът на полка, стопанинът тук, не яде, само глътна малко вода от канчето…

Глушков отвори плика, приближи плътно до леглото, натъртено, бавно и тихо прочете:

„Здравей, скъпи Ваня, здравей, ненагледен мой, здравей, мили“.

Глушков се намръщи и продължи да срича на глас написаното.

Четеше на лежащия в безсъзнание командир писмото от жена му, писмото, което цензорите от военната цензура вече бяха чели, нежно, тъжно и мило писмо, а бе редно да го прочете само един човек на този свят — Берьозкин.

Глушков не се учуди много, когато Берьозкин извърна глава и каза: „Дай тука“ — и протегна ръка.

Редовете на писмото подскачаха в големите треперещи пръсти:

„… Ваня, тук е много красиво, Ваня, толкова тъгуваме за тебе. Люба все ме пита защо татко го няма с нас. Живеем на брега на едно езеро, вкъщи е топло, хазайката има крава, мляко, имаме пари, нали ти ни изпрати, излизам сутрин и по студената вода плуват жълти и червени кленови листа, а наоколо вече е навалял сняг и от него водата е още по-синя, и небето е по-синьо, и листата са невероятно жълти, невероятно червени. И Люба ме пита: защо плачеш? Ваня, Ваня, скъпи мой, благодаря ти за всичко, благодаря ти за всичко, за всичко, за добротата ти. Защо плача — как да го обясня? Плача, защото живея, плача от мъка, че Слава го няма, а аз съм жива, от щастие, че ти си жив, плача, когато си спомням за мама, за сестрите си, плача от утринната светлина, защото наоколо е толкова красиво и такова нещастие сполетя всички, и мен. Ваня, Ваня, скъпи мой, ненагледен мой, мили мой…“

И му се завива свят, и всичко наоколо се слива, треперят пръстите, трепка писмото заедно с нажежения въздух.

— Глушков — каза Берьозкин, — днес трябва да ме оздравите. — (Тамара не обичаше тази дума.) — Какво става, варилникът не е ли улучен?

— Варилникът е читав. Ама как да ви оздравим за един ден — четирийсет градуса има във вас, като в скоросмъртницата, как да ги изкараме отведнъж!

Бойците дотъркаляха в блиндажа громолящ варел от бензин. Напълниха варела до половината с вдигаща пара мътна речна вода. Наливаха водата с голям черпак и брезентова кофичка.

Глушков помогна на Берьозкин да се съблече и го заведе до варела.

— Прекалено е гореща, другарю подполковник — бъбреше той, като пипваше варела отвън и си отдръпваше ръката, — ще се сварите. Казах да повикат другаря комисар, ама той бил на съвещание при командира на дивизията, по-добре да почакаме другаря комисар.

— Защо ще чакаме?

— Ако стане нещо с вас, ще се застрелям. А ако не ми стигне куражът, другарят комисар Пивоваров ще ме застреля.

— Хайде, помогни ми.

— Разрешете да повикам поне началник-щаба.

— Хайде — каза Берьозкин и макар че това пресипнало, кратко „хайде“ бе произнесено от гол, едва крепящ се на краката си човек, Глушков веднага престана да спори.

Щом влезе във водата, Берьозкин застена, изохка, подскочи и Глушков, като го гледаше, застена, защура се около варела.

„Като в родилен дом“ — кой знае защо си помисли той.

За известно време Берьозкин изгуби съзнание и всичко потъна в мъгла — и военната тревога, и огънят на болестта. В един миг спря, замря сърцето му и силно нагорещената вода престана да пари. После се съвзе и каза на Глушков:

— Трябва да се забърше подът.

Но Глушков не бе видял как водата прелива. Моравото лице на подполковника взе да прибелява, устата се поотвори, по бръснатия череп избиха едри капки пот, които се сториха на Глушков синкави. Берьозкин взе отново да губи съзнание, но когато Глушков се опита да го измъкне от водата, ясно произнесе:

— Рано е — и се закашля. А когато кашлицата попремина, още преди да си поеме дъх, Берьозкин каза: — Я долей още вряла водица.

Накрая излезе от водата и Глушков, като го гледаше, съвсем се оклюма. Помогна на Берьозкин да се избърше и да легне, зави го с одеялото и няколко шинела, после взе да трупа отгоре му всичко, що намери в блиндажа — платнища, ватенки, ватирани панталони.

Когато Пивоваров се върна, в блиндажа беше чисто и ошетано. Само въздухът беше влажен като в баня. Берьозкин лежеше тихо, спеше. Пивоваров постоя до него.

„Какво хубаво лице има — помисли си Пивоваров. — Виж, този човек не е писал заявления“.

Цял ден го бе измъчвал споходилият го спомен, как преди пет години бе разобличил своя колега от двугодишните курсове Шмельов — днес, когато в това жестоко, тягостно, мъчително затишие какви ли не глупости пълнеха главата му, в мислите му се пръкваше и Шмельов, поглеждаше го изкриво с жални и трагични очи — така беше слушал, докато на онова събрание четяха заявлението от близкия му приятел Пивоваров.

Към дванайсет през нощта Чуйков, прескочил командира на дивизията, се обади по телефона в полка, настанен в селището на Тракторния завод — този полк много го тревожеше, — разузнаването докладваше, че в района се забелязва упорито струпване на германски танкове и пехота.

— Какво става там при вас? — каза раздразнено. — Кой в края на краищата командва полка? Батюк ми каза, че командирът на полка имал някаква пневмония, иска да го прехвърлите на левия бряг.

Отговори му пресипнал глас:

— Аз командвам полка, подполковник Берьозкин. Имаше нещо такова, бях понастинал, вече се оправих.

— Чувам — сякаш злорадо каза Чуйков. — Здравата си пресипнал, ама германецът ще ти даде да пийнеш горещо млекце. Приготвил ти го е, да знаеш, ще те залее.

— Ясно, другарю първи — каза Берьозкин.

— А, ясно ти е, нали — заканително изрече Чуйков, — тогава имай предвид: посмееш ли да отстъпваш, с мене ще си имаш работа, германецът нищо не е.