Василий Гросман
Живот и съдба (132)

58

Даренски рядко бе изживявал такива тягостни седмици като по време на командировката си в Калмишката степ. Би телеграма на фронтовото началство, че пребиваването му на крайния ляв фланг, където цари пълно затишие, повече не е необходимо, че е изпълнил задачата си. Но началството с неразбираемо за Даренски упорство не го отзоваваше.

Най-леки бяха часовете на работа, най-тежко беше времето за почивка.

Всичко наоколо бе пясък — подвижен, сух, шумолящ. Разбира се, и тук имаше живот — из пясъка щъкаха гущери и костенурки, с опашките си оставяха следи из пясъчните хълмчета, тук-там растяха пукащи бодливи тръни с цвета на пясъка, във въздуха кръжаха ястреби, търсеха мърша и отпадъци, тичаха дългокраки паяци.

Нищетата на суровата природа, студеното еднообразие на ноемврийската снежна пустиня сякаш бяха опустошили хората — не само битът, но и мислите им бяха бедни, еднообразно тъжни.

Постепенно Даренски се подчини на това унило пясъчно еднообразие. Открай време беше равнодушен към яденето, но тук постоянно си мислеше за обяда. Киселата чорба от булгур и туршиени домати за първо, кашата от булгур за второ се превърнаха в кошмар на живота му. Когато седеше в полутъмната барачка на грубо скованата маса, залята с локви супа, и гледаше хората, сърбащи от плоските тенекиени панички, му ставаше криво, искаше му се по-скоро да се махне от столовата, да не чува дрънченето на лъжиците, да не усеща гадната до повръщане миризма. Но не излизаше на въздух и столовата отново го привличаше, мислеше за нея, броеше часовете до утрешния обяд.

Нощем в къщурките беше студено и Даренски спеше зле — гърбът, ушите, краката, пръстите на ръцете, бузите му мръзнеха. Лягаше си облечен, намотаваше на краката си два ката партенки, увиваше главата си с пешкир.

Отначало му беше чудно, че хората, с които си имаше работа тук, сякаш не мислеха за войната, главите им бяха изпълнени с проблемите за лапачката, тютюна, прането. Но скоро и Даренски при разговорите си с командири на дивизиони и батареи за подготовката на оръдията за зимата, за вретенното масло, за осигуряването на боеприпаси забеляза, че и неговата глава е пълна с какви ли не битови тревоги, надежди и огорчения.

Щабът на фронта изглеждаше недосегаемо далечен, той мечтаеше за нещо по-малко — да отскочи за един ден до щаба на армията, край Елиста. Но докато мислеше за това пътуване, не си представяше среща със синеоката Ала Сергеевна, а копнееше за баня, за изпрано бельо, за супа с бяла юфка.

Дори за нощуването у Бова сега си мислеше с приятно чувство, не беше чак толкова лошо в неговата къщурка. Пък и разговорът с Бова не беше за пране и за супа.

Особено го тормозеха въшките.

Дълго време не можа да разбере защо толкова често взе да се почесва, не забелязваше усмивките на събеседниците си, когато по време на служебен разговор изведнъж свирепо започваше да се дръгне под мишниците или по крака. От ден на ден се чешеше все по-стръвно. Свикна с паренето и сърбежа около ключиците, под мишниците.

Мислеше, че е получил екзема, и я отдаваше на изпръхналата си кожа, раздразнена от прахта и пясъка.

Понякога сърбежът беше толкова мъчителен, че както си вървеше, неочаквано спираше и пак се дръгнеше по крака, по корема, по задника.

Тялото го сърбеше особено силно нощем. Даренски се събуждаше и дълго, настървено дереше с нокти кожата на гърдите си. Веднъж, както лежеше по гръб, вирна крака и през стон зачеса прасците си. Екземата се усилваше от топлината, бе забелязал това. Под одеялото тялото го сърбеше и пареше просто нетърпимо. Когато излизаше нощем на студа, сърбежът стихваше. Вече мислеше да иде до санитарния батальон и да поиска мехлем срещу екзема.

Една сутрин издърпа напред яката на ризата си и видя по шевовете цяла върволица сънливи, едри въшки. Бяха много. Даренски погледна със страх, засрамен капитана до него, капитанът вече се беше събудил, седеше на леглото и с хищна физиономия мачкаше въшките по разкопчаните си долни гащи. Устните му беззвучно мърдаха, явно водеше сметка на бойните си успехи.

Даренски си съблече ризата и се зае със същото.

Сутринта беше тиха, мъглива. Не се чуваше стрелба, не бучаха самолети и сигурно затова особено ясно се чуваше пукането на въшките, гинещи под командирските нокти.

Капитанът хвърли един поглед към Даренски и промърмори:

— Ей че едро животно — цяла мечка! Сигурно е свиня майка.

Без да откъсва поглед от яката на ризата си, Даренски попита:

— Не дават ли прах против въшки?

— Дават — каза капитанът. — Ама каква полза. Трябва ни баня, а тук водата за пиене не стига. Съдовете в стола почти не се мият, икономисват водата. Каква ти баня тук.

— Ами дезинфекционни камери няма ли?

— Абе я ги зарежи. Само дето дрехите горят, а въшката дебелее. Ех, като бяхме в Пенза, в резерва, тогава живот си живеехме! Дори не ходех в стола. Хранеше ме хазайката, още не беше стара, сочна женичка. Два пъти в седмицата баня, биричка всеки ден.

Нарочно произнасяше „Пьонза“ вместо „Пенза“.

— Но какво да правим сега? — попита Даренски. — Пенза е далече.

Капитанът го погледна сериозно и с интимен тон изрече:

— Има един добър начин, другарю полковник. Тютюн за смъркане! Счуква се тухла и се смесва с тютюн за смъркане. Наръсва се бельото. Въшката започва да киха, юрне се насам-натам и си строшава тиквата о тухлата.

Физиономията му беше сериозна и Даренски не разбра отведнъж, че капитанът му предлага народно творчество.

След няколко дена Даренски чу десетина истории на тази тема. Излезе, че тукашният фолклор доста добре я е разработил.

Сега главата му денонощно беше заета с безброй въпроси: храненето, прането, смяната на бельото, праха против въшки, гладенето на въшките с гореща бутилка, замразяването на въшките, изгарянето на въшките. Забрави дори за жените, спомни си една поговорка, която бе чул в лагера от криминалните: „Един живот е — и за жена не помисляш“.