Василий Гросман
Живот и съдба (164)

26

Когато Щрум се прибра, всички спяха. Струваше му се, че до сутринта ще седи на бюрото си, ще преписва и препрочита заявлението, в което се разкайва за грешките си, решавайки за стотен път — да иде ли утре в института.

Докато се връщаше, а пътят беше дълъг, не мислеше за нищо — нито за сълзите си по стълбището, нито за разговора с Чепижин, прекъснат от неговия внезапен нервен пристъп, нито за страшния за него утрешен ден, нито за писмото от майка му, сложено в страничния джоб на сакото. Мълчанието на улиците го подчини и в главата му всичко опустя — огромно ветровито пространство като безлюдните просеки през нощната Москва. Не се вълнуваше, не се срамуваше от одевешните си сълзи, не изпитваше страх пред съдбата си, не искаше всичко да свърши добре.

На сутринта Щрум тръгна за банята, но вратата беше заключена отвътре.

— Людмила, ти ли си?

И ахна, щом чу гласа на Женя.

— Боже мой, как се озовахте тук, Женечка? — каза той и в слисването си глупаво попита: — Ами Люда знае ли, че сте пристигнали?

Тя излезе от банята, целунаха се.

— Изглеждате зле — каза Щрум и добави: — На това му се казва еврейски комплимент.

Още тук, в коридора, тя му разказа, че Кримов е арестуван и за какво е дошла в Москва.

Той остана като гръмнат. Но щом чу тази вест, идването на Женя особено силно го трогна. Ако беше дошла щастлива, унесена в мисли за новия си живот, Женя нямаше да му се стори толкова мила и близка.

Заприказва се с нея, разпитваше я и все поглеждаше часовника.

— Ама че нелепост, ама че безсмислица — чудеше се той, — спомнете си само моите разговори с Николай, той все ме кастреше. А сега! Аз, дето съм еретик, се разхождам на свобода, а той, правоверният комунист, е арестуван.

Людмила Николаевна се обади:

— Витя, имай предвид, че часовникът в трапезарията изостава с десет минути.

Той измънка нещо и отиде в стаята си, а докато вървеше по коридора, успя на два пъти да си погледне часовника.

Заседанието на научния съвет бе насрочено за 11 часа. Сред своите познати предмети и книгите някак особено натрапчиво долавяше, сякаш в халюцинация, напрежението и суетнята в института. Десет и половина. Соколов си съблича престилката. Савостянов тихичко казва на Марков: „Да, явно нашият безумец е решил да не идва“. Гуревич се почесва по дебелия задник и поглежда през прозореца — пред зданието на института спира един ЗИС, от него слиза Шишаков с шапката и дългия си пасторски шлифер. Идва и друга кола — младият Бадин. По коридора крачи Ковченко. В заседателната зала вече има петнайсетина души, разтварят вестници. Дошли са по-отрано, понеже знаят, че ще има много хора, та да си заемат по-хубави места. Свечин и секретарят на общоинститутския партиен комитет Рамсков „с печат на тайна на челото“^[1] са застанали пред вратата на партийния комитет. Старият академик Прасолов с неговите побелели къдрици, устремил поглед към висините, плува по коридора — на подобни заседания той се изказва смайващо подло. Шумно, на тълпи прииждат младшите научни сътрудници.

Щрум си погледна часовника, извади от чекмеджето заявлението, пъхна го в джоба си, отново погледна часовника.

Може да отиде на научния съвет и да не се разкайва, просто мълчаливо да присъства… Не… Ако отиде, няма как да мълчи, а говори ли, трябва да се разкайва. Не отиде ли пък — значи да си пресече всички пътища…

Ще кажат: „Не е намерил сили… демонстративно се противопоставя на колектива… политическо предизвикателство… след всичко това с него трябва да се разговаря по друг начин…“ Извади от джоба си заявлението и веднага, без да го погледне, го върна обратно. Десетки пъти бе препрочитал тези редове: „Аз осъзнах, че като проявих недоверие към партийното ръководство, извърших постъпка, несъвместима с нормите на поведение на съветския човек и затова… В своя труд аз несъзнателно кривнах встрани от пътя на съветската наука и неволно се противопоставих…“

Изпитваше нужда непрекъснато да препрочита това заявление, но щом го вземеше в ръце, всяка буква му се струваше непоносимо позната… Комунистът Кримов бе загазил, държаха го на „Лубянка“. А Щрум с неговите съмнения, с ужаса му пред жестокостта на Сталин, с неговите приказки за свободата, за бюрократизма, с ей тази политически обагрена история отдавна трябваше да го изритат на Колима…

През последните дни все по-често го обземаше страх, струваше му се, че ще го арестуват. Нали обикновено такива неща не свършват с изгонване от работа. Първо те критикуват публично, после те гонят от работа, накрая те арестуват.

Отново си погледна часовника. Залата вече е пълна. Присъстващите поглеждат към вратата, шепнат си: „Обаче Щрум не дойде“… Някой декламира: „Към пладне слънцето клони, а Виктор все го няма“^[2]. Шишаков е заел председателското място, сложил е на масата чантата си. До Ковченко е застанала секретарката, поднася му да подпише някакви спешни документи.

Нетърпеливото, нервно очакване на десетките хора, събрани в заседателната зала, нетърпимо потискаше Щрум. Сигурно и на „Лубянка“, в стаята на човека, който специално се интересува от него, чакат — как тъй няма да дойде? Чувстваше физически, виждаше мрачния човек в Централния комитет: значи така и не благоволи да дойде? Виждаше разни познати, как казват на жените си: „Луд човек“. В душата си и Людмила го осъжда — Толя даде живота си за държавата, с която Виктор влиза в спор, и то по време на война.

Когато си бе припомнял колко много репресирани и заточени има сред неговите роднини и роднините на Людмила, се бе успокоявал с мисълта: „Но ако ме попитат, ще кажа — не само такива хора има около мен, ето Кримов, той ми е близък, известен комунист, стар член на партията, работил нелегално и преди революцията“.

На ти сега един Кримов! Започнат ли да го разпитват там, ще си спомни всички еретични приказки на Щрум. Впрочем Кримов не му е чак толкова близък — нали Женя се разведе с него. Пък и не са водили чак толкова опасни разговори, нали преди войната Щрум не изпитваше особено остри съмнения. Ох, ама ако там разпитат Мадяров…

Десетки, стотици усилия, принуди, тласъци, удари се сливаха в равнодействаща, тя сякаш огъваше ребрата, разделяше черепните кости.

Безсмислени са думите на доктор Щокман^[3] — силен е онзи, който е самотен. Абе как ще е силен! Крадливо озъртайки се, с жалки, провинциалистки движения той захвана припряно да си връзва вратовръзката, да прехвърля листовете в джобовете на новото си, официално сако, обу си новите жълти обувки.

В момента, когато вече стоеше облечен до бюрото, в стаята надникна Людмила Николаевна. Мълчаливо пристъпи до него, целуна го и излезе.

Не, няма да прочете своето служебно покаяние! Ще каже истината, която идва право от сърцето му: другари, приятели, слушах ви с болка и с болка си мислех как можа да се случи така, че в щастливите дни на извоювания в мъки сталинградски прелом аз останах сам, слушам гневните упреци на своите другари, братя, приятели… кълна ви се — целия си мозък, всичката си кръв, силите си… Да, да, да, сега той знаеше какво ще каже… По-скоро, по-скоро, все още може да отиде навреме… Другари… Другарю Сталин, аз не живях правилно, нужно бе да стигна до ръба на бездната, за да видя грешките си в цялата им дълбочина. Думите, които ще каже, ще се изливат от дъното на душата му! Другари, моят син загина край Сталинград…

Тръгна към вратата.

Именно в тази последна минута всичко се реши окончателно и му оставаше само по-скоро да стигне до института, да остави в съблекалнята палтото си, да огледа познатите лица, да каже: „Искам думата, искам да ви разкажа, другари, какво мислих и чувствах през тези дни…“

Ала именно в тези минути той с бавни движения съблече сакото и го окачи на облегалката на стола, развърза вратовръзката, сгъна я и я сложи на края на бюрото, приклекна и захвана да си развързва обувките.

Обзе го чувство за лекота и чистота. Седеше, спокойно замислен. Не вярваше в Бог, но кой знае защо в тези минути имаше чувството, че Бог го наблюдава. Никога в живота си не бе изпитвал такова щастливо и същевременно смирено чувство. Вече нямаше сила, способна да му отнеме правотата.

Замисли се за майка си. Може би тя беше до него, когато неочаквано промени решението си. Нали само минута преди това съвсем искрено бе искал да излезе пред колегите си с едно истерично покаяние. Не бе мислил за Бог, не бе мислил за майка си, когато непоколебимо бе усетил своето окончателно решение. Ала те бяха до него, макар да не бе мислил за тях.

„Колко добре се чувствам, щастлив съм“ — помисли си той.

Отново си представи събранието, лицата на хората, гласовете на говорещите.

„Колко ми е хубаво, колко ми е светло“ — помисли си отново.

Сякаш никога не бе се чувствал толкова сериозен в размислите си за живота, за близките си, за себе си, за своята съдба.

Людмила и Женя влязоха при него. Щом го видя без сако, по чорапи, с разкопчана яка, Людмила някак като старица изахка.

— Боже мой, решил си да не отиваш! Но какво ще стане сега?

— Не знам — отговори той.

— Но може би още не е късно? — каза тя, после го погледна и добави: — Не знам, не знам, ти не си дете. Но когато решаваш такива въпроси, трябва да мислиш не само за своите принципи.

Той помълча, после въздъхна. Женя каза:

— Людмила!

— Е, нищо де, нищо — издума Людмила, — ще става каквото ще става.

— Да, Людочка — каза той, — „инда ещё побредем“^[4].

Прикри врата си с ръка и се усмихна:

— Извинете, Женевиев, без вратовръзка съм.

Гледаше Людмила Николаевна и Женя и имаше чувството, че едва сега е разбрал истински колко сериозна и трудна работа е да живееш на този свят, колко значителни са отношенията с близките.

Разбираше, че животът ще тръгне както преди и той пак ще се дразни, ще се тревожи за дреболии, ще се сърди на жена си и дъщеря си.

— Вижте какво, я стига сме говорили за мен — каза той. — Женя, хайде да поиграем шах, спомняте ли си как веднъж два пъти поред ме матирахте?

Наредиха фигурите и Щрум, на когото се паднаха белите, направи първия ход с царската пешка. Женя каза:

— Когато играеше с белите, Николай винаги тръгваше с царската пешка. Какво ли ще ми кажат днес на „Кузнецкий“?

Людмила Николаевна се наведе и побутна под краката на Щрум домашните му пантофи. Той опита да улучи с крак пантофа, накрая Людмила Николаевна свадливо въздъхна, клекна и му обу пантофите. Той я целуна по главата и разсеяно избъбри:

— Благодаря, Людочка, благодаря.

Женя още не правеше първия си ход, по едно време тръсна глава.

— Не, не мога да разбера. Нали троцкизмът е стара история. Нещо се е случило, но какво, какво?

Людмила Николаевна, машинално подреждайки белите пешки, каза:

— Снощи почти не спах. Толкова предан, заклет комунист.

— Хайде сега, много добре си спа цялата нощ — пресече я Женя, — няколко пъти се събуждах, все похъркваше.

Людмила Николаевна се ядоса:

— Не е вярно, изобщо не съм мигнала.

И отговаряйки гласно на мисълта, която я тревожеше, се обърна към мъжа си:

— Нищо, нищо, само да не те арестуват. А ако те лишат от всичко, не ме е страх, ще продаваме покъщнината, ще отидем на вилата, аз ще изкарвам ягоди на пазара. Ще стана учителка по химия.

— Вилата ще ви я вземат — каза Женя.

— Как може да не разбирате, че Николай изобщо не е виновен? — възкликна Щрум. — Поколението е друго, мисли в друга координатна система.

Седяха над шахматната дъска, поглаждаха фигурите, единствената пешка, направила единствен ход, и разговаряха.

— Женя, мила — говореше Виктор Павлович, — вие сте постъпили по съвест. Повярвайте, това е най-доброто, което е дадено на човек. Не знам какво ще ви поднесе животът, но съм сигурен: сега сте постъпили по съвест. На нас това ни е най-лошото — че не живеем по съвест. Не говорим каквото мислим. Чувстваме едно, а вършим друго. Спомняте ли си, по повод на смъртните присъди Толстой е казал: „Не мога да мълча!“ А ние мълчахме, когато през трийсет и седма година избиха хиляди невинни хора. И то най-добрите мълчаха! Защото имаше някои, дето шумно одобряваха всичко това. Ние мълчахме по време на ужасите на всеобщата колективизация. И си мисля — рано е да говорим за социализъм — той не се състои само в тежката промишленост. Той се състои преди всичко в правото на съвест. Ужасно е да лишаваш човека от правото му на съвест. И когато човек намира у себе си сили да постъпи по съвест, той изпитва чувство на щастие. Радвам се за вас, вие сте постъпили по съвест.

— Витя, престани да проповядваш като Буда и да объркваш тази глупачка — каза Людмила Николаевна. — Какво общо има съвестта? Нали погубва себе си, измъчва онзи свестен човек, а Кримов каква полза има от това? Не вярвам, че ще може да бъде щастлив, ако го пуснат. Когато се разделиха, всичко му беше наред — съвестта й пред него е чиста.

Евгения Николаевна взе царя, повъртя го, погледна сукнената му подложка и го върна на шахматната дъска.

— Люда — каза тя, — какво ти щастие сега. Не мисля за щастие.

Щрум погледна часовника. Циферблатът му се видя спокоен, стрелките сънливи, кротки.

— Сега там пренията са в разгара си. Плюят ли плюят по мен, но аз нито се обиждам, нито се ядосвам.

— Аз пък бих ги напердашила всичките тия безсрамници — каза Людмила, — ту те наричат надежда на науката, ту те плюят. Кога ще тръгваш за „Кузнецкий“, Женя?

— Към четири.

— Първо ще обядваш с нас, после ще тръгнеш.

— А какво имаме за обяд днес? — попита Щрум и усмихнат добави: — Знаете ли какво ще ви помоля, дамички?

— Знам, знам. Искаш да поработиш — каза Людмила Николаевна и стана.

— Друг в такъв ден щеше само да се тръшка — каза Женя.

— Това е моя слабост, а не сила — отговори Щрум, — ето снощи Чепижин дълго ми говори за наука. Но аз съм на друго мнение, имам други възгледи. С Толстой е ставало нещо подобно: той се е съмнявал, тормозил се е дали на хората е нужна литература, нужни ли са на хората книгите, които пише.

— Е, хайде сега — пресече го Людмила, — ти първо напиши „Война и мир“ във физиката.

Щрум ужасно се смути.

— Да, да, Людочка, права си, поизсилих се — измънка той и неволно погледна жена си с упрек. — Господи, и в такива минути ли трябва да подчертаваш всяка моя неправилна дума?

Отново остана сам. Препрочиташе бележките си от вчера и същевременно мислеше за днешния ден.

Защо му стана приятно, когато Людмила и Женя излязоха от стаята? В тяхно присъствие го спохождаше усещане за собствената му фалшивост. В предложението му да играят шах, в желанието му да поработи имаше фалш. Явно Людмила почувства това, щом го нарече Буда. И той, докато бе произнасял тирадата си за съвестта, бе усещал колко фалшиво, дървено звучи гласът му. В страха си, че ще го заподозрат в самолюбуване, се мъчеше да говори делнични неща, но в тази подчертана делничност, както и в проповедта от амвона, също имаше някакъв фалш.

Едно неспокойно, неясно чувство го тревожеше, не можеше да разбере: нещо му липсваше, но какво?

На няколко пъти става, отива до вратата, вслушва се в гласовете на жена си и Евгения Николаевна.

Не искаше да знае какво се е говорило на събранието, кой се е изказал особено остро и злобно, каква резолюция е приета. Ще напише кратичко писмо на Шишаков — болен е и в близките няколко дни не ще може да идва в института. А после вече и това няма да е нужно. Винаги е готов да бъде полезен според силите си. И това впрочем е всичко.

Защо напоследък толкова се бе страхувал, че ще го арестуват? Нали не бе сторил нищо лошо. Беше бъбрил. Пък и не беше бъбрил чак толкова много. Там знаят.

Но тревожното чувство не отминаваше, той нетърпеливо поглеждаше към вратата. Може би е гладен? Сигурно ще трябва да се прости с лимитното снабдяване. И с прочутия тамошен стол.

В антрето тихо се позвъни и Щрум стремително изхвръкна в коридора, извика към кухнята:

— Аз ще отворя, Людмила.

Отвори вратата и в полумрака на антрето го погледнаха разтревожените очи на Маря Ивановна:

— Ето на — тихо продума тя. — Знаех си, че няма да идете. Докато й поемаше палтото, почувствал с ръце топлината на шията и тила й, попила в яката на палтото, Щрум внезапно се сети: именно нея е чакал, ослушвал се е, поглеждал е към вратата, предчувствайки нейното идване.

Разбра това по чувството за лекота, за радостна естественост, която изпита веднага щом я видя. Значи именно нея е искал да среща, когато вечер с натежала душа се прибираше от института, когато тревожно се взираше в минувачите, оглеждаше женските лица зад стъклата на трамваи и тролеи. И когато се прибираше и питаше Людмила Николаевна: „Идвал ли е някой?“ — всъщност е искал да разбере дали не е идвала тя. Всичко това е съществувало отдавна… Тя идваше, разговаряха, шегуваха се, тя си отиваше и той уж забравяше за нея. Тя изникваше в паметта му, когато разговаряха със Соколов, когато Людмила Николаевна му предаваше поздрави от нея. Тя сякаш не съществуваше освен в минутите, когато я виждаше или казваше колко мила жена е. Понякога той се заяждаше с Людмила, като казваше, че приятелката й не е чела Пушкин и Тургенев.

Когато се разхождаха в Нескучний Сад двамата, беше му приятно да я гледа, харесваше му, че тя с лекота, бързо, винаги безпогрешно го разбира, трогваше го детинското внимание, с което го слушаше. После си взеха довиждане и той престана да мисли за нея. По-късно, както вървеше по улиците, си спомни и пак я забрави.

И ето сега усети, че тя постоянно е била с него, само му се е струвало, че я няма. Била е с него и когато не е мислил за нея. Не я е виждал, не се е сещал за нея, а тя все е била с него. Без да мисли за нея, е усещал, че я няма наблизо, не е разбирал, че постоянно, дори без да мисли за нея, е бил разтревожен от липсата й. А в този ден, когато особено дълбоко разбираше и себе си, и хората, изживяващи живота си покрай неговия живот, вглеждайки се в лицето й, той проумя чувството си към нея. Радваше се, че я вижда, че постоянното мъчително усещане за липсата й изведнъж изчезва. Олеква му от присъствието й и се изгубва несъзнателното му чувство, че я няма до него. Напоследък постоянно се чувстваше самотен. Чувстваше тази самота, когато разговаряше с дъщеря си, с приятелите, с Чепижин, с жена си. Ала щом зърнеше Маря Ивановна, чувството за самота го напускаше.

И това откритие не го порази, то бе естествено и безспорно. Как така преди месец, преди два месеца, още когато живееше в Казан, не бе разбирал толкова просто и безспорно нещо?

И естествено в деня, когато особено силно бе усещал липсата й, чувството му се изтръгна от дъното и се устреми към повърхността, стана достояние на мисълта му.

И тъй като бе невъзможно да крие от нея каквото и да било, още в антрето, смръщено загледан в нея, й каза:

— През цялото време си мислех, че съм гладен като вълк, и все гледах към вратата, дали скоро ще ме повикат да обядвам, а излезе, че съм чакал кога ще дойде Маря Ивановна.

Тя не отговори, май не го чу добре, и влезе в стаята.

Седеше на дивана до Женя, с която я запознаха, и Виктор Павлович местеше поглед от лицето на Женя към лицето на Маря Ивановна, после към лицето на Людмила.

Колко красиви бяха сестрите! Този ден лицето на Людмила Николаевна изглеждаше особено хубаво. Строгостта, която обикновено го разваляше, бе се отдръпнала. Големите й светли очи гледаха меко, тъжно.

Женя си оправи прическата, почувствала погледа на Маря Ивановна, която каза:

— Извинете ме, Евгения Николаевна, но не можех да си представя, че една жена може да бъде толкова красива. Никога не бях виждала лице като вашето.

Каза това и се изчерви.

— Погледнете, Машенка, ръцете й, пръстите — каза Людмила Николаевна. — Ами шията, ами косите.

— Ами ноздрите, ноздрите — обади се Щрум.

— Ей, аз да не съм ви породиста кобила? — прекъсна ги Женя. — Хич не ми е потрябвало всичко това.

— На вятъра, на вятъра — каза Щрум и макар че не беше съвсем ясно какво иска да каже, всички се разсмяха.

— Витя, ами ти ще ядеш ли? — попита Людмила Николаевна.

— Да, да, не, не — отвърна той и забеляза как Маря Ивановна отново се изчерви. Значи беше чула думите му в антрето.

Тя седеше също като врабче, сивкава, слабичка, с коса, вчесана назад като на народна учителка, с плетена, закърпена на лактите жилетка, и всяка дума, произнесена от нея, според Щрум бе изпълнена с интелект, деликатност, доброта, всяко нейно движение излъчваше грация, мекота.

Тя не заговори за заседанието на научния съвет, разпитваше за Надя, поиска от Людмила Николаевна „Вълшебната планина“ на Ман, попита Женя за Вера и за малкия й син, дали пише от Казан Александра Владимировна.

Щрум не схвана веднага, отведнъж, че Маря Ивановна бе намерила единствено правилния ход за този разговор. Тя сякаш подчертаваше, че няма сила, способна да попречи на хората да си останат хора, че и най-могъщата държавна машина не е в състояние да разцепи кръга от бащи, деца, сестри и че в този съдбоносен ден нейното възхищение пред хората, с които е седнала сега, се изразява именно в правото им, дадено от тяхната победа, да говорят не за онова, натрапеното отвън, а за неща вътрешни, лични.

Тя намери верния тон и докато жените си говореха за Надя и за детето на Вера, той седеше и мълчеше, чувстваше как светлината, запалена в него, гори равномерно и топло, не се люшка и не помръква.

Имаше чувството, че очарованието на Маря Ивановна е покорило Женя. Людмила Николаевна отиде в кухнята и Маря Ивановна тръгна да й помогне.

— Какъв чаровен човек — замислено издума Щрум.

Женя му подвикна присмехулно:

— Витка, хей, Витка!

Той се смая от неочакваното обръщение — цели двайсет години никой не беше го наричал Витка.

— Госпожата е влюбена във вас до ушите — каза Женя.

— Хайде сега, глупости — смути се той. — И защо да е госпожа? Най-малко от всичко е госпожа. Людмила не се е сприятелявала с никоя друга жена. А с Маря Ивановна са истински приятелки.

— Ами с вас? — присмехулно попита Женя.

— Говоря сериозно — каза Щрум.

Като видя, че той се дразни, тя го загледа, като се подсмиваше.

— Вижте какво, Женечка! Я ме оставете на мира — каза той.

През това време си дойде Надя. Още в антрето тя бързо попита:

— Татко отиде ли да се разкайва?

Влезе в стаята. Щрум я прегърна и целуна.

Евгения Николаевна оглеждаше племенницата си с овлажнели очи.

— Капчица, ама капчица славянска кръв няма в нея — каза тя. — Абсолютно еврейска госпожичка.

— Татковите гени — каза Надя.

— Ти си ми слабостта, Надя — каза Евгения Николаевна. — Ти си за мен това, което е Серьожа за баба си.

— Нищо, татко, все ще те изхраним — заяви Надя.

— Кои сте тия „вие“? — попита Щрум. — Ти и твоят лейтенант ли? Измий си ръцете след училище.

— С кого си говори мама там?

— С Маря Ивановна.

— На тебе харесва ли ти Маря Ивановна? — попита я Евгения Николаевна.

— Мисля, че тя е най-добрият човек на света — каза Надя, — бих се оженила за нея.

— Значи е добра, ангел, така ли? — насмешливо попита Евгения Николаевна.

— А на вас не ви ли хареса, лельо Женя?

— Не обичам светците, в светостта им се крие истерия — каза Евгения Николаевна. — Пред тях предпочитам откровените мръсници.

— Истерия ли? — попита Щрум.

— Кълна ви се, Виктор, казвам го изобщо, не конкретно за нея.

Надя отиде в кухнята, а Евгения Николаевна каза на Щрум:

— Когато живеех в Сталинград, Вера си имаше лейтенант. Ето, сега и Надя има познат лейтенант. Появил се е и ще изчезне! Толкова лесно загиват. Витя, това е толкова печално.

— Женечка, Женевиев — попита Щрум, — наистина ли Маря Ивановна не ви хареса?

— Не знам, не знам — припряно избъбри тя, — има си такива женски характери — уж податливи, уж жертвени. Такава жена никога няма да каже: „Спя с този мъж, защото ми се иска“, а ще каже: „Това е мой дълг, жал ми е за него, аз се пожертвах“. Тези жени спят, събират се и се разделят с мъжете, защото така искат, но казват съвсем друго: „Така трябваше, подтикна ме дългът, съвестта, отрекох се, пожертвах се“. А всъщност нищо не е жертвала, правила е, каквото си е поискала, и най-подлото е, че тези дами искрено вярват в своята жертвеност. Не мога да ги понасям такива! И знаете ли защо? Често имам чувството, че и аз съм от тази порода.

На масата Маря Ивановна каза на Женя:

— Евгения Николаевна, ако нямате нищо против, бих могла да дойда с вас. Имам печален опит в подобни ситуации. Пък и в компания е някак по-леко.

Женя се смути и отговори:

— Не, не, много ви благодаря, точно тези неща човек трябва да си ги върши сам. Такава тежест не може да се прехвърля на чужд гръб.

Людмила Николаевна погледна изкосо сестра си и сякаш за да й обясни своята откровеност с Маря Ивановна, каза:

— Нашата Машенка си е втълпила, че не ти е харесала.

Евгения Николаевна не отговори нищо.

— Да, да — намеси се Маря Ивановна. — Чувствам. Но извинете ме, че го споделих. Това са глупости. Какво ви интересувам аз. Людмила Николаевна не биваше да го казва. А сега излезе, че се натрапвам, дано си промените мнението. Аз просто така ви предложих. Пък и изобщо…

Евгения Николаевна неочаквано за самата себе си съвсем искрено каза:

— Какво говорите, мила, какво говорите. Толкова съм разстроена, простете ми. Вие сте добър човек.

После бързо стана и заяви:

— Е, деца мои, както казва мама: „Време ми е!“