Василий Гросман
Живот и съдба (34)

34

Откакто се върна в Казан, Людмила Николаевна взе да слабее и заприлича на младежките си снимки от студентските години. Вземаше продукти от разпределителя и готвеше, палеше печките, миеше подовете, переше. Есенните дни й се струваха много дълги, нямаше с какво да запълни празнотата им.

В деня, когато пристигна от Саратов, разказа на близките си за пътуването, как бе мислила за вината си пред тях, как бе отишла в болницата, как бе разгърнала бохчата с раздраните от шрапнели кървави дрехи на сина си. Докато разказваше, Александра Владимировна дишаше тежко, Надя плачеше, ръцете на Виктор Павлович затрепериха, не можеше да вземе от масата чашата чай. Маря Ивановна, която се бе отбила да ги види, пребледня, устата й остана полуотворена, очите й се изцъклиха мъченически. Само Людмила говореше спокойно, загледана пред себе си с ясни, широко отворени сини очи.

Сега на никого не възразяваше, а откак се помнеше, вечно бе спорила със страст; по-рано, чуеше ли някой да обяснява как се стига до гарата, Людмила развълнувано и ядосано започваше да доказва, че дотам се стига по съвсем други улици и с други тролеи.

Веднъж Виктор Павлович я попита:

— Людмила, с кого разговаряш нощем?

Тя отговори:

— Не знам, може нещо да ми се е привидяло.

Не я пита повече, но разказа на Александра Владимировна, че почти всяка нощ Людмила отваря куфарите, разстила одеяло на диванчето в ъгъла, тихо и угрижено си говори на глас.

— Имам чувството, че денем с мен, с Надя, с вас тя спи, а нощем гласът й е оживен, какъвто беше преди войната. Мисля, че се е разболяла, става друг човек.

— Не знам — каза Александра Владимировна. — Всички скърбим. Всички еднакво и всеки по свой начин.

Потропване по вратата прекъсна разговора им. Виктор Павлович стана. Но Людмила Николаевна извика от кухнята:

— Аз ще отворя.

Без да разбират защо, домашните забелязваха, че след връщането си от Саратов Людмила Николаевна по няколко пъти на ден проверява дали няма писма в пощенската кутия.

А почукаше ли някой, бързо се спускаше към вратата.

И сега, чули припрените й, почти тичащи стъпки, Виктор Павлович и Александра Владимировна се спогледаха.

Екна ядосаният глас на Людмила Николаевна:

— Няма, днес няма нищо, не идвайте толкова често, онзи ден ви дадох половин кило хляб.