Василий Гросман
Живот и съдба (86)

12

През нощта Бах не можа да заспи, беше му прекалено удобно. С някакво странно чувство си припомняше блиндажа, другарите си, идването на Ленард — заедно гледаха залеза през отворената врата на блиндажа, пиеха кафе от термоса, пушеха.

Вчера, когато се качи в санитарния фургон, той прегърна Ленард със здравата си ръка през рамото, погледнаха се в очите, разсмяха се.

Беше ли предполагал, че ще пие с есесовец в сталинградски бункер, че ще ходи през огрени от пожари развалини при рускиня любовница!

Нещо странно се случи с него. Дълги години бе мразил Хитлер. Когато слушаше безсрамните белокоси професори, които заявяваха, че Фарадей, Дарвин, Едисон са една компания мошеници, окрали германската наука, че Хитлер е най-великият учен на всички времена и народи, той злорадо си мислеше: „Ха, че това е просто безумие, то не може да трае дълго“. Същото чувство будеха у него романите, където смайващо фалшиво бяха описани хора без недостатъци, щастливи, запалени от идеи работници и селяни, мъдрата възпитателна роля на партията. Ах, какви жалки стихове публикуваха списанията! Това го дразнеше особено силно, в гимназията и той бе писал стихове.

И ето, че в Сталинград поиска да влезе в партията. Когато беше малък, от страх, че баща му може да го разубеди в спор, си запушваше ушите и крещеше: „Не искам да слушам, не искам, не искам…“ Ала ето, че чу! Светът се извъртя на сто и осемдесет градуса.

Бездарните пиеси и филми го дразнеха, както и преди. Може би няколко, десетина години народът ще трябва да живее без поезия, какво да се прави! Но нали и сега има възможност да се пише истината! Нали именно германската душа е основната истина, смисълът на света! Нали майсторите от Ренесанса са умеели да изразяват в произведенията си, създадени по поръчка на князе и епископи, най-великите духовни ценности.

Разузнавачът Крап продължаваше да спи и същевременно участваше в нощен бой, затова изкрещя така силно, че викът му сигурно се чу навън: „С гранатата, с гранатата!“ Понечи да запълзи, тромаво се извъртя, извика от болка, после пак заспа и захърка.

Дори разправата с евреите, която го бе карала да потреперва от ужас, сега придоби нов облик. О, да зависеше от него, той незабавно щеше да прекрати масовото избиване на евреите. Но макар да имаше приятели евреи, смяташе, че е редно да се признае: има германски характер, германска душа и щом е така, значи има и еврейски характер и еврейска душа.

Марксизмът претърпя крах! Трудно е за човек, чиито баща и майка са били социалдемократи, да стигне до тази мисъл.

И Маркс е като физика, обосновал теорията за строежа на материята върху силите на отблъскването и пренебрегнал силата на световното притегляне. Той е дал определение на силите на класовото отблъскване, най-добре ги е проследил върху материал от цялата човешка история. Но както често се случва с хора, направили значително откритие, си е въобразил, че единствено определените от него сили на класовата борба решават развитието на обществото и хода на историята. Не е съзирал могъщите сили на националната надкласова близост и неговата социална физика, построена върху пренебрежението към закона за световното национално притегляне, е нелепа.

Държавата не е следствие, държавата е причина!

Някакъв тайнствен и вълшебен закон определя раждането на националната държава! Тя е живо единство, единствено тя изразява особено ценното, безсмъртното в милионите хора — германския характер, германското огнище, германската воля, германската жертвеност.

Известно време Бах лежа със затворени очи. За да заспи, започна да си представя стадо овце — една бяла, една черна, пак бяла и пак черна, пак бяла и пак черна…

На сутринта, след закуска, Бах седна да пише на майка си. Бърчеше чело, въздишаше — всичко, което напише, ще й бъде неприятно. Но именно на нея трябва да каже всичко, което чувства напоследък. Когато си беше в отпуск, не й каза нищо. Ала тя забеляза раздразнението, нежеланието му да слуша безкрайните й спомени за баща му — все едно и също.

Предател на бащината вяра, ще си каже тя. Но не. Тъкмо той решава да не бъде предател.

Уморени от сутрешните процедури, болните лежаха тихо. През нощта на освободилото се легло на Вратаря сложиха един тежко ранен. Беше в безсъзнание и не можеха да го питат от коя част е.

Как да обясни на майка си, че хората от нова Германия сега са му по-близки от приятелите му от детинство?

Влезе санитарят и попита:

— Лейтенант Бах?

— Аз — каза Бах и закри с длан започнатото писмо.

— Господин лейтенант, една рускиня ви търси.

— Мене ли? — слиса се Бах, а после се сети, че е дошла сталинградската му позната Зина. Как е могла да научи къде се намира? И веднага се досети, че й е казал шофьорът на ротния санитарен фургон. Зарадва се, беше трогнат — трябвало е да излезе по тъмно и да пътува с попътни камиони, да измине пеша шест или осем километра. И си представи бледото й лице с големи очи, слабичката й шия, сивата забрадка на главата й.

А в стаята избухна смях.

— Ей, бива си го тоя лейтенант Бах! — възкликна Герне. — Това се казва работа сред местното население.

Фресер тръскаше ръце, сякаш ги отърсваше от вода, и бъбреше:

— Санитарю, извикай я тук. Леглото на лейтенанта е достатъчно широко. Ще ги венчаем.

А разузнавачът Крап каза:

— Жената е като кучето — навсякъде следва мъжа.

Изведнъж Бах се ядоса. Какво си е въобразила тази? Как е могла да дойде в болницата? Нали на офицерите са забранени всякакви връзки с руски жени. Ами ако в болницата работеха негови роднини или познати на семейство Форстер? При такива нищо неозначаващи отношения една германка никога не би посмяла да го посети.

Стори му се, че лежащият в несвяст тежко ранен се подсмива погнусено.

— Кажете на тази жена, че не мога да изляза при нея — изрече мрачно и за да не участва във веселия разговор, веднага взе молива и започна да препрочита написаното.

„… Чудна работа: дълги години смятах, че държавата ме потиска. А сега разбрах, че именно тя изразява душата ми. Не искам лека съдба. Ако е нужно, ще скъсам със старите си приятели. Знам: онези, към които ще се присъединя, никога няма да ме приемат като напълно свой. Но аз ще превъзмогна себе си в името на най-важното у мен…“

А веселбата в стаята продължаваше.

— Тихо, не му пречете. Той пише писмо на годеницата си — каза Герне.

Бах се разсмя. От време на време сдържаше смеха си и той напомняше хлипане, затова Бах си помисли, че както сега се смее, би могъл и да плаче.