Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живот и съдба (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Жизнь и судьба, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015)
Корекция
sir_Ivanhoe (2016)

Издание:

Василий Гросман

Живот и съдба

 

Роман

Първо издание

 

Превод: Здравка Петрова

Редактор: Георги Борисов

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Даниела Гакева

 

Василий Гроссман

Жизнь и судьба

Роман в трех книгах

 

© Editions L’Age d’Homme and the Estate of Vasily Grossman 1980–1991

© The Estate of Vasily Grossman 1992

 

© Здравка Петрова, превод, 2009

© Димитър Келбечев, художник, 2009

© Ростислав Димитров, типографско оформление, 2009

© Факел експрес, 2009

© Издателска къща Жанет 45, 2009

 

ISBN 978-954-9772-60-9 (Факел експрес)

ISBN 978-954-491-519-3 (Издателска къща Жанет 45)

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 60,5

 

Предпечат: „Студио Стандарт“ ЕООД

Печат: Полиграфически комплекс „Жанет 45“ — Пловдив

 

Факел експрес, София

Издателска къща Жанет 45, Пловдив

История

  1. — Добавяне

25

Женя се сприятели с един съсед от апартамента — Шаргородски. Когато Шаргородски се извръщаше рязко, човек би казал, че едрата му, белокоса алабастрова глава ще се откъсне от тънкия врат и ще изтрополи на пода. Женя забеляза, че бледата кожа на лицето на стареца има мек синкав оттенък. Това съчетание на синкава кожа и студеносини очи много забавляваше Женя; старецът беше от високо дворянско потекло, затова я разсмиваше мисълта, че би трябвало да го рисуват син.

Владимир Андреевич Шаргородски преди войната бе живял по-зле, отколкото във военните години. Сега се бе намерила някаква работа за него. Совинформбюро му възлагаше статии за Дмитрий Донской, Суворов, Ушаков, за традициите на руското офицерство, за поетите от деветнайсети век — Тютчев, Баратински…

Владимир Андреевич каза на Женя, че по майчина линия се пада потомък на древен княжески род, по-древен от Романовци.

Като младеж той бил на служба в губернското земство[1] и проповядвал сред синовете на помешчиците, селските учители и младите свещеници крайно волтериански и чаадаевски идеи.

Разказа й също за разговора си с губернския предводител на дворянството, състоял се преди четирийсет и четири години. „Вие сте представител на един от старинните родове на Русия, а сте захванали да доказвате на селяните, че произлизате от маймуната. Селянинът ще ви попита: ами великите князе? Ами престолонаследникът? Ами Нейно величество? Ами самият цар?…“

Владимир Андреевич продължавал да вълнува умовете на хората и накрая го интернирали в Ташкент. След година му простили и той заминал за Швейцария. Там се срещнал с много революционери — и болшевиките, и меншевиките, и есерите, и анархистите познавали княза особняк. Той ходел на диспути и вечеринки, с някои разговарял с удоволствие, но с никого не се съгласявал. По онова време дружал с един студент евреин, чернобрадия бундовец[2] Липец.

Малко преди Първата световна война се върнал в Русия и заживял в имението си, от време на време публикувал статии на исторически и литературни теми в „Нижегородский листок“.

Със стопанството не се занимавал, имението управлявала майка му.

Шаргородски бил единственият помешчик, чието имение селяните не закачили. Комитетът на бедните дори му отпуснал талига дърва и му дал четирийсет зелки. Владимир Андреевич седял в единствената отоплена и светла стая на къщата, четял и пишел стихове. Прочете на Женя едно от стихотворенията си. Беше озаглавено „Русия“:

От глупава безгрижност

просторите обхванати.

Равнинна неподвижност,

крещят зловещо враните.

 

Разгул. Пожари. Тайна

и тъпо безразличие.

И вредом лудост властва,

безумие, величие[3]

Произнасяше думите грижовно, поставяше точките, запетаите и вдигаше високо дългите си вежди, но това не смаляваше просторното му чело.

През 1926 година Шаргородски намислил да чете лекции по история на руската литература: правел на пух и прах Демян Бедни и прославял Фет, говорел по дискусии за красотата и правдата на живота — тогава те били на мода, обявил се за противник на държавното начало, наричал марксизма ограничено учение, говорел за трагичната участ на руската душа, изобщо с изказвания и спорове докарал работата дотам, че отново заминал за Ташкент на държавна сметка. Заживял в Ташкент, чудейки се на силата на географските аргументи в теоретичния спор, и едва в края на 1933 година получил разрешение да се премести в Самара при по-голямата си сестра Елена Андреевна. Тя починала малко преди войната.

Шаргородски никога не канеше Женя в стаята си. Но веднъж тя надникна в княжеските покои: цели планини от книги и стари вестници се извисяваха из ъглите, старинни кресла бяха накамарени едно върху друго чак до тавана, портрети в позлатени рамки бяха подпрени на пода до стената. На покрития с червено кадифе диван се валяше омачкан юрган, от него стърчаха фъндъци памук.

Владимир Андреевич беше мек, безпомощен в практичната страна на живота. За такива хора е прието да се казва: човек с детска душа, ангелски добър. Но той бе в състояние, както си мърмореше под носа своите любим стихове, равнодушно да отмине гладно дете или дрипава старица, протегнала ръка за парче хляб.

Когато го слушаше, Женя често си спомняше своя първи мъж — толкова различен беше старият поклонник на Фет и Владимир Соловьов от коминтерновеца Кримов.

Не можеше да си обясни как тъй Кримов, който оставаше равнодушен пред руския пейзаж и руската приказка, пред стиховете на Фет и Тютчев, беше руснак, също като стария Шаргородски. Всичко в руския живот, което на младини беше скъпо на Кримов, имената, без които той не си представяше Русия, всичко това беше безразлично, а понякога и враждебно на Шаргородски.

За Шаргородски Фет беше бог и преди всичко — руски бог. Също тъй божествени бяха за него приказките за Финист Ясния сокол, „Съмнение“ на Глинка. И колкото и да се възхищаваше от Данте, не намираше в него божествеността на руската музика, на руската поезия.

А Кримов не правеше разлика между Добролюбов и Ласал, между Чернишевски и Енгелс. За него Маркс стоеше над всички руски гении, за него Героичната симфония на Бетовен категорично беше по-силна от руската музика. Май само Некрасов беше изключение за него — пръв в света поет. В отделни минути на Евгения Николаевна й се струваше, че Шаргородски й помага да разбере не само Кримов, но и историята на отношенията й с Николай Григориевич.

На Женя й беше приятно да разговаря с Шаргородски. Обикновено разговорът започваше от тревожните съобщения по радиото, после Шаргородски се впускаше в разсъждения за съдбата на Русия.

— Руското дворянство — говореше той — е виновно пред Русия, Евгения Николаевна, но то умееше да я обича. През онази, първата война, нищичко не ни простиха, поискаха ни сметка за всичко — и за нашите глупци и простаци, и за сънливите лакомници, и за Распутин, и за полковник Мясоедов, за липовите алеи и безгрижието ни, за бордеите и цървулите… Шестимата синове на сестра ми загинаха в Галиция, в Източна Прусия, брат ми — стар, болен човек, падна убит, но историята не им го призна… А трябваше.

Женя често слушаше неговите оценки за литературата, съвършено различни от съвременните. Той поставяше Фет по-високо от Пушкин и Тютчев. Познаваше Фет така, както със сигурност нито един човек в Русия не го познаваше, а вероятно и самият Фет в края на живота си не си е спомнял всичко, което знаеше за него Владимир Андреевич.

За Лев Толстой казваше, че е прекалено реален и макар да признаваше поетичното в него, не го ценеше много. Харесваше Тургенев, но намираше таланта му недостатъчно дълбок. В руската проза най-много харесваше Гогол и Лесков.

Според него първите унищожители на руската поезия били Белински и Чернишевски.

Той каза на Женя, че освен руската поезия обича три неща, все започващи с буквата „с“ — сладкото, слънцето и съня.

— Нима ще умра, без да видя отпечатано поне едно свое стихотворение? — питаше той.

Веднъж на връщане от работа Евгения Николаевна срещна Лимонов. Той вървеше по улицата с разкопчано зимно палто и небрежно развят по раменете ярък кариран шал, подпираше се на чепат бастун. Странно изглеждаше сред куйбишевската тълпа този масивен човек с болярски бобров калпак.

Лимонов изпрати Женя до вкъщи. Покани го да влезе, да пийнат чай, той я погледна внимателно и каза: „Ами благодаря, то всъщност трябва да черпите една половинка за регистрирането, ама хайде“, после, тежко дишайки, се заизкачва по стълбището.

Влезе в малката стая и каза: „Да-а, тук на телесата ми е тясно, дано пък на мислите да им е просторно“.

Изведнъж той заговори с някак не съвсем естествен глас, взе да й обяснява своята теория за любовта, за любовните отношения.

— Авитаминоза, духовна авитаминоза! — говореше, все още запъхтян. — Разбирате ли, изпитвам някакъв могъщ глад, като биковете, кравите, елените, жадни за сол. Онова, което липсва у мен, у моите близки, у жена ми, аз го търся в обекта на любовта си. Съпругата е причината за тази авитаминоза! И мъжът жадува да намери у любимата онова, което с години, с десетилетия не е намирал у съпругата си. Разбирате ли?

Той взе ръката й и започна да гали дланта, после рамото й, докосна шията, тила.

— Разбирате ли ме? — повтаряше нежно. — Много е просто. Духовна авитаминоза!

Женя гледаше със засмени и смутени очи как едрата бяла ръка с грижливо оформени нокти се придвижи от рамото към гърдите й, тогава каза:

— Изглежда, авитаминозата бива не само духовна, но и физическа. — И с назидателния тон на учителка в първи клас добави: — Не е хубаво да ми пускате ръка, наистина не е хубаво.

Той я погледна слисано и вместо да се смути, се разсмя. И тя се разсмя с него.

Заеха се с чая, заговориха за художника Сарян. На вратата почука старият Шаргородски.

Оказа се, че Лимонов знаел името на Шаргородски от някакви ръкописни записки и от нечии пазещи се в архивите писма. Шаргородски не бил чел книгите на Лимонов, но бил чувал името му, то се споменаваше често по вестниците между другите писатели, разработващи военноисторическата тема.

Разговориха се, развълнуваха се, зарадвани, че са намерили нещо общо помежду си, в разговора им се заредиха имената на Соловьов, Мережковски, Розанов, Гипиус, Бели, Бердяев, Устрялов, Балмонт, Милюков, Евреинов, Ремизов, Вячеслав Иванов.

Женя си помисли: тези двама души сякаш вдигнаха от някакво дъно един потънал свят на книги, картини, философски системи, театрални постановки…

А Лимонов неочаквано повтори на глас мисълта й:

— Ние с вас като че вдигнахме Атлантида от морското дъно.

Шаргородски тъжно кимна:

— Да, да, но вие сте само изследовател на руската Атлантида, а аз съм неин жител, заедно с нея потънах на океанското дъно.

— Така е — каза Лимонов, — но тъкмо войната издигна някои хора от Атлантида на повърхността.

— Да, така се оказа — съгласи се Шаргородски, — че създателите на Коминтерна през военните дни не измислиха нищо по-добро, освен да повторят: свещена руска земя.

Той се усмихна.

— Почакайте, войната ще завърши с победа и тогава интернационалистите ще обявят: „Нашата майчица Русия е главата на целия свят“.

Странно, Евгения Николаевна имаше чувството, че те разговарят така оживено, многословно, остроумно не само защото се радват на срещата си и са намерили близка и на двамата тема. Тя разбираше, че и двамата — и съвсем старият, и доста възрастният — нито за миг не забравят, че ги слуша тя, явно им харесваше. И все пак, колко е странно. Странно е, че това й е съвършено безразлично, чак я напушва смях, и същевременно никак не й е безразлично, дори й е приятно.

Женя ги гледаше и мислеше: „Човек не може да разбере себе си… Защо толкова ме боли за миналия ми живот, защо ми е толкова мъчно за Кримов, защо непрекъснато мисля за него?“

И точно тъй, както някога й се виждаха чужди коминтерновците на Кримов, германци и англичани, сега слушаше мрачно и враждебно, когато Шаргородски заговори с присмех за коминтерновците. И Лимоновата теория за авитаминозата не помага, за да се ориентираш в тези си чувства. Пък и за тях не може да съществува теория.

И внезапно й се стори, че през цялото време мисли и се тревожи за Кримов само защото тъгува по друг човек, за когото уж почти не си спомня.

„Възможно ли е наистина да го обичам?“ — учуди се тя.

Бележки

[1] Местно самоуправление в централните губернии на дореволюционна Русия. — Б.пр.

[2] Бунд — дребнобуржоазна националистична партия в Литва, Полша и Русия (1897–1921). — Б.пр.

[3] Стиховете са в превод на Янко Димов.