Василий Гросман
Живот и съдба (39)

39

В пет часа сутринта дневалните започнаха да будят затворниците. Беше дълбока нощ, бараките бяха осветени от безжалостни лампи, с каквито осветяват затворите, възловите железопътни гари, приемните в градските болници.

Хиляди хора храчеха, кашляха, подръпваха ватените си гащи, навиваха на краката си партенките, чешеха се по коремите, по хълбоците, по вратовете.

Когато слизащите от вторите етажи на дървените нарове закачаха с крака обличащите се долу, тези, долните, не се караха, а мълчаливо си отместваха главите, избутваха с ръка краката на горните.

В нощното пробуждане на човешката маса, в размятането на партенките, в движението на гърбове, глави, в дима от махорка, в дразнещата ярка електрическа светлина имаше нещо ужасяващо неестествено: стотици квадратни километри тайга бяха застинали в мразовитата тишина, а лагерът беше претъпкан с хора, изпълнен с движение, дим, светлина.

През първата половина на нощта непрекъснато бе валял сняг и преспи бяха затрупали вратите на бараките, пътя към рудниците…

Бавно завиха рудничните сирени и може би нейде в тайгата вълците запригласяха на техния широк и безрадостен вой. Из лагерното пространство дрезгаво лаеха овчарки, бучаха тракторите, които разчистваха пътищата към рудничните здания, подвикваха си конвойните…

Сухият сняг, огрян от прожекторите, блестеше нежно и кротко. На широкия лагерен плац сред непрестанния кучешки лай започна проверката. Гласовете на конвойните звучаха простудено и ядно… Но ето, широкият, набъбнал от изобилие жив поток рукна към рудничните кули, заскърцаха обуща и валейки. Облещила самотното си око, в него се взираше караулната кула.

А сирените виеха ли виеха, далечните и близките — северен сборен оркестър. Той звучеше над мразовитата красноярска земя, над автономната република Коми, над Магадан, над Советская Гаван, над снеговете на Колимския край, над Чукотската тундра, над лагерите в Мурманския север и в Северен Казахстан…

Сред воя на сирените и ударите на лостчето по окачената на едно дърво релса крачеха онези, които добиваха соликамски калий, ридеровска и балхашка мед, колимски никел и олово, кузнецки и сахалински въглища, крачеха строителите на железницата, просната върху вечно замръзналите земи покрай брега на Ледовития океан, на колимските дъсчени пътища, работниците от сечищата на Сибир и Северен Урал, на Мурманския и Архангелския край.

През снежния нощен час започваше денят в тайгата, в лагерните пунктове и временните бараки на Далстрой^[1] — в цялата величава лагерна грамада.