Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живот и съдба (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Жизнь и судьба, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015)
Корекция
sir_Ivanhoe (2016)

Издание:

Василий Гросман

Живот и съдба

 

Роман

Първо издание

 

Превод: Здравка Петрова

Редактор: Георги Борисов

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Даниела Гакева

 

Василий Гроссман

Жизнь и судьба

Роман в трех книгах

 

© Editions L’Age d’Homme and the Estate of Vasily Grossman 1980–1991

© The Estate of Vasily Grossman 1992

 

© Здравка Петрова, превод, 2009

© Димитър Келбечев, художник, 2009

© Ростислав Димитров, типографско оформление, 2009

© Факел експрес, 2009

© Издателска къща Жанет 45, 2009

 

ISBN 978-954-9772-60-9 (Факел експрес)

ISBN 978-954-491-519-3 (Издателска къща Жанет 45)

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 60,5

 

Предпечат: „Студио Стандарт“ ЕООД

Печат: Полиграфически комплекс „Жанет 45“ — Пловдив

 

Факел експрес, София

Издателска къща Жанет 45, Пловдив

История

  1. — Добавяне

39

През нощта след тържественото заседание Кримов замина с попътен камион за Сталгрес.

Зловещ вид имаше централата тази нощ. Предишния ден я бяха атакували германски тежки бомбардировачи. Взривовете бяха изровили ями, бяха преобърнали буцестата пръст. Ослепелите без стъклата си цехове тук-там бяха хлътнали в земята от трусовете, триетажната административна сграда беше обезобразена.

Маслените трансформатори горяха с ленив, нисък назъбен пламък и пушеха.

Часовият, млад грузинец, поведе Кримов през огрения от пламъка двор. Кримов забеляза как трепереха пръстите на водача му, докато той палеше цигара — не само каменните здания се рушат и горят от тежките бомби, хаос се възцарява и в човека.

Кримов си мислеше за среща със Спиридонов от минутата, когато получи заповед да отиде в Бекетовка.

Ами ако Женя е тук, на Сталгрес? Спиридонов може да знае нещо за нея, може да е получил писмо от нея и в края тя да му е писала: „Не знаете ли нещо за Николай Григориевич?“

Беше развълнуван и се радваше. Може би Спиридонов ще каже: „А пък Евгения Николаевна все беше тъжна“. Може би ще каже: „Знаете ли, тя плачеше“.

От сутринта все повече се усилваше нетърпеливото му желание да се отбие в Сталгрес. Следобед много му се искаше поне за няколко минути да отскочи до Спиридонов.

Но все пак надви желанието си, замина за командния пункт на 64-та армия, макар че инструкторът от армейския политотдел шепнешком го предупреди:

— Няма смисъл да бързате за члена на Военния съвет. Днес от сутринта е пиян…

И наистина, Кримов напразно бе бързал за генерала и не се бе отбил следобеда при Спиридонов. Докато седеше и чакаше да го приемат в подземния команден пункт, слушаше как зад шперплатовата преградка членът на Военния съвет диктува на машинописката поздравително писмо до съседа си Чуйков.

Той тържествено произнесе:

— Василий Иванович, войнико и приятелю!

Щом изрече тези думи, генералът се разплака и няколко пъти през хлипане повтори: „Войнико и приятелю, войнико и приятелю…“

После строго попита:

— Какво написа там?

— „Василий Иванович, войнико и приятелю“ — прочете машинописката.

Явно нейната скучаеща интонация се видя неподходяща на началника й, затова той я поправи, високо произнесе:

— Василий Иванович, войнико и приятелю.

И пак се разнежи, замърмори: „Войнико и приятелю, войнико и приятелю“.

После генералът, надвил сълзите, строго попита:

— Какво написа там?

— „Василий Иванович, войнико и приятелю“ — каза машинописката.

Кримов разбра, че е можело да не бърза.

Мъждивата светлина не осветяваше, а объркваше пътя, сякаш изпълзяваше от недрата на земята; а може би самата земя гореше — тъй влажно, тежко беше това ниско пламъче.

Стигнаха до подземния команден пункт на директора на Сталгрес. Падналите наблизо бомби бяха натрупали високи камари пръст и към входа на убежището водеше едва забележима, още неотъпкана пътечка.

Часовият каза:

— Ето, пристигнахме тъкмо за празника.

Кримов си помисли, че пред хора не би могъл да каже на Спиридонов каквото иска, да го разпита за всичко. Нареди на часовия да извика директора навън, да му каже, че е пристигнал комисар от щаба на фронта. Когато остана сам, обзе го непреодолимо вълнение.

„Но какво става с мен? — помисли си. — Мислех, че съм се излекувал. Нима и войната не успя да заличи старото? Какво да правя?“

„Бягай, бягай, бягай, махай се оттук, инак си загинал!“ — мърмореше си той.

Ала нямаше сили да се махне, нямаше сили да побегне.

От блиндажа излезе Спиридонов.

— Слушам ви, другарю — каза той с недоволен тон.

Кримов попита:

— Не ме ли позна, Степан Фьодорович?

Спиридонов тревожно изрече:

— Кой е? — Вгледа се в лицето на Кримов и изведнъж подвикна: — Николай, Николай Григориевич!

Ръцете му с трескава сила обвиха врата на Кримов.

— Скъпи мой Николай — избъбри той и засумтя.

И Кримов, разтърсен от тази среща сред развалините, почувства, че плаче. Сам е, абсолютно сам… Доверчивостта, радостта на Спиридонов го накараха отново да почувства колко му е близко семейството на Евгения Николаевна и с тази близост той отново измери душевната си болка. Защо, защо го напусна тя, защо му причини толкова страдания? Как можа да го стори?

Спиридонов каза:

— Какво направи войната, унищожи живота ми. Загина моята Маруся.

Разправи му за Вера, каза, че преди няколко дни тя най-сетне заминала от Сталгрес, прехвърлила се на левия бряг на Волга. И добави:

— Глупаво момиче.

— А къде е мъжът й? — попита Кримов.

— Сигурно отдавна не е на този свят — летец изтребител е.

Кримов не можа да изтърпи повече:

— Какво става с Евгения Николаевна, жива ли е, къде е?

— Жива е, май е в Куйбишев или в Казан.

Вгледа се в Кримов и добави:

— Това е най-важното: жива е!

— Да, да, разбира се, това е най-важното — отвърна Кримов.

Ала всъщност не знаеше кое е най-важното. Знаеше само едно — болката в душата му не минава. Знаеше, че всичко, което е свързано с Евгения Николаевна, му причинява болка. Дали ще чуе, че тя е добре, че е спокойна, дали — че страда, че я е сполетяло нещастие — той се чувстваше еднакво наранен.

Степан Фьодорович говореше за Александра Владимировна, за Серьожа, за Людмила, а Кримов кимаше и тихо мърмореше:

— Да, да, да… Да, да, да…

— Хайде, Николай — каза Степан Фьодорович. — Да влизаме при мен, сега нямам друг дом. Само този.

Струящите пламъчета на газеничетата не можеха да осветят подземието, задръстено с легла, шкафове, апаратура, дамаджани, чували с брашно.

По пейките, по леглата, по сандъците покрай стената седяха хора. Задухът бе изпълнена с неясното бучене на гласовете им.

Спиридонов наливаше спирт в чаши, в канчета, в капаци от котлета. Стана тихо, всички го следяха с особени погледи. Тези погледи са дълбоки и сериозни, в тях няма тревога, а само вяра в справедливостта.

Оглеждайки лицата на насядалите, Кримов си помисли:

„Хубаво щеше да е тук Греков. И на него да налеем“. Но Греков вече бе изпил отредените му чашки. Не му беше дадено повече да пие на този свят.

Спиридонов се изправи с чаша в ръка и Кримов си помисли: „Ще развали всичко, ще дръпне някоя реч като Пряхиновата“.

Но Степан Фьодорович описа с чашата във въздуха осморка и каза:

— Ами хайде, момчета, ще трябва да му пийнем. Честит празник.

Зазвънтяха чашите, задрънчаха ламаринените канчета, пийналите доволно запъшкаха, заклатиха глави.

Тук имаше най-различни хора и държавата преди войната им бе отредила най-различни съдби, и те не бяха се срещали около една и съща маса, не бяха се тупали по раменете, не бяха казвали: „Не, чуй сега какво ще ти кажа“.

Ала тук, в подземието, над което се издигаше разрушената електроцентрала и гореше пожар, се бе родило едно от онези простички братства, за които не ти е жал и живота си да дадеш, толкова са хубави.

Един белокос старец, нощният пазач, запя стара песен, която преди революцията обичали да пеят царицинските момчета от френския завод.

Пееше с фалцет, тънко, с гласа на своята младост и нали гласът на младостта му бе станал чужд, сам се слушаше с присмехулно учудване, както човек слуша пийнал непознат.

Втори старец, черноглав, сериозно навъсен, слушаше песента за любовта и любовната мъка.

И наистина, хубаво беше да слушаш пеенето, хубав беше този чуден и страшен час, свързал директора и коларя от полевата фурна, нощния пазач, часовия, събрал по човешки калмика, руснаците, грузинеца.

А черният старец, още щом пазачът свърши песента за любовта, още по-строго свъси и без това свъсените си вежди и бавно, малко фалшиво и без глас подхвана:

— Отречи се от стария свят, отърси от праха му нозете си…[1]

Парторгът на ЦК се разсмя, завъртя глава, и Спиридонов се разсмя, завъртя глава.

И Кримов се позасмя, попита Спиридонов:

— Дядката сигурно е бил меншевик навремето, а?

Спиридонов познаваше добре Андреев и, разбира се, би разказал всичко на Кримов, но се страхуваше, че ще го чуе Николаев, и чувството за простодушно братство се отдръпна за миг, когато, прекъсвайки песента, Спиридонов се развика:

— Павел Андреевич, това не е от нашата опера!

Андреев веднага се умълча, поогледа се, после каза:

— Аз пък си мислех, че е от нашата. Сторило ми се е.

Часовият, грузинец, показа на Кримов ръката си, кожата й беше одрана.

— Изравях приятеля си, Серьожа Воробьов.

Черните му очи лумнаха и той каза задъхан, а на Кримов му се стори, че пронизително извика:

— Обичах го повече от брат този Серьожа.

А белокосият нощен пазач, вече пийнал, целият плувнал в пот, току напираше към парторга на ЦК Николаев:

— Не, по-добре чуй аз какво ще ти река, Макуладзе разправя, че е обичал Серьожа Воробьов повече от роден брат — добре де! Знаеш ли, аз работех в антрацитов рудник, ама господарят много ме уважаваше, много ме обичаше. Пийваше с мене, аз му пеех песни. Направо ми казваше: ти си ми като брат, нищо че си прост миньор. И си приказвахме, и обядвахме заедно.

— Грузинец ли беше? — попита Николаев.

— Ами, какъв ти грузинец, самият господин Воскресенски, господарят на всички рудници. Де ще можеш ти да разбереш колко ме уважаваше човекът. А пък имаше капитал цял милион, ей такъв беше. Разбра ли?

Николаев и Кримов се спогледаха, весело си намигнаха, поклатиха глави.

— Я виж ти — каза Николаев, — какви работи ставали. Дорде е жив, човек все се учи.

— Ха тъй, учи се — каза старецът, който не бе забелязал насмешката.

Странна вечер беше тази. Късно през нощта, когато хората взеха да се разотиват, Спиридонов каза на Кримов:

— Николай, хич не посягайте за шинела, няма да ви пусна, ще нощувате при мен.

И заприготвя постелята за Кримов бавно, обмисляйки кое къде да постеле: одеялото, ватенката, плащ-палатката. Кримов излезе от блиндажа, постоя в тъмното, загледан в полюшващия се огън, и пак слезе долу, а Спиридонов още му постилаше леглото.

Когато Кримов си изу ботушите и легна, Спиридонов го попита:

— Как е, удобно ли ви е?

Погали Кримов по главата, усмихна се с добрата усмивка на пийнал човек.

Огънят, запален горе, кой знае защо напомни на Кримов огньовете, които горяха на Охотний Ряд в януарската вечер на 1924 година, когато погребваха Ленин.

Всички останали да нощуват в подземието май вече бяха заспали, мракът беше непрогледен.

Кримов лежеше с отворени очи и без да забелязва тъмнината, мислеше, мислеше, припомняше си…

По онова време беше свил страшен студ. Тъмно зимно небе над кубетата на Страстния манастир, стотици хора с ушанки, будьоновки, с шинели и кожени куртки. Страстният площад изведнъж побеля от хиляди листовки — правителствено съобщение.

Тялото на Ленин бе закарано от Горки до железопътната гара със селска шейна. Плазовете скърцаха, конете пръхтяха. След ковчега крачеше Крупская с кръгла кожена шапчица на главата, увита отгоре със сив шал, сестрите на Ленин — Ана и Мария, приятели, селяни от село Горки. Така хората изпращат до вечното им жилище добри, интелигентни труженици, земски лекари, агрономи.

В Горки настъпи тишина. Блестяха кахлените плочки на зиданите печки, до застланото с бяло лятно одеяло легло имаше шкафче, отрупано с шишенца с етикетчета, миришеше на лекарства. В празната стая влезе възрастна жена с лекарска престилка. По навик пристъпваше на пръсти. На минаване покрай леглото жената вдигна от стола въженце със завързано за него късче вестник и младата котка, която спеше в креслото, щом чу познатото шумолене на играчката, бързо вдигна глава, погледна празното легло, прозя се и отново си легна.

Крачещите след ковчега роднини и близки приятели си припомняха човека, който ги бе напуснал. Сестрите си спомняха едно русоляво момче с тежък характер, понякога той ставаше присмехулен, взискателен до жестокост, но беше добър, обичаше майка си, сестрите, братята си.

Съпругата си спомняше — в Цюрих, приклекнал, той разговаря с малката внучка на хазайката Тили; тогава хазайката каза с швейцарския си акцент, който разсмиваше Володя:

— Трябва да си имате деца.

Той дяволито, бързо погледна изотдолу Надежда Константиновна.

Когато в Горки пристигнаха работници от „Динамо“, Володя тръгна срещу тях, забрави се, понечи да заговори, нажалено замуча и махна с ръка; и заобиколилите го работници заплакаха, като гледаха сълзите му. И този поглед преди края, уплашен, жален, сякаш на дете, взряно в майка си.

В далечината се очертаха гаровите постройки, сред снега се чернееше локомотив с висок комин.

Политическите другари на великия Ленин, които крачеха след шейната със заскрежени от снега бради — Риков, Каменев, Бухарин, разсеяно поглеждаха мургавия сипаничав човек с дълъг шинел и ботуши с меки кончови. Обикновено те оглеждаха униформата му на кавказец със снизходителна усмивка. Ако беше по-тактичен, Сталин нямаше да дойде в Горки, където се бяха събрали роднините и най-близките приятели на великия Ленин. Те не разбираха, че именно той, единствен, ще стане наследник на Ленин, ще изтика всички, дори най-близките, дори съпругата му от Лениновото наследство.

Не у тях — Бухарин, Риков, Зиновиев — беше ленинската правда. Не беше и у Троцки. Те сгрешиха. Никой от тях не стана продължител на Лениновото дело. Но и Ленин до последните си дни не знаеше и не разбираше, че делото на Ленин ще стане дело на Сталин.

Почти две десетилетия бяха минали от деня, когато тялото на човека, определил съдбините на Русия, на Европа, на Азия, на човечеството, пътуваше върху скърцащата селска шейна.

Мисълта на Кримов упорито го връщаше към онова време, припомняше му мразовитите дни на януари 1924 година, пращенето на среднощните огньове, вледенените стени на Кремъл, стохилядните разплакани тълпи, разкъсващия сърцето вой на заводските сирени, звънливия глас на Евдокимов, който четеше от дървения подиум обръщение към трудовото човечество, малката групичка мъже, понесли ковчега към дървения, набързо скован мавзолей.

Кримов се качваше по застланото с килими стълбище в Дома на съюзите, покрай покритите с черни и червени ленти огледала, лъхащият на борови иглички въздух бе изпълнен със скръбна музика. Когато влезе в залата, видя сведените глави на хората, които бе свикнал да вижда на трибуната в Смолни, на Стария площад. По-късно, отново тук, в Дома на съюзите, видя същите сведени глави през 1937 година. И вероятно слушайки нечовешкия, звънтящ глас на Вишински, обвиняемите си спомняха как бяха вървели след шейната, как бяха стояли край ковчега на Ленин и в ушите им бе звучала траурната мелодия.

Защо изведнъж на празничната годишнина, в Сталгрес, се замисли за онези януарски дни? Десетки хора, създавали заедно с Ленин болшевишката партия, се бяха оказали провокатори, платени агенти на чужди разузнавания, а един-единствен човек, който никога не бе заемал централна позиция в партията и не се бе прославял като теоретик, се оказа спасител на партийното дело, носител на истината. Защо те си признаваха?

По-добре би било да не мисли за всичко това. Но тази нощ Кримов мислеше тъкмо за това. Защо си признават? А защо аз мълча? Ето че мълча, мислеше си Кримов, не намирам сили да кажа: „Съмнявам се, че Бухарин е диверсант, убиец, провокатор“. А при гласуването вдигнах ръка. А после сложих и подписа си. А по-късно произнесох и реч, написах статия. Моята разпаленост ми изглежда искрена. А къде са през това време моето съмнение, объркването ми? Какво е това? Човек с две съзнания? Или двама различни човека, всеки от които има свое съзнание, различно от съзнанието на другия? Как да разбера? Но е така винаги и навсякъде, не само с мен, а с най-различни хора.

Греков бе изказал мисли, които се долавяха подмолно у много хора — онова, подмолното, безпокоеше, интересуваше, понякога привличаше Кримов. Ала още щом то бе изказано, Кримов изпита злоба и враждебност, желание да превие, да прекърши Греков. При нужда той без колебание би разстрелял Греков.

Виж, Пряхин говореше служебни, студени, чиновнически думи, говореше от името на държавата за процентното изпълнение на плана, за доставките, за задълженията. Подобни чиновнически, бездушни речи, подобни бездушни канцеларисти с техните речи открай време бяха чужди, неприятни на Кримов, но той вървеше в крак с тези хора, сега те бяха неговите авторитети. Делото на Ленин създаде Сталин, въплъти се в тези хора, в държавата. Кримов бе готов без колебание да даде живота си за неговата слава и сила.

Ето и стария болшевик Мостовской. Той нито веднъж не се изказа в защита на хората, в чиято революционна доблест беше сигурен. Мълчеше. Защо мълчеше?

А ето и слушателя от висшите курсове по журналистика, където навремето бе преподавал Кримов — симпатичното, честно момче Колосков. Току-що пристигнал от село, разказа на Кримов за колективизацията, за районните мерзавци, които включвали в кулашките списъци хора, чиито къщи или градини са им харесали, своите лични врагове. Разказа му за глада на село, как с непоколебима жестокост било отнето на селяните всичкото жито, до зрънце… Започна да говори за някакъв чудат селски старец, който загинал, за да спаси живота на своята бабичка и на внучката си, и се разплака. А не след дълго Кримов прочете в стенвестника очерка на Колосков за кулаците, които заравяли в земята зърното и бълвали омраза към кълновете на новото.

Защо бе писал това Колосков, същият Колосков, който бе плакал пред него от душевна болка? Защо бе мълчал Мостовской? Нима само от страх? Колко пъти Кримов бе говорил едно, а вътрешно бе изпитвал друго. Да, но когато бе говорил и писал, му се бе струвало, че мисли именно така, и той бе вярвал, че говори онова, което мисли. А понякога си бе казвал: „Какво да се прави, това е нужно на революцията“.

Да, какво ли не преживяха. Лошо защитаваше Кримов своите приятели, в чиято невинност бе сигурен. Понякога мълчеше, понякога мънкаше, понякога дори по-лошо: не мълчеше и не мънкаше. Понякога го викаха в партийния комитет, в районния комитет, в градския комитет, в областния комитет, понякога го викаха в органите по сигурността, искаха мнението му за негови познати, членове на партията. Той никога не клеветеше приятелите си, никога не злословеше, не пишеше доноси и заявления…

Добре, ами Греков? Греков е враг. С враговете Кримов никога не се церемонеше, не изпитваше съжаление към тях.

Ала защо прекъсваше отношенията си със семействата на своите репресирани другари? Преставаше да ходи у тях, да им се обажда по телефона: но все пак, когато срещаше по улицата роднините на репресираните, никога не минаваше на другия тротоар, а поздравяваше.

Обаче има хора — обикновено бабички, домашни помощнички, безпартийни еснафки, — чрез които роднините изпращат до лагерите колети, на техните адреси получават оттам писма и те, кой знае защо, не се страхуват. Понякога тези стари жени — домашните помощнички, неграмотните бавачки, натъпкани с религиозни предразсъдъци, прибират сираците, останали от арестуваните бащи и майки, спасяват децата от живот в детските разпределители и приютите. А членовете на партията се страхуват от тези сираци като от огън. Нима тези стари еснафки, селянки, неграмотни бавачки са по-честни, по-мъжествени от болшевиките ленинци, от Мостовской, от Кримов?

Хората умеят да преодоляват страха; и деца тръгват в мрака, и войници поемат на бой, и младо момче прави нужната крачка и скача с парашута в бездната.

А този страх е особен, тежък, непреодолим за милиони хора, именно той е изписан със зловещи, преливащи се червени букви в зимното оловно небе на Москва — Госстрах[2]

Не, не! Сам по себе си страхът е безсилен да свърши такава огромна работа. Революционната цел освобождаваше в името на морала от морала, оправдаваше в името на бъдещето днешните фарисеи, доносници, лицемери, обясняваше защо в името на народното щастие трябва да се блъскат в трапа невинни хора. Тази сила в името на революцията позволяваше да се обръща гръб на деца, чиито родители са в лагер. Обясняваше защо революцията иска съпругата, която не е направила донос срещу своя абсолютно невинен съпруг, да бъде откъсната от децата си и откарана за десет години в концентрационен лагер.

Силата на революцията се съюзи със страха от смъртта, с ужаса от инквизициите, с мъката, обземаща хората, усетили дъха на далечните лагери.

Някога хората, тръгвайки с революцията, са знаели, че ги очаква затвор, каторга, години без подслон и дом, ешафод.

И най-тревожното, най-неразбираемото, най-неприятното сега беше, че революцията започна да плаща за верността към нея, за верността към великата цел с богати дажби, с кремълски обеди, с наркомовски пакети, с лични автомобили, с карти за почивка в Барвиха, с първокласни вагони във влаковете.

— Спите ли, Николай Григориевич? — попита от мрака Спиридонов.

Кримов отговори:

— Да, почти спя, заспивам.

— Е, прощавайте, няма да ви преча.

Бележки

[1] Популярна песен от Пьотър Лавров („Работническа Марсилеза“, 1857). — Б.пр.

[2] Управление за държавно застраховане. — Б.пр.