Василий Гросман
Живот и съдба (62)

62

Старият Андреев, пазач в Сталгрес, получи по човек писъмце от Ленинск — снаха му пишеше, че Варвара Александровна е починала от пневмония.

Откак получи известието за смъртта на жена си, Андреев съвсем се затвори, рядко се отбиваше у Спиридонови, вечер седеше пред входа на работническото общежитие, гледаше оръдейните взривове и шетнята на прожекторите по облачното небе. Понякога в общежитието го заговаряха, а той мълчеше. Тогава с чувството, че старецът недочува, човекът повтаряше въпроса си по-високо. Андреев мрачно отвръщаше:

— Чувам, чувам, не съм глух — и пак млъкваше.

Смъртта на жена му го потресе. Животът му се бе отразявал в нейния живот, всичко лошо и добро, което се бе случвало с него, веселото и тъжно настроение бе съществувало, отразено в душата на Варвара Александровна.

При силна бомбардировка, когато бяха избухвали бомби по цял тон, Павел Андреевич, загледан във вълната от пръст и пушек, вдигнала се сред цеховете на Сталгрес, си бе мислил: „Ех, да можеше да види моята бабичка… Ох, Варвара, и тая си я биваше…“

А в това време тя вече не е била жива.

Струваше му се, че развалините на повалените от бомби и снаряди здания, разораният от войната двор — купчини пръст, смачкана ламарина, горчив, влажен пушек и жълт, гущеров, пълзящ пламък на горящи маслени изолатори — са израз на живота му, това му остава да доизживее.

Нима бе седял някога в светла стая, бе закусвал преди работа и до него бе стояла жена му и го бе поглеждала: дали иска още?

Да, оставаше му да умре самичък.

И внезапно си я припомняше млада, със загорели от слънцето ръце, с весели очи.

Няма как, ще дойде часът, не е толкова далеч.

Една вечер бавно слезе по скърцащите стъпала в блиндажа на Спиридонови. Степан Фьодорович се вгледа в лицето на стареца и каза:

— Зле си май, Павел Андреевич?

— Вие сте още млад, Степан Фьодорович — отвърна Андреев. — Силата ви е по-малко, ще се успокоите. А на мен силата ми е достатъчна: ще стигна сам.

Вера, която през това време миеше тенджера, се извърна към стареца, не разбра отведнъж смисъла на думите му.

Андреев искаше да смени темата на разговора — не му бе нужно ничие съчувствие, затова каза:

— Вера, време е да се махате оттук, болница няма, само танкове и самолети.

Тя се позасмя и разпери мокрите си ръце.

Степан Фьодорович смръщено каза:

— Вече и непознати й казват, всеки, който я види — време е да се прехвърли на левия бряг. Вчера пристигна членът на Военния съвет на армията, отби се в нашия блиндаж, погледна Вера, нищо не каза, а като се качваше в колата, взе да ми се кара: бива ли така, не сте ли баща, искате ли да я прехвърлим през Волга с брониран катер? Какво да направя: не ще и толкоз.

Говореше бързо, гладко, както говорят хора, спорили ден и нощ за едно и също. Андреев гледаше ръкава на сакото си с познатата отпрана кръпка и мълчеше.

— Какви писма могат да пристигнат — продължи Степан Фьодорович. — Откъде ти поща. От колко време сме тук — никаква вест нито от баба й, нито от Женя, нито от Людмила… Как да разбере човек къде е Толя, къде е Серьожа.

Вера се обади:

— Да, ама нали Павел Андреевич е получил писмо.

— Известие за смърт е получил — Степан Фьодорович се сепна от думите си, продължи ядосано, като сочеше с ръка тесните стени на блиндажа, пердето, което отделяше леглото на Вера: — Как смята да живее тук, момиче е, жена, а тук постоянно се врат мъже, денем и нощем, ту работници, ту от военизираната охрана, натъпче се сума свят, викат, пушат.

Андреев каза:

— Съжалете детенцето, ще погине тук.

— Помисли само — ами ако пробият германците! Какво ще стане тогава? — каза Степан Фьодорович.

Вера не отговори.

Тя си бе внушила представата, как Викторов ще влезе през разрушения портал на Сталгрес и тя ще го види — с пилотския комбинезон, с меки ботуши с козината навън, с планшета на хълбока.

Излизаше на шосето — не идва ли вече? Минаващите с камиони червеноармейци й, подвикваха:

— Ей, моме, кого чакаш? Качвай се при нас.

За миг й, ставаше весело и тя отговаряше:

— Ще ви натежа на камиона.

Когато прелитаха съветски самолети, се взираше в изтребителите, които минаваха ниско над Сталгрес, и й се струваше, че ей сега ще види, ще познае Викторов.

Веднъж някакъв изтребител размаха крила за поздрав и Вера закрещя като отчаяна птица, затича се, падна и след това падане няколко нощи я боля кръстът.

В края на октомври видя въздушен бой над електростанцията, боят приключи без резултат, съветските самолети се издигнаха в облаците, германските обърнаха и се изтеглиха на запад. А Вера стоеше и гледаше пустото небе и в разширените й очи се четеше такова безумно напрежение, че един монтьор, който минаваше по двора, й каза:

— Другарко Спиридонова, да не ви раниха нещо?

Тя вярваше в своята среща с Викторов именно тук, на Сталгрес, но й се струваше, че ако каже това на баща си, съдбата ще й се разсърди и ще попречи на срещата. Понякога беше толкова сигурна, че припряно захващаше да пече ръжени пирожки с картофи, бързо премиташе пода, разместваше маси и столове, почистваше мръсните обуща… Понякога, както седеше с баща си на масата, се вслушваше в нещо и си казваше:

— Чакай, ей сега се връщам.

Намяташе палтото, излизаше вън от подземието, оглеждаше се дали на двора не е застанал летец, дали не пита къде живеят Спиридонови.

Нито веднъж, дори за миг не бе помисляла, че може да я е забравил. Беше сигурна, че Викторов също тъй напрегнато и упорито денонощно мисли за нея.

Почти всеки ден тежки германски оръдия обстрелваха електроцентралата — германците бяха натрупали опит, прекрасно бяха проучили целите и изстрелваха снарядите точно, по стените на цеховете, грохотът на взривовете час по час разтърсваше земята. Често налитаха единични скитащи бомбардировачи и хвърляха бомби. В нисък полет над станцията месери косяха с картеч. А понякога на отдалечените хълмове се появяваха германски танкове и тогава ясно се чуваше припряна оръдейно-картечна пукотевица.

Степан Фьодорович сякаш беше свикнал с обстрелите и бомбардировките, и другите работници от централата май бяха свикнали с тях. Но и той, и те, докато бяха свиквали, същевременно бяха губили запасите си от душевни сили, затова често Спиридонов се чувстваше изтощен, дощяваше му се да легне на кревата, да завие глава с ватенката и да лежи така — неподвижно, със затворени очи. Понякога се напиваше. Или му идеше да хукне към брега на Волга, да се прехвърли до Тумак и да тръгне по степта на левия бряг, нито веднъж да не се извърне към Сталгрес, да приеме позора на дезертьорството, само и само да не чува страшния вой на германските снаряди и бомби. Когато Степан Фьодорович се свързваше чрез щаба на разположената наблизо 64-та армия с Москва по прекия телефон и заместник народният комисар казваше: „Другарю Спиридонов, предайте поздравите на Москва на героичния колектив, който оглавявате“, на Степан Фьодорович му ставаше неудобно — какъв ти героизъм. На всичко отгоре непрекъснато се разнасяха слухове, че германците готвят масирана атака срещу Сталгрес, че се заканват с чудовищно тежки бомби да сравнят електроцентралата със земята. От тези слухове отмаляваха ръце и крака. Денем очите му бяха все в сивото небе — не връхлитат ли. А нощем внезапно скачаше, счуваше му се гъсто, жилаво бучене на наближаващи германски въздушни пълчища. От страх гърбът, гърдите му овлажняваха.

Изглежда, не само неговите нерви бяха разстроени. Главният инженер Камишов веднъж му каза: „Вече нямам сили, все ми се привиждат разни ужасии, гледам шосето и си мисля: ех, защо ли не си плюя на петите“. А парторгът на ЦК Николаев се отби една вечер и помоли: „Степан Фьодорович, капни ми една чаша водка, моята свърши, без тоя антибомбин напоследък хич не мога да заспя“. Степан Фьодорович наля водка на Николаев и каза: „Човек се учи, дорде е жив. Да си бях избрал специалност, при която оборудването се евакуира лесно, а тук на, турбините остават и ние с тях. Хората от другите заводи отдавна живот си живеят в Свердловск“.

Докато уговаряше Вера да замине, Степан Фьодорович веднъж й каза:

— Просто се чудя, нашите един през друг идват при мене, под всякакви предлози търсят начин да се махнат, а аз те придумвам, защото имаш право, пък ти не щеш. На мене да бяха разрешили, нито минутка не бих се бавил.

— Стоя тук заради тебе — грубо отговори тя. — Без мен съвсем ще се пропиеш.

Но, разбира се, Степан Фьодорович не само трепереше пред германския огън. На Сталгрес имаше и смелост, и тежка работа, и смях, и шеги, и безгрижие пред лицето на страшната участ.

Постоянна тревога за детето измъчваше Вера. Дали няма да се роди болно, дали тя няма да му навреди, като живее в задушно, изпълнено с тютюнев дим подземие, на ежедневно тресяща се от бомбардировките земя. Напоследък често повръщаше, виеше й се свят. Какво ли умърлушено, плашливо, колко ли тъжно ще се роди детето, щом очите на майка му непрекъснато срещат развалини, пламъци, съсипана земя, самолети с черни кръстове в сивото небе. Може би то дори чува рева на взривовете, може би неговото мъничко сгърчено телце замира от воя на бомбите и главичката му се гушва в раменете.

А покрай нея претичваха хора в омазнени, мръсни палта, препасани с войнишки брезентови колани, в движение й махаха, усмихваха се, викаха:

— Вера, как си? Вера, мислиш ли за мене?

Тя чувстваше нежността, с която се отнасяха към нея, бъдещата майка. Може би и малкият чувства тази нежност и сърцето му ще бъде чисто и добро.

Понякога отиваше в механичния цех, където ремонтираха танкове, навремето Викторов бе работил там. Мъчеше се да познае: до кой струг е стоял? Мъчеше се да си го представи в работните дрехи или в униформа на летец, но все си го представяше по болничен халат.

В работилницата я познаваха не само работниците от централата, но и танкистите от армейската база. Невъзможно беше да ги различи: тружениците на завода и тружениците на войната бяха съвсем еднакви — в омаслени ватенки, с омачкани шапки, с черни ръце.

Вера беше потънала в мисли за Викторов и за детето, чието съществуване усещаше денем и нощем, и тревогата за баба й, за леля Женя, за Серьожа и Толя бе отстъпила в сърцето й, изпитваше само лека тъга, когато мислеше за тях.

Нощем й домъчняваше за майка й, викаше я, оплакваше й се, молеше я за помощ, шепнеше: „Майчице, миличка, помогни ми“.

В такива минути се чувстваше безпомощна, слаба, твърде различна от минутите, когато спокойно казваше на баща си:

— Не ме моли, никъде не мръдвам от тука.