Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живот и съдба (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Жизнь и судьба, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015)
Корекция
sir_Ivanhoe (2016)

Издание:

Василий Гросман

Живот и съдба

 

Роман

Първо издание

 

Превод: Здравка Петрова

Редактор: Георги Борисов

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Даниела Гакева

 

Василий Гроссман

Жизнь и судьба

Роман в трех книгах

 

© Editions L’Age d’Homme and the Estate of Vasily Grossman 1980–1991

© The Estate of Vasily Grossman 1992

 

© Здравка Петрова, превод, 2009

© Димитър Келбечев, художник, 2009

© Ростислав Димитров, типографско оформление, 2009

© Факел експрес, 2009

© Издателска къща Жанет 45, 2009

 

ISBN 978-954-9772-60-9 (Факел експрес)

ISBN 978-954-491-519-3 (Издателска къща Жанет 45)

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 60,5

 

Предпечат: „Студио Стандарт“ ЕООД

Печат: Полиграфически комплекс „Жанет 45“ — Пловдив

 

Факел експрес, София

Издателска къща Жанет 45, Пловдив

История

  1. — Добавяне

16

„Повечето от хората на земята не си задават въпроса, що е добро. В какво се състои доброто? За кого е предназначено? Кой го прави? Има ли общо добро, приложимо за всички хора, за всички племена, за всички житейски ситуации? Или моето добро се крие в злото за тебе, доброто за моя народ е зло за твоя? Вечно ли е, неизменно ли е доброто, или вчерашното добро днес се превръща в порок, а вчерашното зло днес е добро?

Идва времето на Страшния съд и за доброто и злото се замислят не само философите и проповедниците, а всички хора — образованите и неуките.

Напреднали ли са през хилядолетията човешките представи за доброто? Съществува ли това понятие, общо за всички хора, не само за елина и юдея, както са смятали евангелските апостоли? Понятие, независимо от класи, нации, държави? А може би съществува още по-широко понятие, общо и за животните, за дърветата, за мъха — широко, тъй както са разбирали доброто Буда и неговите ученици? Онзи Буда, който, за да прегърне с добро и обич живота, трябвало да мине през отричането му.

Аз виждам: зараждащите се през смяната на хилядолетията представи на морално-философските вождове на човечеството водят до стесняване на понятието добро.

Християнските представи, отделени с пет века от будистките, стесняват света на живото, за което е приложимо понятието добро. Не всичко живо, а само човекът!

Доброто за първите християни, доброто за всички хора е заменено с добро само за християните, а покрай него е съществувало доброто за мюсюлманите.

Но минали векове и доброто на християните се разделило на добро за католиците, за протестантите, за православните. И в доброто за православните се родило доброто на старата и на новата вяра.

И до него заживяло доброто за богатите и доброто за бедните, а до това добро се раждало доброто за жълтите, за черните и за белите.

И така то се раздробявало, раздробявало и вече се раждало доброто в кръга на една секта, на една раса, класа и всички, които оставали извън затворената крива, вече не влизали в кръга на доброто.

И хората видели, че много кръв е пролята заради това дребно, недружелюбно добро в името на борбата на това добро срещу всичко, което то, дребното добро, смятало за зло.

И понякога самото понятие за такова добро се превръщало в бич за живота, в зло, по-голямо от самото зло.

Такова добро е празна люспа, от която е изпаднало, изгубило се е свещеното зрънце. Кой ще върне на хората изгубеното зърно?

Но що е добро? Беше казано: доброто е помисъл и свързаното с тази помисъл действие, което води към тържеството, към силата на човечеството, семейството, нацията, държавата, класата, религията.

Онези, които се борят за своето частно добро, се стремят да го представят за всеобщо. Затова казват: моето добро съвпада с всеобщото, моето добро е необходимо не само на мен, то е необходимо на всички. Като върша частно добро, аз служа на всеобщото добро.

Така доброто, изгубило своята всеобщност, доброто на сектата, на класата, на нацията, на държавата, се стреми да си припише измамна всеобщност, за да оправдае борбата си срещу всичко, което за него е зло.

Но нали и Ирод е проливал кръв не в името на злото, а в името на своето, Иродовото добро. Нова сила е дошла на света и е заплашвала с гибел него, неговото семейство, неговите любимци и приятели, неговото царство, неговото войнство.

Ала се е родило не зло — родило се е християнството. Никога по-рано човечеството не било чувало такива думи: «Не съдете и не ще бъдете съдени. Защото с какъвто съд съдите, с такъв ще ви съдят, и с каквато мярка мерите, с такава ще ви мерят… Обичайте враговете си, благославяйте проклинащите ви, правете добро на тези, що ви мразят, и молете се за ония, що ви обиждат и гонят. И тъй във всичко, както искате хората с вас да постъпват, тъй и вие с тях постъпвайте; защото такива са законът и пророците».

Какво донесе на хората това учение на мира и любовта?

Византийското иконоборство, изтезанията на Инквизицията, борбата срещу ересите във Франция, в Италия, във Фландрия, в Германия, борбата между протестантизма и католицизма, коварството на монашеските ордени, борбата между Никон и Авакум, вековния гнет, потъпквал науката и свободата, християните, изтребвали езическото население на Тасмания, злодеите, изгаряли негърските села в Африка. Всичко това причини повече страдания, отколкото злодеянията на разбойниците и престъпниците, вършили зло заради самото зло…

Такава е поразителната и изгаряща ума съдба на най-човешкото учение на човечеството, то не е избегнало общата участ и също се е разпаднало на кръгове от частно, дребно добро. Жестокостта на живота поражда добро във великите сърца, те отнасят доброто обратно в живота, изпълнени с желание да променят живота по подобие на живеещото в тях добро. Ала не кръговете на живота се променят по образ и подобие на идеята за доброто, а идеята за доброто, затънала в житейското тресавище, се раздробява, изгубва своята всеобщност, служи на днешния живот, не вае живота според своя прекрасен, но безплътен образ.

Човешкото съзнание възприема течението на живота като борба между доброто и злото, но не е така. Хората, които желаят добро на човечеството, са безсилни да намалят житейското зло.

Великите идеи са нужни, за да се прокарва ново русло, да се повалят камъни, да се рушат канари, да се изсичат гори, мечтите за всеобщо добро са нужни, за да текат дружно великите води. Ако морето бе надарено с мисъл, при всяка буря в неговите води би се зараждала идея и мечта за щастие и всяка морска вълна, раздробявайки се в скалата, би смятала, че загива за доброто на морските води, през ум не би й минавало, че я е вдигала силата на вятъра, също както силата на вятъра е вдигнала хиляди вълни преди нея и ще вдига хиляди след нея.

Много книги са написани за начините да се борим срещу злото, за самото добро и зло — какво представлява то.

Но печалните изводи от всичко това са безспорни — и ето ги: там, където се разгаря зората на доброто, което е вечно и никога не ще бъде победено от злото, от онова зло, което също е вечно, но никога не ще победи доброто, там гинат деца и старци и се лее кръв. Не само хората, но и Бог е безсилен да намали житейското зло.

«Глас се чува в Рама, плач, ридания и велики вопли: Рахил плаче за децата свои и не иска да се утеши, защото ги няма»[1] — и на нея, която е загубила децата си, й е безразлично кое мъдреците смятат за добро и кое — за зло.

Но може би животът е зло?

Аз видях непоклатимата сила на идеята за обществено добро, родена в моята страна. Видях тази сила в периода на всеобщата колективизация, видях я през 1937 година. Видях как в името на идеята за добро, също толкова прекрасно и човечно, колкото идеала на християнството, се унищожаваха хора. Видях села, гинещи от глад, видях селски деца, умиращи в сибирските снегове, видях ешелони, откарващи в Сибир стотици и хиляди мъже и жени от Москва, от Ленинград, от всички градове на Русия, обявени за врагове на великата и светла идея за обществено добро. Тази идея беше прекрасна и велика — и тя безпощадно уби едни, осакати живота на други, откъсна съпруги от съпрузите им, деца от бащите им.

Днес огромният ужас на германския фашизъм се възправи над света. Вопли и стонове на избивани хора изпълниха въздуха. Небето почерня, димът на кремационните пещи угаси слънцето.

Ала и тези невиждани не само по цялата вселена, но дори от земния човек престъпления се вършат в името на доброто.

Някога живеех в северните лесове и си бях въобразил, че доброто не е в човека, не е в хищния свят на животните и насекомите, а в мълчаливото царство на дърветата. Но не! Аз видях движението на леса, неговата коварна битка за земя с тревите и храстите. Милиарди летящи семена, пониквайки, убиват тревата, изколват своите другари — храстите, милионите кълнове на победилия саморасляк влизат в битка помежду си. И само онези, които оцеляват, образуват общото покривало на младата светлолюбива гора, сключват съюз на равни по сила. Елите и буковете креят в мрачна каторга под покривалото на светлолюбивата гора.

Ала идва за светлолюбивите старостта и тогава, прорязали покривалото им, към светлината се устремяват тромавите ели, унищожават смърча и брезата.

Така живее гората, във вечна борба на всички срещу всички. Само слепец вижда света на дърветата и тревите като царство на доброто. Нима животът е абсолютно зло?

Доброто не е в природата, не е в проповедите на вероучителите и пророците, не е в ученията на великите социолози и народните водачи, не е в етиката на философите. И ето, че обикновените хора носят в сърцата си обичта към живото, естествено и непринудено обичат и ценят живота, радват се на топлото си огнище след трудовия ден и не палят клади и пожари по площадите.

И ето, че освен плашещото голямо добро съществува житейска човешка доброта. Това е доброто на старицата, изнесла парче хляб на пленения воин, добротата на войника, дал вода от манерката си на своя ранен враг, това е добротата на младостта, пожалила старостта, добротата на селянина, укрил в плевника си стар евреин. Това е добротата на пазачите, които с риск за собствената си свобода предават писмата на пленници и затворници не до другари по убеждения, а до майки и съпруги.

Това е частната доброта на отделния човек към отделния човек, добротата без свидетели, малката, необмисляна доброта. Можем да я наречем безсмислена доброта. Добротата на хората извън религиозното и общественото добро.

Но нека се замислим и ще видим: безсмислената, частната, случайната доброта е вечна. Тя се разпростира върху всичко живо, дори върху мишката, върху клонката, която спрял внезапно минувач оправя, та да й е по-удобно и по-лесно отново да се слее със стъблото.

В ужасните времена на безумия, извършвани в името на славата на държави и нации и на световното добро, във времената, когато хората вече не приличат на хора, а само се люшкат като клони на дървета и подобно камъни, увличащи подире си камъни, изпълват дерета и ровове, в тези времена на ужас и безумие безсмислената, жалостивата доброта, раздробена като радиева частица сред живота, не е изчезнала.

В едно село дошли германци — наказателни роти. Предишния ден на пътя били убити двама германски войници. Привечер изкарали жените да копаят яма в края на гората. У една възрастна жена настанили няколко войници. Полицай извикал мъжа й и го завел в управата, там били събрани още двайсет селяни. Тя не спала до сутринта — германците намерили в мазето кошница с яйца и буркан мед, сами си запалили печката, пържили яйца и пили водка. После най-възрастният от тях свирил на устна хармоника, а останалите тропали с крака и пригласяли. Не поглеждали стопанката, сякаш не била човек, а котка. На сутринта, когато се съмнало, взели да си проверяват автоматите и онзи, възрастният, някак непохватно дръпнал спусъка и се прострелял в стомаха. Разкрещели се, засуетили се. Германците превързали ранения както могли, сложили го на кревата. И тогава началството ги извикало. Те със знаци наредили на жената да наглежда ранения. Гледа жената — като нищо може да го удуши: ту мърмори нещо, ту затваря очи, плаче, мърда устни. После, не щеш ли, отворил очи и ясно произнесъл: «Майко, вода». «Ах, горкичкият — казала жената, — то по-добре да те удуша, ама…» И му подала вода. А той я хванал за ръката и взел да й показва: вдигни ме да седна, че кръвта не ми дава да дишам. Попривдигнала го тя, а той се държал за врата й. И точно тогава из цялото село затрещяла стрелба, жената чак се разтреперила.

После разказваше какво и що, но никой не можа да я разбере, пък и тя не можеше да обясни.

Това е добротата, осъдена заради безсмислието си в притчата за отшелника, стоплил на гърдите си змия. Това е добротата, галеща тарантула, ухапал дете. Безумната, вредната, сляпата доброта!

Хората с удоволствие събират в притчи и легенди примери за вредата, която носи и може да донесе тази безсмислена доброта. Не бива да се плашим от нея! Да се плашим от нея, е все едно да се плашим от сладководна рибка, случайно отнесена от реката в соления океан.

Вредата, нанасяна понякога на обществото, на класа, раса или държава от безсмислената доброта, остава в сянка сред светлината, която излъчват хората, надарени с нея.

Именно тя, тази глупава доброта, е човешкото в човека, тя го прави човек, тя е най-висшето духовно достояние на човека. Животът не е зло, казва тя.

Тази доброта е безсловесна, в нея няма мисъл. Тя е инстинктивна, тя е сляпа. В часа когато християнството я е облякло в учението на църковните отци, тя е започнала да помръква, зърното се е превърнало в люспа. Тя е силна, докато е няма, несъзнателна и безсмислена, докато се крие в живия мрак на човешкото сърце, докато не се е превърнала в оръдие и стока на проповедници, докато самородното й злато не е изковано в монетата на светостта. Тя е проста като живота. Дори Исусовата проповед е отнела от силата й — нейната сила е в немотата на човешкото сърце.

Но усъмнил се в човешкото добро, аз се усъмних и в добротата. Аз скърбя за нейното безсилие! Каква полза от нея, нали не е заразителна.

Помислих си: тя е безсилна, прекрасна и безсилна като росата.

Как да я превърнем в сила, без да я изсушим, без да я разпилеем, както я изсуши и разпиля църквата. Добротата е силна, докато е безсилна! Още с първия опит на човека да я превърне в сила тя изгубва себе си, помръква, избледнява, изчезва.

Сега аз виждам истинската сила на злото. В небесата е пусто. На Земята е само човекът. С какво да потушим злото? С капките жива роса, с човешката доброта? Но нали този пожар не може да се потуши с водата на всички морета и облаци, не може да се потуши с малката шепичка роса, събрана от евангелските времена до днешния железен ден…

Така, изгубил вярата си, че ще намеря доброто в Бог, в природата, аз започнах да губя вярата си и в добротата.

Но колкото по-широко, по-ясно ми се разкриваше мракът на фашизма, толкова по-ясно виждах — човешкото неизтребимо продължава да съществува у хората на ръба на кървавата глина, пред входа на газовата камера.

В ада закалих вярата си. Моята вяра излезе от огъня на кремационните пещи, премина през бетона на газовите камери. Видях, че не човекът е безсилен в борбата срещу злото, видях, че могъщото зло е безсилно в борбата срещу човека. В безсилието на безсмислената доброта е тайната на нейното безсмъртие. Тя е непобедима. Колкото по-глупава, колкото по-безпомощна е тя, толкова е по-огромна. Злото е безсилно пред нея! Пророците, вероучителите, реформаторите, лидерите, вождовете са безсилни пред нея. Тя — сляпата и няма любов — е смисълът на човека.

Човешката история не е била битка на доброто, стремящо се да смели зрънцето на човечността. Но ако и сега човешкото не е убито в човека, злото вече не ще удържи победа“.

 

 

След като изчете листовете, Мостовской поседя няколко минути с полузатворени очи.

Да, написано е от потресен човек. Катастрофата на нищия дух!

Този лигльо обявява, че небесата са пусти… Той вижда живота като война на всички против всички. А накрая раздрънква старите дрънкалки, добротата на бабичките и възнамерява с клизмен иригатор да потуши световния пожар. Колко нищожно!

Втренчен в сивата стена на единичната килия, Михаил Сидорович си спомни небесносиньото кресло, разговора с Лис и го обзе тягостно чувство. Не беше главоболие — сви му се сърцето, стана му трудно да диша. Явно несправедливо бе заподозрял Иконников. Драсканиците на този безумец събудиха презрение не само у него, бе ги презрял и неговият отвратителен среднощен събеседник. Отново се сети за чувството си към Чернецов и за пренебрежението и омразата, с които говореше гестаповецът за подобни хора. Мътната печал, която го обзе, изглеждаше по-тежка от физически страдания.

Бележки

[1] Матей 2:18. — Б.пр.