Василий Гросман
Живот и съдба (130)

56

Когато се прибра от разпределителя следобед, Людмила Николаевна видя, че в пощенската кутия се белее писмо. Сърцето й, забило ускорено след качването по стълбата, още по-силно се разтупка. С писмото в ръка тя отиде до стаята на Толя, отвори вратата, стаята беше празна: и днес не се беше върнал.

Людмила Николаевна прегледа страниците, изписани с познатия й от детството почерк на майка й. Видя имената на Женя, Вера, Степан Фьодорович, името на сина й го нямаше в писмото. Надеждата пак се сви в далечно кътче, обаче не се предаде.

Александра Владимировна почти нищо не пишеше за своя живот, освен няколкото думи за Нина Матвеевна, хазайката им в Казан, която след заминаването на Людмила проявила много неприятни черти от характера си. От Серьожа, Степан Фьодорович и Вера нямало никакви вести. Александра Владимировна се тревожела за Женя, в живота й май ставали някакви сериозни събития. В писмото си до Александра Владимировна тя намеквала за някакви неприятности и че било възможно да замине за Москва.

Людмила Николаевна не умееше да тъгува. Тя умееше да скърби. Толя. Толя. Толя.

Ето, Степан Фьодорович овдовял… Вера е бездомно сираче; дали Серьожа е жив, може би лежи осакатен в някоя болница? Баща му или е разстрелян, или е умрял в лагера, майка му се спомина в заточение… домът на Александра Владимировна изгоря, тя живее сама, не знае нищо за сина си, за внука си…

Майка й не пишеше как живее в Казан, здрава ли е, топло ли е в стаята, подобрило ли се е снабдяването.

Людмила Николаевна знаеше защо майка й не е написала нито дума за всичко това и фактът, че знаеше, най-много й тежеше.

Опустя, студен е и домът на Людмила. Върху него сякаш се стовариха някакви ужасни невидими бомби, всичко рухна, топлината го напусна и той е в руини.

Същия ден тя много мисли за Виктор Павлович. Отношенията им не са в ред. Виктор се дразни от нея, охладня и най-тъжното е, че това й е безразлично. Прекалено добре го познава. Отстрани всичко изглежда романтично и възвишено. На нея изобщо не й е присъщо поетичното и възвишено отношение към хората, а виж, Маря Ивановна възприема Виктор Павлович като жертвена натура, струва й се, че е възвишен, мъдър. Маша обича музиката, дори пребледнява, когато чуе някой да свири на роял, и Виктор Павлович понякога свири по нейна молба. Явно й е бил нужен обект на преклонение и сама си е създала такъв възвишен образ, измислила е за себе си един несъществуващ в живота Щрум. Ако наблюдаваше ежедневно Виктор, Маша бързо щеше да се разочарова. Людмила Николаевна знаеше, че единствено егоизмът ръководи постъпките на Виктор, той никого не обича. И сега, докато мислеше за конфликта му с Шишаков, изпълнена с тревога и страх за мъжа си, тя същевременно изпитваше познатото раздразнение: способен е да пожертва и своята наука, и спокойствието на близките си само заради егоистичното удоволствие да се издигне в собствените си очи, да поиграе на защитник на слабите.

Ала ето, че снощи в тревогата си за Надя бе забравил своя егоизъм. А би ли могъл Виктор, забравяйки за всичките си тягостни проблеми, да се тревожи за Толя? Снощи тя сгреши. Надя не беше истински откровена с нея. Какво е това — нещо детинско, мимолетно, или съдбата й?

Надя й разказа за компанията, в която се запознала с този Ломов. Доста подробно говори за младежите, които четели старомодни стихове, за техните спорове за новото и старото изкуство, за тяхното презрително-присмехулно отношение към неща, недопускащи според Людмила нито презрително, нито присмехулно отношение.

Надя на драго сърце отговаряше на въпросите на Людмила и очевидно не лъжеше. „Не, не пием, само веднъж, когато изпращахме едно момче на фронта“; „Понякога говорят за политика. Е, то се знае, не като във вестниците, но много рядко, може би веднъж или два пъти“.

Ала още щом Людмила Николаевна започваше да я пита за Ломов, Надя отговаряше раздразнено: „Не, не пише стихове“; „Откъде да знам какви са родителите му, разбира се, нито веднъж не съм ги виждала, защо да е странно? Нали и той няма представа какъв е татко, може да си мисли, че е продавач в бакалницата“.

Какво е това — съдбата на Надя или нещо, което след месец напълно ще се забрави?

Докато готвеше и переше, тя си мислеше за майка си, за Вера, за Женя, за Серьожа. Потърси по телефона Маря Ивановна, но никой не се обади, потърси Постоеви, но домашната помощничка отговори, че госпожата отишла на покупки, обади се в домоуправлението да пратят водопроводчика да поправи крана, но й казаха, че водопроводчикът не дошъл на работа.

Седна да пише на майка си, мислеше, че ще напише дълго писмо, ще помоли Александра Владимировна да й прости, че не й създаде нужните условия за живот и тя предпочита да живее в Казан сама. Още преди войната никой от роднините нямаше обичай да гостува, да нощува у Людмила Николаевна. Ето, и сега най-близките й хора не идват в нейния голям московски апартамент. Не написа писмото, само скъса четири листа.

Преди края на работното време по телефона се обади Виктор Павлович, каза, че ще се забави в института, довечера щели да дойдат техници, които той изискал от военния завод.

— Има ли нещо ново? — попита Людмила Николаевна.

— А, в този смисъл ли? — каза той. — Не, нищо ново.

Вечерта Людмила Николаевна препрочете писмото на майка си, отиде до прозореца.

Светеше луна, улицата беше пуста. И тя отново видя Надя под ръка с военния, идваха по улицата към къщи. После Надя се затича, а момчето с военната униформа остана насред пустата улица и гледа, гледа след нея. И Людмила Николаевна сякаш съедини в сърцето си всичко, което изглеждаше несъединимо. Любовта към Виктор Павлович, тревогата за него, раздразнението от него. Толя, който си отиде, нецелунал момински устни, и лейтенанта, останал на улицата, Вера, която се качваше щастлива по стълбището на сталинградския си дом, и бездомната Александра Владимировна…

И чувството за живот — единствената радост на човека и неговата страшна мъка — изпълни душата й.